Здравей, Нева!
Харесвам рубриката ти, защото подтиква хората да задават въпроси, които живеят и в моята глава.
На 27 години съм и мисля, че имам безвременната младежка болест на изострената чувствителност. Често си мисля за този туптящ проблем – както казва Радой Ралин, „хем да бъда откровен, хем да бъда симпатичен“. Все по-често се чувствам като в менгеме между това да правя неща, които просто ще ми донесат пари, но ще изискват да се примирявам и да мълча, или да правя такива, които искам, но няма да ме удовлетворят финансово. Искам да работя онова, което ми носи смисъл и което – вярвам, в една по-добре конструирана (политически и социално) общност – би трябвало да бъде полезно на малкия ни общ свят. И колкото повече раста, толкова повече виждам, че не мога да върша никому ненужни неща просто за да симулирам смислена дейност.
Възхищавам се на онези, които са намерили баланса – да хранят стомасите и душите си едновременно. Смятам, че ти и хората, с които си се обградила, чувствате и действате в смислената посока. И се чудя – как успявате да не губите вяра?
С пожелание за сила,
Я.
Здравей, Я.,
Благодаря за възможността да надникна в твоята глава и за търпението да изчакаш да те поканя на гости в моята. Неотдавна се опитвах да обясня на важен за мен човек какво по-точно става там и колко съм се оплела в кълчищата на мисли, съмнения, фантазии, страхове и спомени, но понеже не се справих с думи, пратих снимка на мъглявина. После прочетох за „звездните ясли“, порових се из космическите фотографии на НАСА и се обадих на най-скъпия ми астрофизик в галактиката да го питам прав ли е бил Карл Сейгън да разправя, че „сме направени от звезден прах“. „Ами да – каза той, – повечето атоми, от които са молекулите, клетките, веществата в твоето тяло, са синтезирани в ядрата на звездите…“
Ето откъде ми се ще да започна: ти, аз и всичките ни земни съжители сме роднини с шарената феерия на картинката по-горе и на нейния фон сме толкова миниатюрни и ефимерни (така де, прах!), че в първия момент, в който осъзнаем това, най-разумното е да го превърнем в едно от централните си основания. Гигантско количество проблеми, притеснения и съображения се изпаряват от само себе си, поставени в такава перспектива, заедно с не по-малко количество ненужни нужди, несигурни сигурности и безцелни цели. Времето е крайно кратко и необратимо, а неизбежната ни обвързаност с нашите „материални носители“ (тела, общества, култури) е твърде обременяваща по често неуправляеми от нас начини, та ми се струва очевидно: добрият избор е да бъдем час по-скоро, и то най-осъзнато.
Откакто се грижа за тази рубрика, забелязвам, че всички хубави въпроси, откъдето и да идват, бързо отвеждат до големия въпрос за смисъла на битието. На него нямам сигурен отговор (макар да вярвам, че смисъл не се намира, а евентуално създава, придава и предава) и ако трябва да формулирам нещо приблизително, то ще е с въпросителна накрая: да се намали страданието? Целенасочено и систематично, в рамките на самите себе си или на света, човекът и човечеството да полагат усилия да ограничат болестите, скръбта, гнева, непригодността за самостоятелен живот, недостига на всичко, което е наша безусловна потребност. А именно: храна, подслон, мир, близост, изява на талантите и волята плюс гъвкава структура за общо живеене, която да позволява свобода на движенията и промените…
Човек има нужда да бъде неповторима личност, да създава, да играе, да доизмисля реалността, да се смее. Всички тези неща имат различни степени, шансове за сбъдване и жизнеспособност в многото контексти на този свят, но са валидни и постижими – ако не с огромен размах, то по трошичка на година. Може би това е смисълът, преследването им? (Не е ли цялата ни история дотук потвърждение, че единствено в тази посока благоденствието се разширява и укрепва?) Преди да решиш, че съм се отнесла на няколко парсека от твоето писмо, бързам да ти кажа, че мисля тъкмо за „по-добре конструираната общност“ и за ползата (твоя и чужда) от поприща, където дейността не е пасивна симулация, а желано себеосъществяване и общуване.
Не се заблуждавам, че има вариант всички да зарежем „купищата неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход“, които ни правят възрастни по тегавия начин, и да се отдадем на любимото си хоби в някаква самостопанисваща се анархия, където не ни досажда дори гравитацията. Но съм сигурна, че няма да е трудно да се отървем поне от част от неприятните работи или глупавите дрехи; че данъците могат да отиват за общото добруване; че тегобите и несъвършенствата, с които се сдобиваме по рождение, са най-малкото облекчими. Не мога да си представя свят, в който коефициентът на полезно действие на добрите ни намерения да е толкова висок, че повечето им енергия да не се разпилява в непредвидени усложнения. Но от опит знам, че удовлетворението от едно чистосърдечно положено усилие е способно да ни преведе през трудностите, дори самото усилие да се провали.
Парите са една от многото спорни конвенции, на които сме подчинени, защото сме се родили тук и сега. Правя си сметката така: като се знам, ако влагам основната част от времето си в правене на пари, с които в остатъчната част от времето да си купувам радост и смисъл, ще живея в постоянен остър недостиг. Значи е по-добре да влагам основната част в радост и смисъл, а в остатъчната да правя салтоморталета, за да си осигуря прехраната. Тази формула някак сработва в специфичните за мен обстоятелства, но с падания от трапеца, буквално изгладуване на някои елементи и отказ от такива, за които на друг може да му е много мъчно, та не мога да я препоръчам и разхваля. Но ето какво намирам за универсално. Влагането на живот в „никому ненужни неща“ е разхищение; търсенето на задоволително приложение на собствената личност е част от човешката природа; парите са по-наивна илюзия от най-наивния идеализъм.
Не обичам вицовете и нито ги помня, нито умея да ги разказвам, но има един фрагмент от стар виц, който се търкаля из паметта ми отдавна: влак пуфти по късо железопътно трасе – стигне ли до края му, пътниците слизат, събират релсите, по които са пристигнали, и ги наставят отпред, така че влакът да продължи още малко. Понякога е така: бавно, кално и абсурдно. А понякога е другояче. Но винаги е „направи си сам“. Знаеш ли кой оформя и направлява съществуването ти? А това на семейството ти? Града? Страната? Живота на Земята? Ти. С куп уговорки и нюанси, но ти. Това е едно от най-травмиращите открития при прехода от детство към зрели години: няма някакви „те“, които да носят малките и големите отговорности; ти правиш света в рамките на възможностите си… чието разширяване също зависи от теб.
За да прецениш какво е смислено, и да тръгнеш нататък, трябва да си избистриш какво е от значение за теб и от загубата на кое ще те боли повече. Да видиш с кого и какво искаш да се съотнасяш. Да имаш готовност да пробиваш пъртина, ако няма утъпкан път. Не е речено да избираш веднъж завинаги – може да пробваш уклон към пълното портмоне и уклон към възторженото съзнание, за да видиш кое ти е по-драго. Не е речено стомахът и душата да се изключват взаимно, тъкмо напротив – важи и за други фалшиви дихотомии, като комфорта и борбата за справедливост, въображението и знанието, любовта към красивите вещи и любовта към живите създания. Не е речено примиряването и премълчаването да са в нечий ущърб. Не е речено откровеността и симпатията да са скарани – чрез откровеността се печелят най-хубавите симпатии и да не ти пука от колко почитатели на фасадното общуване ще се лишиш заради нея. Въпросът е: какво искаш всъщност?
„Всеки петък си мисля: да върви всичко по дяволите, не мога повече“ – това е заглавието, което един руски сайт сложи на интервюто си с двама от основателите на „Тоест“. То е реплика на Ан Фам и нейно редовно изживяване (в петък се „затваря“ броят и главният редактор се претрепва от работа по закъснелите материали – тогава е най-лесно да го нагазят и всичките му опасения и недоволства от останалите дни). То е и мое редовно изживяване, нищо че го изразявам с други думи и патос в други моменти. Не успяваме да не губим вяра, Я., успяваме да си я връщаме. Когато излезеш от руслото за малко „направи си сам“ (смисъл, опит и каквото друго ти е необходимо), понякога се чувстваш чудовищно самотен, почти винаги – преуморен, нерядко смисълът се олюлява, а опитът минава през ямите на провала, огорчението и дългото, дълго буксуване…
Случва се обаче и да постигнеш нещата, които си възнамерявал, както и някои, за които не си и мечтал; виждаш плодовете на труда ти да зареждат със свежест и сила непознати и да ги побутват натам, където им е по-добре; влизаш в родство по избор с впечатляващи, смели личности; някой от твоите хора периодично ти дръпва утешителна реч и те уверява, че си на прав път. И рано или късно се обръщаш назад и виждаш извървяното, и мъглата заприличва на мъглявина, и е вълнуващо, и в гърдите ти се надига един тихичък смях.
Желая ти прозорливост и ентусиазъм, Я.!
