Направи си сам

Здравей, Нева!

Харесвам рубриката ти, защото подтиква хората да задават въпроси, които живеят и в моята глава.

На 27 години съм и мисля, че имам безвременната младежка болест на изострената чувствителност. Често си мисля за този туптящ проблем – както казва Радой Ралин, „хем да бъда откровен, хем да бъда симпатичен“. Все по-често се чувствам като в менгеме между това да правя неща, които просто ще ми донесат пари, но ще изискват да се примирявам и да мълча, или да правя такива, които искам, но няма да ме удовлетворят финансово. Искам да работя онова, което ми носи смисъл и което – вярвам, в една по-добре конструирана (политически и социално) общност – би трябвало да бъде полезно на малкия ни общ свят. И колкото повече раста, толкова повече виждам, че не мога да върша никому ненужни неща просто за да симулирам смислена дейност.

Възхищавам се на онези, които са намерили баланса – да хранят стомасите и душите си едновременно. Смятам, че ти и хората, с които си се обградила, чувствате и действате в смислената посока. И се чудя – как успявате да не губите вяра?

С пожелание за сила,
Я.

Здравей, Я.,

Благодаря за възможността да надникна в твоята глава и за търпението да изчакаш да те поканя на гости в моята. Неотдавна се опитвах да обясня на важен за мен човек какво по-точно става там и колко съм се оплела в кълчищата на мисли, съмнения, фантазии, страхове и спомени, но понеже не се справих с думи, пратих снимка на мъглявина. После прочетох за „звездните ясли“, порових се из космическите фотографии на НАСА и се обадих на най-скъпия ми астрофизик в галактиката да го питам прав ли е бил Карл Сейгън да разправя, че „сме направени от звезден прах“. „Ами да – каза той, – повечето атоми, от които са молекулите, клетките, веществата в твоето тяло, са синтезирани в ядрата на звездите…“

Ето откъде ми се ще да започна: ти, аз и всичките ни земни съжители сме роднини с шарената феерия на картинката по-горе и на нейния фон сме толкова миниатюрни и ефимерни (така де, прах!), че в първия момент, в който осъзнаем това, най-разумното е да го превърнем в едно от централните си основания. Гигантско количество проблеми, притеснения и съображения се изпаряват от само себе си, поставени в такава перспектива, заедно с не по-малко количество ненужни нужди, несигурни сигурности и безцелни цели. Времето е крайно кратко и необратимо, а неизбежната ни обвързаност с нашите „материални носители“ (тела, общества, култури) е твърде обременяваща по често неуправляеми от нас начини, та ми се струва очевидно: добрият избор е да бъдем час по-скоро, и то най-осъзнато.

Откакто се грижа за тази рубрика, забелязвам, че всички хубави въпроси, откъдето и да идват, бързо отвеждат до големия въпрос за смисъла на битието. На него нямам сигурен отговор (макар да вярвам, че смисъл не се намира, а евентуално създава, придава и предава) и ако трябва да формулирам нещо приблизително, то ще е с въпросителна накрая: да се намали страданието? Целенасочено и систематично, в рамките на самите себе си или на света, човекът и човечеството да полагат усилия да ограничат болестите, скръбта, гнева, непригодността за самостоятелен живот, недостига на всичко, което е наша безусловна потребност. А именно: храна, подслон, мир, близост, изява на талантите и волята плюс гъвкава структура за общо живеене, която да позволява свобода на движенията и промените…

Човек има нужда да бъде неповторима личност, да създава, да играе, да доизмисля реалността, да се смее. Всички тези неща имат различни степени, шансове за сбъдване и жизнеспособност в многото контексти на този свят, но са валидни и постижими – ако не с огромен размах, то по трошичка на година. Може би това е смисълът, преследването им? (Не е ли цялата ни история дотук потвърждение, че единствено в тази посока благоденствието се разширява и укрепва?) Преди да решиш, че съм се отнесла на няколко парсека от твоето писмо, бързам да ти кажа, че мисля тъкмо за „по-добре конструираната общност“ и за ползата (твоя и чужда) от поприща, където дейността не е пасивна симулация, а желано себеосъществяване и общуване.

Не се заблуждавам, че има вариант всички да зарежем „купищата неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход“, които ни правят възрастни по тегавия начин, и да се отдадем на любимото си хоби в някаква самостопанисваща се анархия, където не ни досажда дори гравитацията. Но съм сигурна, че няма да е трудно да се отървем поне от част от неприятните работи или глупавите дрехи; че данъците могат да отиват за общото добруване; че тегобите и несъвършенствата, с които се сдобиваме по рождение, са най-малкото облекчими. Не мога да си представя свят, в който коефициентът на полезно действие на добрите ни намерения да е толкова висок, че повечето им енергия да не се разпилява в непредвидени усложнения. Но от опит знам, че удовлетворението от едно чистосърдечно положено усилие е способно да ни преведе през трудностите, дори самото усилие да се провали.

Парите са една от многото спорни конвенции, на които сме подчинени, защото сме се родили тук и сега. Правя си сметката така: като се знам, ако влагам основната част от времето си в правене на пари, с които в остатъчната част от времето да си купувам радост и смисъл, ще живея в постоянен остър недостиг. Значи е по-добре да влагам основната част в радост и смисъл, а в остатъчната да правя салтоморталета, за да си осигуря прехраната. Тази формула някак сработва в специфичните за мен обстоятелства, но с падания от трапеца, буквално изгладуване на някои елементи и отказ от такива, за които на друг може да му е много мъчно, та не мога да я препоръчам и разхваля. Но ето какво намирам за универсално. Влагането на живот в „никому ненужни неща“ е разхищение; търсенето на задоволително приложение на собствената личност е част от човешката природа; парите са по-наивна илюзия от най-наивния идеализъм.

Не обичам вицовете и нито ги помня, нито умея да ги разказвам, но има един фрагмент от стар виц, който се търкаля из паметта ми отдавна: влак пуфти по късо железопътно трасе – стигне ли до края му, пътниците слизат, събират релсите, по които са пристигнали, и ги наставят отпред, така че влакът да продължи още малко. Понякога е така: бавно, кално и абсурдно. А понякога е другояче. Но винаги е „направи си сам“. Знаеш ли кой оформя и направлява съществуването ти? А това на семейството ти? Града? Страната? Живота на Земята? Ти. С куп уговорки и нюанси, но ти. Това е едно от най-травмиращите открития при прехода от детство към зрели години: няма някакви „те“, които да носят малките и големите отговорности; ти правиш света в рамките на възможностите си… чието разширяване също зависи от теб.

За да прецениш какво е смислено, и да тръгнеш нататък, трябва да си избистриш какво е от значение за теб и от загубата на кое ще те боли повече. Да видиш с кого и какво искаш да се съотнасяш. Да имаш готовност да пробиваш пъртина, ако няма утъпкан път. Не е речено да избираш веднъж завинаги – може да пробваш уклон към пълното портмоне и уклон към възторженото съзнание, за да видиш кое ти е по-драго. Не е речено стомахът и душата да се изключват взаимно, тъкмо напротив – важи и за други фалшиви дихотомии, като комфорта и борбата за справедливост, въображението и знанието, любовта към красивите вещи и любовта към живите създания. Не е речено примиряването и премълчаването да са в нечий ущърб. Не е речено откровеността и симпатията да са скарани – чрез откровеността се печелят най-хубавите симпатии и да не ти пука от колко почитатели на фасадното общуване ще се лишиш заради нея. Въпросът е: какво искаш всъщност?

„Всеки петък си мисля: да върви всичко по дяволите, не мога повече“ – това е заглавието, което един руски сайт сложи на интервюто си с двама от основателите на „Тоест“. То е реплика на Ан Фам и нейно редовно изживяване (в петък се „затваря“ броят и главният редактор се претрепва от работа по закъснелите материали – тогава е най-лесно да го нагазят и всичките му опасения и недоволства от останалите дни). То е и мое редовно изживяване, нищо че го изразявам с други думи и патос в други моменти. Но има и още. Знаеш ли как завършва репликата на Ан? „Всяка събота сутрин обаче някой ми пише: Леле, страхотен брой! Ей тая статия беше отлична!“ И всичко продължава. Не успяваме да не губим вяра, Я., успяваме да си я връщаме. Когато излезеш от руслото за малко „направи си сам“ (смисъл, опит и каквото друго ти е необходимо), понякога се чувстваш чудовищно самотен, почти винаги – преуморен, нерядко смисълът се олюлява, а опитът минава през ямите на провала, огорчението и дългото, дълго буксуване…

Случва се обаче и да постигнеш нещата, които си възнамерявал, както и някои, за които не си и мечтал; виждаш плодовете на труда ти да зареждат със свежест и сила непознати и да ги побутват натам, където им е по-добре; влизаш в родство по избор с впечатляващи, смели личности; някой от твоите хора периодично ти дръпва утешителна реч и те уверява, че си на прав път. И рано или късно се обръщаш назад и виждаш извървяното, и мъглата заприличва на мъглявина, и е вълнуващо, и в гърдите ти се надига един тихичък смях.

Желая ти прозорливост и ентусиазъм, Я.!

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.