Наместване

Здравей, Нева,

Напоследък се опитвам да открия за себе си начин или може би цяла система, за да противодействам на умората от ежедневието и инерцията. Опитвам се да уча нови неща, основно такива, в които използвам ръцете си, старая се да излизам от личния си балон. За съжаление, често имам усещането, че губя фокус и че всички усилия, които полагам, са просто едно безкрайно и безрезултатно упражнение. Опитвам се да сглобя наученото, но непрекъснато нещо ми убягва. Какъв е твоят начин да не губиш посоката и да противодействаш на творческите „дупки“ и инерцията?

Н. К.

Здравей, Н.,

Надявам се за дългото време, което мина между твоето и моето писмо, да си намерил(а) нови способи за вписване в избрания от теб живот. Но си давам сметка, че и да си, на всяка нова полянка, на която стигаш през гъсталака на ежедневието, ще трябва да си измисляш малко по-различен бивак, да пробваш малко по-различна храна и да се справяш с малко по-различна отпадналост. И най-гъвкавата система от начини никога няма да е универсална.

Ако не ме мъчеше гузното усещане, че не съм успяла да ти кажа нещо подобаващо навреме (и че кой знае дали въобще бих могла), щеше да ме владее смущаващото чувство, че твоето писмо е мое. Все едно съм го писала аз, и то днес. В този характерен момент от жизнения преход, когато умората се превръща в естествен компонент от личното ни уравнение; опасението, че сериозна част от действията ни са безсмислени, прелива в убеждение; мъглата пред погледа не просто не се разсейва, а на места се сгъстява до непроходимост. А „мускулната радост“ на ранните години се стопява и товарът от минало расте и натежава за сметка на бъдещето.

От деца сме инструктирани, че „пътят“ е напред и нагоре – по-силно, по-бързо и по-високо, – като след себедоказването настъпва себеутвърждение. Затова когато започнем да „пристигаме“ там, където сме се борили да отидем, едно от най-драматичните ни открития е, че повечето от основните ни въпроси остават нерешени. Всички процеси, от които бихме искали да се облекчим – битката със страховете, нестабилността, непропорционалността между усилия и резултати, – си остават процеси, а не завършват с фанфари, торта и празнично настроение. В природата няма празно. В живота на човека няма пълно.

И все пак удовлетворението съществува, и хубавото съществува, и бодростта е възможна на всеки етап от развитието, и развитието е факт, и решаването на някои проблеми, и знанието, което не е печал, и провиждането на цялостната картина. Инерцията понякога ни спасява от пренавиване и избухване; загубената посока ни отвежда в места, в които не сме знаели, че искаме да бъдем, но са по-добри за нас; някои упражнения водят ако не до нарочената цел, то поне до укрепване.

Та най-реалистичното може би е от един момент нататък да прегърнем несъвършения полупорядък, който е животът ни, с все убягващите неща и другите неизбежности. Виждал(а) ли си онези клипчета, в които перченето между двама борци на ринга ги отвежда на опасно късо разстояние, опасното за части от секундата прераства в нелепо, нелепото – в смешно, и единият лепва целувка на другия? Нещо такова. Да му мляснем една неочаквана целувка на онова срещу нас – то понякога отвръща със същото.

Извън

„Потегляме. Поемаме дълбоко студената ведрина на развиделяването. Цялата планина вдишваме. Тя рязва гърдите ни и ги изпълва с пресния динен аромат на снега, с тишината, която се вглъбява в проблемите на Вселената, а не в нашите мравчи проблемчета…“ – неотдавна ми се наложи да разлистя „Лавина“ на Блага Димитрова и попаднах на това. Цитирам го не просто защото е красиво и съвсем не защото мисля, че „проблемчетата“ ни са мравчи, а защото красивото често е на ръка разстояние, както впрочем и проблемите на Вселената, с които можем да се разсеем, когато нещо ни дотегне.

Намирам старанието за излизане от личния балон, което споменаваш, за едно от най-разумните действия в безконечната работа по наместването ни в тоя свят. Как да заемеш удобна позиция, ако нямаш поглед върху околностите? Не е нужно излизанията да са дълги, на епичен фон (като Вселената от книгата по-горе) или с дълготраен поучителен ефект. Не е необходимо дори да са с видимо полезно действие. Достатъчно е нещо в тях да те влече, за да оставиш обичайните си обстоятелства да се проветрят малко в твое отсъствие. Един от най-ярките ми спомени от пандемичната 2020-та например е трева между каменни плочи. Юни е, участвам в доброволческа акция на Time Heroes (почистване на градината на Политехническия музей в София), седя на земята, скубя стръковете, покарали във фугите, извинявам им се наум и чувствам, че пропуснатата пролет на тази година най-сетне ме застига.

Ча-ча-ча

Знаеш ли каква забавна формулировка има думата „напред“ в кръстословиците? „Накъдето сочи лицето“. Тоест „напред“ е навсякъде, накъдето погледне човек, включително под мишницата си или зад рамото. Мисълта за това ми идва едновременно ободряващо и заземяващо – дори „напред“ е разтегливо понятие, нищо че според инструкциите, получени в детството, то трябва да е движение към цел, с достигането на която можем да се похвалим. Едно от нещата, които ми помагат да не губя посоката, е да не забравям, че „напред“ може да значи какво ли не. И че при живите организми правата линия най-често бележи липса на сърдечна или на мозъчна дейност.

„Назад“ е свързано не просто с гърба, а със „задника“ като част незряща, безразсъдна и положена в ниското, чието най-благородно действие сякаш е да служи за подложка. Няма много култури, които да възпяват връщането в изходната точка или седенето – а те, струва ми се, са две от най-ефикасните ни стратегии за самосъхранение в куп ситуации. Същото важи за отстъпването (от правилата, от намеренията, в спор): него рядко го препоръчват или пожелават. И все пак. Напред се марширува, а напред-назад-встрани се танцува. И аз, като привърженичка на равноправието, включително това на посоките, в симпатиите си рязко клоня към танца. Една малка ча-ча-ча (буквална или метафорична; насаме или в компания; в кухнята, на автобусната спирка или на пълен дансинг; по стандартите на световна федерация или моментна прищявка) винаги е глътка въздух.

Обратната връзка

Предай се за две пресечки. Така съветва в най-новия пост в блога си Мария Донева, чийто ум е способен да вади смисъла от нещата по всякакви начини: като мед от кошер, като тапа от шампанско, като затворник от тъмница. Ако не можеш повече, ако слънцето грее безразлично, ако няма накъде – просто се предай. Клекни. Вдигни бяло знаме. Не окончателно, защото със себе си предаваш и своите („малка мръсна презряна свобода“), а за някакъв отрязък от времето и пътя. Вярвам в казаното от Мария и току-що оставих признателен коментар отдолу. Защото вярвам и в обратната връзка.

Има хубави хора и неща, които ни тласкат към други хубави хора и неща, а оттам – към състояния или просветления, които ни помагат да бъдем. За да могат да съществуват те, трябва някак да им даваме знак, че значат – да благодарим, да хвалим, да галим, да им подражаваме, да ги оповестяваме, да откликваме. Под „обратна връзка“ имам предвид дейната реакция спрямо всичко, от най-малкото до най-голямото, което ни дава живот. Да отправим комплимент, да напишем фен имейл, да препоръчаме книга или обущар, да зададем съпричастен въпрос, да се постараем малко над очаквания минимум за достойния човек или кауза – всичко това захранва средата, която ни захранва.

Да, и…

Някъде попаднах на ето такова описание на мозъка: a novelty-seeking machine, „машина, търсеща новости“. Човек се стреми към новостите първо за да порасне и да добие горе-долу постоянния си облик, а после, щом навлезе в нормалната рутина на възрастните, продължава – за да не държи гладно нещото в главата си. Но какво да прави онзи, който се занимава с преноса или самото създаване на новостите – човекът на културата например? Той как се разнообразява, ако разнообразието е неговата рутина? Ако ученето е един от най-сигурните начини за излизане от делника, как да постъпи онзи, чийто делник е пълен с учене? Повечето ми познати от полето на културата точно като теб си намислят занимания с ръце или спортове, или тихи периоди, в които стимулите да идват отвътре. Аз пък много обичам игрите и особено игроподобните житейски положения.

Има моменти, в които човек се чувства твърде тъжен, тромав и скучен, за да се причинява на останалите. И изобщо твърде немощен, за да удържи на адекватно общуване. Тогава той се напъхва дълбоко в себе си и става още по-недееспособен. Ясно е, че това е най-добре да не се случва, както и че решението да се измъкне от собствения си окоп трябва да е негово. Някои от най-добрите ми решения дотук са именно от този вид: да вляза в нещо, което ми се иска, но от което съм склонна да се откажа поради екзистенциална немощ. Не насилие над себе си, а подбутване.

Имам един скъп приятел, Милко Йовчев, който веднъж нарече този подход „Да, и…“. Това е основно правило на импровизационния театър (известен като „импротеатър“ у нас или improv по други ширини), с който той се е занимавал дълги години – каквото и да „подаде“ партньорът ти на сцената, ти прегръщаш с ентусиазъм и доразвиваш. Няма „защо така“, „не мога“ и „хайде друг път“. Помолих Милко да ми каже с какви други правила борави този вид театър, и ето какво нахвърля той:

• Идеята на другия посрещаш с „Да, и…“.
• Няма лоши идеи.
• Не осъждаш, а приемаш и продължаваш.
• Не съжаляваш за „пропуснати възможности“.
• Правиш така, че другият да изглежда гениален.

После се върна и се коригира: „Не да изглежда, а да е. Другият да бъде гениален.“ С което, Н., не искам да ти кажа да се сприятелиш с актьори или да се отдадеш на импро с близките си (макар че защо не?), а че някои от принципите по-горе са приложими и в делника и вършат работа, и разведряват, и крепят. Аз, да речем, когато съм най-унила, моля някой приятел: „Кажи ми нещо хубаво.“ И много често той или тя има нещо за мен. Хем така, че да не се чувствам като хленчещ просител, а като човек, който току-що е задал гениален въпрос. Ето още една възможност.

Заглавно изображение: „Рапсодия на бели маргаритки“ (1973), Алма Удси Томас (1891–1978). На въпроса доколко се изживява като черна художничка, Алма Томас отговаря, че е просто художничка и че сегрегацията, с която се е сблъсквала, е плод на невежество: „Културата е чувствителността към красотата. А културният човек е най-високото стъпало на развитие на човешкото същество. Ако всички работеха по културата си, нямаше да има войни или безредици. На света щеше да цари мир.“

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.