Протестите в Румъния поставиха неизбежно въпроса възможни ли са подобни протести днес в България, пет години след най-продължителния мащабен протест в новата българска история ДАНСwithme. С уговорката, че липсва пряка корелация между ситуацията в двете държави, чиито успехи в съдебната реформа и борбата с корупцията бяха оценявани до немного отдавна в пакет от Европейската комисия.

Разбира се, за всеки протест трябва повод. А в Румъния такива от началото на годината, когато на власт дойде социалдемократическата партия на Ливиу Драгня, има не един и два. Стотици хиляди румънци излязоха гневни на площадите през февруари след указа за декриминализация на корупцията в размер до 44 хиляди евро, а после и след указа на президента за освобождаването на Лаура Кьовеши като главена прокурор на Националната дирекция за борба с корупцията.

Масовото недоволство срещу реформите в съдебната система, които са в полза на корумпираната политическа върхушка, отново събраха стотици хиляди граждани в Букурещ и други големи градове в страната. Августовските протести организира румънската диаспора, а завърнали се по време на лятната си отпуска емигранти го направиха с една-единствена цел – да поискат оставката на правителството на Виорика Дънчила.

Протестът на красивите и умните

В България улицата събори кабинета „Орешарски“ след близо 400 дни протести в столицата. Те бяха приети публично нееднозначно, анализирани безкрайно и обругани като подтикнати и финансирани от организации на милиардера Джордж Сорос или на НПО-та, свързани индиректно с него. ДАНСwithme беше наречен от определени издания и журналисти „протест на красивите и умните, организиран от соросоидите в България“.

Оттогава всяко обществено недоволство срещу определени политики на правителството у нас се възприема априори като платено, а подобни внушения не спират да облъчват потребителите на информация в традиционните медии и социалните мрежи. Това пък върши перфидно услуга на властта – официалната и задкулисната, защото хвърлената сянка на съмнение върху идеалистичните (гладната стачка на Николай Колев – Босия, който освен оставката на министър Московски иска разпускане на парламента и рестарт на системата) или социалните подбуди (битката на майките в черно) на един протест го деенергизира и обезсърчава предварително.

Спонтанно изригналото обществено недоволство срещу назначаването на един от най-богатите и с най-съмнителна репутация бизнесмен и политик в България за шеф на ДАНС беше бунт срещу липсата на морал и демонстрацията на наглост от страна на управляващата коалиция БСП–ДПС. И успехът му в някаква степен бе уникален, тъй като отсъствието на морал във властта е по-скоро норма, и то не само на тези географски ширини. Защото „целта оправдава средствата“ е основен принцип на всеки, който се стреми към властта.

Пет години по-късно

Въпросът корумпирано ли е управлението на сегашната коалиция между ГЕРБ и „Обединените патриоти“, е по-скоро риторичен. Иначе България нямаше да продължава да бъде на първо място по корупция и бедност сред страните от ЕС, нито щеше да приема спорни законопроекти като този за медийната прозрачност на Делян Пеевски. Или като новия антикорупционен закон, който не защитава лицата, подали сигнали за злоупотреби, докато Брюксел търси механизми да ги предпази от уволнения или репресии, обръщайки схемата на доказването на корупция.

Но ако третият кабинет на премиера Борисов само имитира, че води битка с корупцията и подпомага изграждането на независима съдебна система – имитация, разпознаваема ясно в средите на европейския политически елит и на чуждестранните инвеститори, – то тогава логично следва въпросът защо отделните протести в страната не се обединят в голяма обществена демонстрация срещу управлението на тази клика. Управление, което ни дърпа към дъното на блатото, обезлюдява страната ни и я маргинализира като фактор в общата европейска политика, а със своята непоследователност в отношенията ни с Русия, особено в сферата на енергетиката, ни прави ненадежден партньор и на Брюксел, и на Вашингтон.

Защо подобен голям протест в България не изглежда възможен днес?

На първо място, липсва драстичен повод като гафа на кабинета „Орешарски“ с Делян Пеевски, който да взриви натрупаното обществено недоволство от авторитарното и популистко управление на коалицията ГЕРБ – „Обединени патриоти“. Освен това Борисов със своята изключителна интуиция успява да заглуши всеки шум в системата и да тушира бързо всеки протест още преди да е получил обществена подкрепа и да набере енергия. Не се притеснява да отстъпва, да променя от днес за утре мнението и решенията си, ловко да обезсилва противника си с поведение, което се харесва от масата, защото изглежда патерналистично, а публичното му говорене се родее с това на селския мегдан.

За десетгодишния си престой начело на държавата Борисов и ГЕРБ, продукт на същата матрица, от която излязоха почти всички партии на прехода, овладяха всички позиции в държавата по вертикала и хоризонтала и я превърнаха в стройна йерархична структура, която крепи властта им. Затова в един голям протест няма да се включи никой от държавната и общинската администрация в градовете на ГЕРБ. Няма да го подкрепят също фирмите, които печелят големите обществени поръчки и усвояват парите от европейските фондове, както и техните работници.

Вероятно няма да се включи и една немалка част от хората с устойчиви и добри за стандарта ни доходи, които са гръбнакът на средната класа. Нито полицията и наемната армия, деполитизирани по закон и без право на протести. Практически не е реалистично също очакването в един поход срещу това управление да видим и представители на някои групи – етнически и малцинствени, живеещи капсулирани и под опеката на партии, които продължават да подхранват живи старите им страхове и да ги експлоатират успешно.

Не изглежда възможен голям и добре организиран поход срещу властта в България и защото синдикатите през всичките години на прехода неведнъж търгуваха задкулисно интересите на работещите с политиците и бизнеса. И не успяха, за разлика от други европейски профсъюзи – гръцките например, – да организират нито една генерална стачка, с която да извоюват по-високи доходи, по-добри условия на труд или други права на работниците. Но затова пък с кадруването си в големите държавни фирми и предприятия помогнаха за разграбването на националния капитал, за разпиляването на енергията на наемния труд и за създаването на фасадната демокрация в уродливия български преход.

Тогава кой би участвал в един протест срещу властта?

„Красивите и умните“, ще иронизира някой останалата критично малка маса от граждани, които искат да живеят в нормална държава заедно с децата си и са готови да се борят за правата си. Те могат да вдъхновят и да застанат начело на едно голямо обществено недоволство срещу корумпираната държава, но не и да го организират без участието на стотици хиляди други, които биха тръгнали след тях.

Могат ли представители на българската диаспора да дойдат в родината си, дори и само за лятната си ваканция, за да демонстрират несъгласието си с властта, която убива надеждите им някога да се върнат трайно в уредена държава? Да, не е изключено. Може дори да са математически повече, отколкото са останалите тук хора с гражданска енергия. Защото сред напусналите е голямата част от образованите българи в активна възраст. Но поради особености на българския национален характер със сигурност не можем да очакваме чудеса от нашите сънародници зад граница.

Ще бъде пропуск да не се отчете и фактът, че на Балканите корупцията е така проникнала във всички институционални, социални и бизнес сфери, че едва ли не се е превърнала в норма. Затова и прагът на търпимостта към нея е висок, а хората, които никога не са предлагали пари, за да уредят един или друг свой проблем в държавата, сигурно са единици.

Важна причина да не очакваме в близко бъдеще протести като тези в Румъния е, че ние нямаме спечелени като съседите ни на север битки с корумпирания политически и бизнес елит, т.е. няма какво да изгубим. Нямаме и българската Лаура Кьовеши, макар в последно време ореолът на нейния образ да бе потъмнен от враговете ѝ в страната. Имаме само натрупан гняв и униние, че не ни стигат сили да си върнем обратно държавата от мафията.

Заглавна снимка: Протест срещу кабинета на Пламен Орешарски, Орлов мост, София, лятото на 2013 г. © Йовко Ламбрев

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.