„Да не дойде чичо доктор!“ Смазването на неродената детска болница

Вече месеци наред медицински специалисти, архитекти, родители, правозащитници и активисти се борят за съвременна детска болница. Те искат новата национална детска болница да се изгради според актуалните стандарти на педиатрията. Това ще рече на първо място да се поставят интересите на малките пациенти. Болницата да е светло, приветливо и модерно място, в което към децата да се отнасят като към хора. Да е предвидено легло за родител до леглото на детето, да има помещения за учене и за игра, зала за културни събития.

Участниците в инициативата са категорично против в национална педиатрия да се превърне строежът в двора на Александровската болница, започнат през 1980 г., изоставен от десетилетия и определен за събаряне през 2011 г. Аргументите им са много: сградата е опасна, както твърдят и от Камарата на архитектите, в нея няма предвидени аварийни изходи, архитектурата ѝ е отпреди 40 години и не отговаря на днешните стандарти за болница. А заданието за реконструкцията ѝ възпроизвежда системните проблеми на настоящите педиатрични отделения (има и ключови отделения, които в проекта дори не са предвидени), вместо да предложи модерно и цялостно решение за лечението на деца.

Въпреки активната кампания в социалните мрежи и въпреки че за съвременна детска болница са се подписали вече над 11 500 души, идеята не среща широк обществен отзвук и до неотдавна проблемът беше де факто невидим за повечето медии. И то дълго преди коронавирусът практически да измести всички други теми. Протестът против адаптирането на разрушаващия се строеж получи все пак медийно отразяване, а министър Ананиев изрази готовност да се срещне с представители на протестиращите. За самата среща съобщи комай само БНР.

„Не ни е важно да ни е светличко и красивичко“

От разказа, публикуван на Facebook страницата на протестиращите, може да се съди, че отношението към тях на срещата с представители на Министерството на здравеопазването (МЗ) е било пренебрежително. Въпреки че в инициативата има лекари и архитекти, позицията е била, че те са представители на „общественото мнение“, тоест „не са експерти“. Били са прекъсвани с реплики като „Кои сте вие, бе?“ и „Ти що се обаждаш?“.

Подобно институционално високомерие изглежда странно с оглед на поведението на правителството във връзка с всевъзможни протести против „джендъра“, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, в които съвсем реално не участват експерти. Наскоро цяла програма за сексуално образование беше временно спряна единствено поради твърденията на една жена, чието дете дори не е включено в програмата. В тези случаи институциите реагират по начин, по който да удовлетвори протестиращите именно заради важността на „общественото мнение“.

Ако се замислим обаче, можем да открием логика в реакцията на МЗ. Протестите на „разтревожени родители“ срещу Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, искащи по същество ограничаване на правата на жените и децата, са върхът на айсберга на организирана кампания. У нас те имат политическа подкрепа в лицето на коалиционния партньор ВМРО.

А искащите съвременна детска болница си нямат „гръб“.

Напротив – те се противопоставят на съществуващи финансово-политически интереси. Понеже единствено с такива интереси може да се обясни упорството да се реконструира остарелият строеж, което би било финансово по-неизгодно от изграждането на изцяло нова сграда. И макар сред протестиращите да има педиатри и архитекти, те не са „правилните“ педиатри и архитекти, поради което експертността им се принизява до „обществено мнение“.

Още един елемент от срещата в МЗ заслужава специално внимание. От екипа на министъра са подчертали, че „не ни е важно да ни е светличко и красивичко“, и са упрекнали представителите на инициативния комитет, че искат детска болница „като във Франция и Англия“. Че какво лошо има в желанието за такава болница?

Не можем да отговорим на този въпрос, без да имаме яснота каква е социалната роля на болницата у нас.

Болницата като травма и като дисциплинираща институция

На Facebook страницата ЗА истинска детска болница са публикувани редица разкази на хора за драматичните им преживявания в болница, когато са били деца. Ето какво споделя журналистката и поетеса Яна Пункина:

„Когато се свестявам, е нощ. В стаята мирише на напикано […] Опитвам се да стана от леглото, но се оказвам завързана. Минава ми мисълта, че ако се опитам да викна сестра, ще събудя другите деца в стаята и ще ми се карат. Криво-ляво се отвързвам, ставам и тръгвам към тоалетната. Куцам. […] Основно рева, защото докторите са ме излъгали и родителите ми не са били с мен, когато съм се събудила. Не знам колко съм спала на пода в коридора и не помня някой да ми е обяснявал в какво състояние ще се събудя след упойката.“

Разказът на живеещата в Лондон Мария Спирова също не се различава особено от филм на ужасите, а има и други публикувани истории в този дух.

Не мога да се „похваля“ с травматични детски болнични спомени – когато лекарите са ме тръскали надолу с главата, защото не съм давала признаци на живот, съм била твърде малка, за да помня. Бях на три-четири годинки обаче, когато родителите ми прекратиха опитите си да ме пращат на логопед. Щом пристъпех в кабинета, започвах да плача неудържимо. Кабинетът с многото си шарени картинки всъщност ми харесваше, логопедката беше мила. Надавах рев единствено поради… бялата ѝ престилка – символ на всичко най-страшно за мен. С неизбежността на древногръцка трагедия белотата ѝ кулминираше в ужаса от нощните ми кошмари – спринцовката. Заради бялата престилка на логопедката и до днес не мога да произнасям правилно р и л.

„Ако не слушаш, ще дойде чичо доктор с голямата спринцовка!“

Така възпитаваха децата от моето поколение. По този начин родители, баби и дядовци възпроизвеждаха идеята на големия френски философ и социален мислител Мишел Фуко за болницата като дисциплинираща институция, редом с училището и затвора. От болницата по дефиниция се очакваше да е място, където да е страшно и гадно, но да трябва да търпиш.

Фуко умира през 1984 г. – четири години след началото на строежа в двора на Александровската болница, който днес властта иска да превърне в национална педиатрия. Оттогава насам отношението на световната медицина към болестта и болниците значително се променя. Пациентът се схваща вече не като пасивен обект на манипулация (думата „пациент“ идва тъкмо от „пасивен“, „понасящ“), а като личност, чието достойнство стои на първо място. Болниците следва да бъдат пространства, в които пациентът е човек.

Девет години след началото на строежа в София – в края на 1989 г. – е приета Конвенцията на ООН за правата на детето. Съвременните стандарти за лечение на деца отчитат важността на правата на малките пациенти да бъдат с най-близките си и да учат. В тях влиза и възможността децата да могат да играят и да се лекуват на място, където да се чувстват добре. Не само от уважение към личността им, а защото и това има значение за оздравяването.

Четири десетилетия след 1980 г. представата за болниците у нас обаче не се е променила особено.

А съответно с нея не са се променили и болниците – с малки изключения. Много от тях са в състояние на физически полуразпад. Банята и тоалетната към всяка стая понякога са лукс, а в други случаи са такива, че е по-добре да ги няма. В отделението по изгаряния в „Пирогов“ например на цял етаж няма баня, а единствено тоалетни и мивки в коридора. Предполага се, че ако си си изгорил крака, не ти трябва да си миеш главата.

Дори там, където материалните условия са добри, няма гаранция за зачитане на достойнството на пациентите. Човещината не е рядкост в болниците ни, но тя е нещо, което зависи от личността на медицинските специалисти, а не е въпрос на стандарт. И макар че тази ситуация нагнетява напрежение между лекари и пациенти, нерядко стигащо и до физическа агресия, до промяна на цялостната концепция за това що е болница и що е пациент, у нас не се стига.

Защото „тука е така“.

За голяма част от населението да ти е гадно в болницата е нещо в реда на нещата. Защо тогава на децата да им строим болница, в която да им е „светличко и красивичко“? Това изглежда като някакъв излишен лукс. Или като да се борим да построим летяща чиния.

Подобно е отношението и към инициативата за съвременна родилна грижа, която си поставя за цел жените да не бъдат подлагани на изтезание по време на раждането. Да не бъдат обиждани, натискани по корема, принуждавани да раждат в поза, която не им е удобна, и т.н., а вместо това да се следват съвременните акушерски стандарти. За много жени е в реда на нещата раждането да е ужасно преживяване, за което по-късно да разказват с гордост и умиление, както мъжете разказват за казармата.

Докато възпроизвеждаме мантрата „тука е така“ обаче, ще продължаваме да се отнасяме към себе си и към децата си като към втора категория хора. „Светличкото“, „красивичкото“, хуманното и съвременното ще е някъде другаде, не и при нас. Не защото нямаме пари да го осъществим, а защото сме с нагласата, че не ни се полага. Не ни се полага да се отнасят към нас като към хора, не ни се полага да сме в добри условия, а щом не се полага на нас, не се полага и на децата ни. Които деца не само заради липсата на добри финансови перспективи ще заминат от България, когато пораснат. А за да живеят някъде, където ще бъдат приемани за много повече от пасивни обекти, подлежащи на дисциплиниране.

Заглавна снимка: Старият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“