Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни