„Не съм забравил, че ме прегръщаха“

Хей, Нева,

Как се отнасяш към „приятел в нужда се познава“? Наистина ли е нужна тази нужда, за да се убедим, че някой ни е близък, и редно ли е например да я създадем изкуствено? Ако да речем, наоколо няма достатъчно стимули или пречки, които да ни разкрият човека в „истинските му цветове“, а ни се иска да знаем кой е, чий е, приятелско ли е да го подложим на изпитание? Ти как разпознаваш приятелството?

Невена

Когато бях малка, ритуалът по връщането на баща ми от работа беше следният: звънец – тичам до вратата – „Кой е?“ – „Свой!“ – отварям. Веднъж, пак в онези далечни времена, отидохме с него на кино и гледахме „Лейла и Маджнун“ (помня го като индийски филм, нищо че историята е арабска или персийска). Плакахме и двамата. Една от сцените, които най-силно ме поразиха, беше как бият Маджнун през ръцете, а белезите се появяват по дланите на Лейла, също дете като него (и мен тогава). Така си съставяме идеите за нещата – парче по парче от материала, с който разполагаме. Затова ако трябва да кажа как си представям приятеля, ще започна със: свой е и го боли за теб.

Имам и още такива парчета, много. От близости от всякакъв вид и с всякаква продължителност. Преди четвърт век бях на валенсианския рибен пазар с приятел. Двама рибари се сдърпаха, озовах се твърде наблизо до някакви размахани ръце и този приятел просто ме бутна зад себе си. От него ми останаха първите думи на каталунски, рецептата за тортиля и въпросният жест. Преди има-няма година бях на север, бях наела за месец стая в голяма стара къща на остров с още един наемател – момиче на половината от моята възраст и габарити, с което току-що се бяхме ръкували за първи път. Започнах да си разопаковам багажа, на външната врата се почука, отворих и се озовах срещу двуметров мъж, който, както се разбра в петнайсетината минути натрапен ми разговор, беше рибар, подпийнал и твърдо решен да се покани в къщата. Аз бях твърдо решена това да не стане, но не смеех да го отпратя грубо – каквото и да казвах, той не си тръгваше. И тогава момичето изникна иззад гърба ми, изпречи се с бебешкото си лице пред него и каза: „Трябва да затваряме, моята приятелка измръзна.“ И затворихме, и станахме приятелки, и аз всеки път ахвам пред неизменната ѝ готовност да ме брани.

За мен сякаш тази е една от най-ярките черти на приятелството. Да те защитават. Не само по общия начин, в който хуманният рефлекс на всеки е да закриля слабия, но и лично и съзнателно – не толкова защото си уязвим, колкото защото си ти. Някой беше казал (Марк Твен или стотици други – за приятелството са се произнасяли всички), че и баба знае да те защити, ако си прав, но приятелят е на твоя страна дори ако не си. Не че приятелство е някой да поддаква на глупавите ти решения или да те лъже, за да ти стане хубаво, тъкмо напротив – в моето разбиране приятелят задължително ще ти съобщи, когато не си на ниво, но и ще вярва, че те бива за повече; ще гледа да те издърпа оттатък.

Единствените изкуствени изпитания, които намирам за приемливи, са от порядъка на изпит в университета, бараж в реката или „стена“ във футбола. По рождение сме абонирани за пълната програма от препъване, смут, мъка, срам, самота и какви ли не други тегоби, та ми се струва излишно да си създаваме допълнителни. Нещо повече, неналожителните пречки пред спокойния ход на живота ми се виждат обида към същината му; действат ми отблъскващо у отделния човек и в цели общества и епохи. А в случая с нарочното изпробване на здравината на връзките не ми понася и мисълта, че изпробващият се поставя някак отгоре и отвън. Нещо, което троши самите темели на приятелството: равенството, взаимността, доверието.

Нуждата връхлита така или иначе. И да, когато дойде, набързо се изяснява кой кум, кой – сват, а кой – обикновен гастрольор (както веднъж моята приятелка Марина справедливо описа свой познат). Убедена съм, че във всички „позиции“ от тази на брат до тази на гост има хляб и че всякакви форми на другаруване, дори най-краткотрайните, нещо дават и на нещо учат. Но късите човешки обмени на симпатия и информация са в крайна сметка несравними с онези, които неделимо се преплитат с основната ти сюжетна линия. Да, безметежният живот е също лакмус в детайлното опознаване на другия. Но в него изборите не изискват жертва, впечатленията са двуизмерни и уплътнени с догадки, а реалността на заявените намерения често няма как да се прецени. То е като да разговаряш за поход в планината в сравнение със самия поход в планината. В единия случай имаш много повече възможности да останеш чист, ненатъртен и очарован от компанията, което е прекрасно и валидно до момента, в който животът не те запокити в другия случай.

Да съм избрана, разбрана и добре дошла. Така си представям приятелството – и не само си го представям, така имам късмета да го живея. Да знам на кого да се обадя, когато изпадна в конфликт с мирозданието, и да съм онази, на която се обаждат в аналогичен случай. Да има кой да ми припомни коя съм, когато забравя. Да има кой да каже „Идвам!“ или „Отиваме!“, или „Не бой се!“, и да направи необходимото. Да усещам прилива на онази възхитителна невъзможност „да оставя приятеля си без приятел“. Да знам, че ако се затворя в себе си и изпищя без звук, поне двама ще чуят ехото и ще откликнат. Да спра да съм нащрек и гузна, че не давам колкото вземам. Да се гордея или любувам безконтролно, с детински патос, пред думи, дела, лица и решения, които не идват от мен, но все пак са мои. Да говорим наш език, който другите не разбират. Да можем да обсъдим всеки страх, всяко чудо.

И тук, мила ми Невена, просто нямаше как да продължа иначе, освен с включване от приятели. Направих едно от моите „народни допитвания“ сред желаещи да ми кажат те как са усещали нечия близост като събитие и как отличават приятелството. По-долу ще забележиш, че много от включванията препращат именно към „нужда“. И през нея – към движение, действеност и решимост. Приятелството не е пасивно. Виж.

Моментът, в който разбрах кои са истинските ми приятели, беше, когато попаднах в психиатрия за близо месец, и само двама от тях ми идваха на свиждания. Не си спомням много от целия престой онази зима, но не съм забравил, че ме прегръщаха и ходехме в близкото кафене да пием чай от лайка.

Х. Д.

Преди години получих „камшичен удар“, не можех да стана от леглото, В. беше малък, а майка ми – в болница. Дианка се обади някъде към десет вечерта да си побъбрим. След като разбра какво се е случило, каза: „Ей сега ще взема едно такси и ще дойда. Аз ще гледам В.“ Представяш ли си: човек, който не домакинства, няма вземане-даване с деца, и за секунда не се поколеба: „Идвам.“ Оттогава досега сме все така двете – тя зад гърба ми, аз – зад нейния.“

Мая

Преди да тръгна на фитнес, често страдах от болки и сецнат кръст. Един ден се оказах скована вкъщи. С претъркаляне и подпиране успях да се обадя в офиса, че няма да отида на работа. Не мина час и моята приятелка и колежка звънна да предупреди, че пристига с масажистка. И след два часа работа върху масата в дневната, насред хаоса на неоправената къща, вече ме бяха раздвижили и изправили на крака… Приятелки сме от около 40 години. Понякога я дразня с твърдението, че грижата е префинена форма на контрол, но истината е, че тя ме научи да приемам помощ и подаръци с благодарност.

Галя

Разбрах, че М. ми е истинска приятелка, в една дъждовна майска неделя, тъкмо бях навършила 20. Едно обаждане, с което ми съобщиха, че баща ми е починал, раздели живота ми на две половини. М. просто дойде: тя беше единствената, която го направи. Стоя край мен цяла вечер, без разговори, без кой знае какви мъдрости. Когато няма какво да се направи, присъствието е спасително.

Габи

„Ако ще хвърляш боклука, сложи си обувките, не излизай по джапанки“, настойчиво ме инструктира по телефона загриженият му глас. Преследва ме с тази заръка, откакто миналото лято паднах по стълбите. И макар че винаги сумтя да спре да ми я повтаря, болезненото прискърцване в гърба ме подсеща колко е прав. Омъжих се за най-добрия си приятел и това го знаят и телефонът, и прешлените ми, и дори злополучните джапанки.

Радина

Разбрах, че Б. ми е приятелка, когато извади снимка от ехограф на яйчниците си.

Нелсън

„Знам, че сутрин ставаш преди мен да огледаш за паяци, за да не пищя после“ – така би се включила Яна в рубриката, ако знаеше, но не знае, защото съм ѝ приятелка (а и за да не пищи).

Калина

Първото е нормативното, онова, което смятам за идеал, но рядко виждам, и то е цитатът от Евангелието: „Никой няма по-голяма любов от това да даде живота си за приятелите си“… което, естествено, вдига летвата много високо. А второто е много ясно – приятел е онзи, с когото можеш да се оригваш в парка над кенче бира, да ядеш скара и да дрънкаш глупости, без страх, че ще те осъди за каквото и да било!

Насо К.

Когато отидох да се видя с Джес в Южна Германия, взех нощен влак, който се оказа изненадващо студен, а бях и уморена от предното си пътуване. Джес ме взе от гарата и на моята седалка в колата ѝ открих термос с горещ чай с мляко. Разговорът по пътя към тях, пастите, които купи, пиенето на този чай…

С.

Приятелството е за мен постоянно море, не толкова могъща вълна. Повече от това, което чувствам в себе си, е онова, което се проявява, докато сме заедно – чувството за сходство, за еднакъв ритъм, за разбиране без много думи, но с много споделени спомени. И радостта от всяка среща!

З. К.

Прибирах се в скромния си апартамент в Япония след три седмици на път. Минаваше десет вечерта, по улиците нямаше никой. Преди да поема към втория етаж, се отбих през смълчаните пощенски кутии. Отворих своята. Сметки, сметки, реклами и… картичка. Ще ги разгледам след минута, рекох си, само да се кача. Затъркалях нагоре огромния куфар. Ръцете ми поддаваха, бях уморена и нямах сили. Докато се боричкахме по стъпалата, сълзите най-накрая рукнаха. Стигнах някак си, седнах на ниското дървено легло с футон и погледнах картичката. „Хубавите неща отнемат време, но ще ти се случат, защото заслужаваш!“… Тя нямаше как да знае какво преживявам в момента, не бяхме се виждали от три месеца, а и аз не бях споделяла. Сълзите не спираха, но вече не бях сама.

К. И.

Б., с когото след години виртуално общуване случайно се срещнахме на живо. Той ме позна, аз дори не знаех как изглежда. Говорихме, сякаш цял живот сме се познавали. Още на втората ни среща споделих с него тайна, която ме мъчеше толкова, че не я бях казала на никого две години. По-късно той ми разкри свои тайни. Станахме неразделни. Самоуби се след четири месеца. Предната вечер дойде при мен – за да се сбогува и да ме утеши, но така, че нищо да не заподозра. „Ще ти се обадя утре привечер“ бяха последните му думи.

С.

Веднъж разбрах, че имам истински приятел по изчервяването. Нали знаеш, когато човек е сгрешил – неволно или не – и се изчерви от неудобство. И си ставате осъзнато важни един на друг.

И. И.

Мисля си, че ако човечеството имаше мото, то трябваше да бъде: I have always depended on the kindness of strangers. Това е последната реплика от „Трамвай Желание“ и не е лесна за превод, защото kindness може да значи много неща: „Винаги съм зависила от добрината на непознати.“ Или от милостта. Отзивчивостта. Великодушието. Приятелството е един от основните човешки таланти и един от ключовите ни шансове за оцеляване. Така и така направих завой към Америка, нека за довиждане те поздравя с нещо тамошно, в което приятелството като водещо лично изживяване се съчетава с дружелюбността към света. На снимките по-долу ще видиш няколко от паметните табелки по близо десетте хиляди пейки в нюйоркския Сентръл Парк, чиито мънички „реплики“ един ден ми грабнаха сърцето. Приятно четене!

Снимки: © Нева Мичева

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.