Националният суверенитет и националният популизъм

Селфи шоуто със Зеленски е отказ от национален суверенитет.

Твърдението е на бившия главен прокурор Иван Гешев и е част от публикацията му във Facebook от 8 юли във връзка с посещението на украинския президент Володимир Зеленски в България. Тук липсата на каквато и да е логическа или причинно-следствена връзка между понятието „национален суверенитет“ и снимките на политици и общественици със Зеленски не ни изненадва. Случаят обаче е показателен за твърде лековатата употреба на термини като „суверенитет“, „суверен“ и „национален интерес“ от бивши и настоящи високопоставени публични личности.

Тези думи, разбира се, представляват характерна част от политическото говорене. Проблемът настъпва тогава, когато се използват прекомерно, зле аргументирано и без конкретни уточнения. Това на практика ги обезличава до степен, в която публични фигури започват да си служат с тях при всевъзможни обстоятелства, както показва горният пример. Този тип боравене с думите сигнализира за популизъм и пропаганда, чрез които ораторът се стреми да постигне лични или партийни цели (например очерняне на опонент или трупане на електорат).

Подобен подход винаги е в ущърб на обществото, защото не просто обезсмисля ключови понятия, но създава погрешното усещане, че националният суверенитет и интереси са монолитни, непроменливи, застинали във времето величини, които принадлежат само и единствено на този, който ги артикулира. Така несъгласните с популистките тези автоматично се превръщат в „нарушители на националните интереси“, „безродници“ или „предатели“, което възпроизвежда черно-бели опростенчески възприятия и засилва обществената поляризация.

Как изглежда това на практика?

В деня на гласуването на кабинета „Денков“ например президентът Радев заяви, че се надява „правителството да не предава националните интереси“. Понятието „национален интерес“ е неизменна част от реториката на президента. Специфична за неговото говорене е липсата на конкретно определение в какво се изразява българският национален интерес (особено в контекста на войната в Украйна) и по-важното – защо то е правдоподобно.

Така, от една страна, Радев избягва потенциални неудобни въпроси и контрааргументи, които не могат да бъдат оборени (както показа срещата със Зеленски). От друга, президентът се опитва да изрази определена „истина“ от последна инстанция, като човек или трябва да припознае тезите му и да бъде зачетен като българин, или да им се противопостави и да бъде заклеймен като „безродник“. С подобно обладаване на понятия от национален (тоест от общ) характер ораторът (без значение от партийна си принадлежност и обществена длъжност) манипулира чувството ни за патриотизъм и национална принадлежност в името на собствени политически облаги.

Световен феномен?

Ако погледнем останалите европейски страни, ще забележим, че много партии и политици боравят с почти идентични прийоми за трупане на популярност. На състоялите се на 23 юли предсрочни парламентарни избори в Испания например популистката партия VOX на Сантяго Абаскал отново се нареди на трета позиция и спечели 33 места в парламента (с цели 19 по-малко от изборите през 2019 г.). Характерни за Абаскал са залегналите в партийната програма идеи за отвоюване на национален суверенитет от Европейския съюз, както и за отнемане на легалния статус на партии, асоциации и неправителствени организации, които според VOX накърняват териториалната цялост и суверенитет на Испания.

Това е класически пример за предлагане на лесни решения на сложни проблеми, засягащи в съответния случай европейската интеграция, от една страна, и противоречието между принципите за суверенитет и право на самоопределение, от друга. Решението на VOX, без да се представят ясни стъпки за реализацията му (вкл. оценка на негативните ефекти и последици), е да съсредоточи повече власт в националната държава. Това, разбира се, може да разпали националистки страсти и да привлече определен кръг от избиратели, но не отговаря на въпросите как такова решение може да се осъществи; какви ще бъдат щетите и санкциите от преразглеждане на отношенията със Съюза; от какви блага ще трябва да се лишат испанските граждани; или пък какви са рисковете от ескалация на напрежението при разрушаване на действащия модел на управление чрез ограничаване на автономните права на баските и каталунците например.

Засилването на националния суверенитет е неотменна тема и в реториката на немската дясна популистка партия „Алтернатива за Германия“ (Alternative für Deutschland, AfD). На 29 март 2023 г. партията дори предложи в парламента документ за суверенитета на Германия в рамките на ЕС. Той е насочен срещу подписаното през 2021 г. коалиционно споразумение и параграфа, посветен на бъдещето на ЕС (стр. 104), в който управляващата коалиция се ангажира да се бори за последващи стъпки към федерализация на Съюза в рамките на вече приключилата европейска инициатива „Конференция за бъдещето на Европа“.

AfD всъщност настоява правителството да се откаже от опитите за „превръщане на ЕС от общност на суверенни и равнопоставени национални държави в европейска федерална държава“. Според партията ЕС от години присвоява суверенитет от държавите членки, което води до „свръхрегулиране и забрани“ в ежедневието на гражданите. По тази причина AfD настоява Съюзът да се върне към „фундаменталните си ценности и цели“.

Интересен тук е парадоксът, че по същността си т.нар. „Конференция за бъдещето на Европа“ представлява серия от панели, дебати и инициативи, които дават трибуна на европейските граждани непосредствено да изразят идеите си за общо бъдеще. Ключово в случая е неформалното овластяване на европейските граждани да участват във формирането на общността. Прави впечатление, че по мислената вертикална линия индивид – държава – наднационална организация междинният и най-силен носител на власт и суверенитет – държавата, практически е прескочен в рамките на инициативата.

Това неформално прехвърляне на тежест при вземане на стратегически решения от държавата към гражданите (надолу) и международните организации (нагоре) е бавен, но важен процес, защото стимулира аргументирано съревнование на възгледи, включва в разговора широки кръгове от обществото и възпрепятства националните държави и техните управленски институции от злоупотреба с власт и еднолично налагане на политики.

Суверенитетът в перспектива

Именно този пример може да използваме като начална точка за по-задълбочен разговор върху идеята за (национален) суверенитет и вторичните му аспекти в политическото говорене, като „национален интерес“, „национална сигурност“ и т.н. Най-напред е редно да отбележим, че суверенитетът е нееднородна величина. За него може да говорим от (международно)правна, политическа или културно-икономическа гледна точка, тоест в абстрактен/теоретичен или материален/физически смисъл. Той може да се отнася до упражняване на правомощия и власт от съответните органи в рамките на определена територия или до правата на различни играчи по отношение на външната политика и сигурността, които надхвърлят държавните граници.

Второ, суверенитетът няма нито абсолютна стойност, нито единен център (например държавата). Понятието „суверенитет“ еволюира, преобразява се и се адаптира към променящите се условия. Може да проследим зачеването му в европейската традиция чак до Вестфалската система от XVII в. С течение на времето разбирането за суверенитет претърпява дълбоки промени в резултат на знакови исторически събития.

Мирът след края на Втората световна война стъпва върху система от глобални организации, като ООН, Международния валутен фонд, Световната търговска организация и др., както и регионални, като Европейската общност за въглища и стомана, НАТО и др. Освен че носят със себе си ценности, принципи и норми, на които актьорите в международните отношения следва да се уповават, те получават определена власт и функции, присъщи до този момент единствено на националните държави.

Процесите на глобализация и нарастващата свързаност между страните допълнително засилват ролята им за усъвършенстване на международноправните отношения и регулирането на сфери като сигурност, валутна политика, търговия, инвестиции и т.н. Суверенитетът се „разпръсква“ и надолу – към гражданите с увеличаването на техните права, а също и под формата на децентрализация на властта. Следователно националната държава постепенно губи ролята си на единствен център на суверенитет (макар да си остава най-силният).

И трето, рамките, в които се простират националният суверенитет и произлизащите от него национални интереси, зависят от индивидуалните особености, история и народопсихология на всяка отделна държава. Разбирането за суверенитет и национален интерес съдържа в себе си известна приемственост и памет, които възпрепятстват опитите за изкуственото им монополизиране в политическото говорене.

В България например модерното разбиране за суверенитет и национални интереси е тясно свързано с целите за присъединяване към Европейския съюз и НАТО, дефинирани в началото на 90-те години, след разпада на СССР и тоталитарния режим на Тодор Живков. Именно приемствеността на това разбиране в днешно време играе ролята на естествена преграда срещу опитите за радикални отклонения въпреки засилената пропаганда, медийна дезинформация и популисткото обладаване и опростяване на идеята за суверенитет от редица политици и политически формирования в контекста на руската инвазия в Украйна.