Насилие и ненасилие

Представете си, че живеете в панелка и всичко се чува. По-конкретно, представете си, че чувате как съседът пребива детето си. Ще се намесите ли?

Чакайте, не ми отговаряйте още.

Ще поискате ли да се намесите? Ще ви възпре ли фактът, че трябва да позвъните на вратата му, да навлезете в частното му пространство, в личните отношения на семейството? Фактът, че не познавате контекста, че може да влошите положението, ако например тръгне да отмъщава на детето, че е предизвикало вашата намеса? Смятате ли, че ще навредите изключително много, ако забъркате социалните? Смятате ли, че някой друг трябва да се намеси? Кой?

Нека не е семейство. Представете си, че в класа на детето ви един ученик пребива друг. Или не го пребива, но така му се подиграва, заплашва, настройва другите срещу него, че един прост пердах би бил за предпочитане? Кой би трябвало да се намеси?

Когато говорим за насилие, принципният отговор е „законът“. Законът обаче се занимава само с тежките случаи – с престъпленията и наказанията. В него може да пише, че някой има права, но ако не е записано как точно ще се доказва и наказва престъпването на тези права, нищо не е гарантирано. Със същия успех може да разлепим във входа плакати „Не на домашното насилие“. Как, мислите, ще реагира съседът?

Разбира се, тук не предлагам държавата да си пъха носа по време на семейната вечеря и да следи кой повишава тон. Нито да пъдарства в училищния двор и да кара децата да включат в играта си момиченцето от пейката. Социалната изолация впрочем е един от симптомите на т.нар. мобинг, където всички са срещу един: този тип тормоз може да доведе до трайни психически травми, включително до самоубийство. Което не значи, че всеки аутсайдер е жертва и че няма да изглеждате странно, ако пробвате да се намесите. Нещо по-лошо: може да унищожите шанса за естествено разрешаване на конфликта. Ако държавата следи човешките отношения толкова отблизо, че да намали чувствително опасността от насилие на ниско ниво (без тежки телесни повреди), тя би нанесла и огромна вреда върху личното ви пространство, върху семейството, приятелствата, отношенията между връстници, любовните връзки. Защото разрушава границите, отделящи „вън“ от „вътре“.

Настоящият вариант на „намеса без намеса“ се заключава във фразата „информиране на обществеността“. Това в общия случай означава провеждане на кампании под формата на видеоклипове, лекции – и да, плакати в коридорите. Успеваемостта им е съмнителна, даже има опасения, че допълнително подсказват на насилниците нови форми на тормоз – например чрез използване на смартфони за опозоряване в интернет.

Забележете, че и при кампаниите, също както при постоянното следене от страна на държавата, става въпрос за външна намеса. И тази намеса бива наказателна или пожелателна (в краен случай – палиативна, т.е. намеса постфактум  за подпомагане на жертвата).

Има ли друг вариант? Според концепцията за възстановителното правосъдие на Нилс Кристи – да, и той е свързан с работа вътре в самата общност – не като организиран (често по външен сценарий) другарски съд, а като изслушване и на двете страни от всички, които по някакъв начин вече са част от този конфликт. Този процес може да бъде внимателно ръководен (а не администриран) и да доведе до по-пълно взаимно разбиране, доколкото много често противопоставянето е въпрос и на предразсъдъци, непознаване и пр., както и на усещането за несправедливост, невъзможност да бъдеш чут по друг начин. Ако в широкия план на обществото (и в тесния на семейството) тази концепция звучи екзотично (проектът Непознатият друг на Фондация „Фотофабрика” е пример за обратното), то училището би могло да бъде добро поле за прилагане на принципите на възстановителното правосъдие.

Разбира се, и сега има класни ръководители, които би трябвало да се занимават с разрешаването на конфликти, и часове на класа, които не би трябвало да са само за безопасност на движението, и училищни психолози, и административни наказания. Обаче де факто най-честият изход от конфликтите е преместване на пострадалото дете в друг клас или в друго училище. Защото класният ръководител няма допълнителна квалификация, нито мотивация да разрешава такива конфликти – които обичайно са по-трудни от чисто преподавателската работа. Разчита се на вътрешното му призвание и интуиция, т.е. на случайността да ти се падне човек с подобни качества. Вместо да се разчита например на допълнително обучение от психолози, специализирани в разрешаване на конфликти в съответната възраст; на обучение, което да дава допълнителна квалификация, тази квалификация да се отразява на заплатата и да бъде необходимо условие за поемане на класно ръководство.

Да, това е разход. Да, предполага промяна в системата. Да, и двете неща се смятат за непостижими у нас. Но докато правим само това, което почти нищо не струва и оставя нещата както са си, нещата ще бъдат… както са си.

Заглавна снимка: Alaric Hartsock