Недоразумението „Бруталистът“

Ще започна директно. Този филм е толкова сбъркан, че не заслужава дори статия, камо ли награди, но тъй като вече събра немалко (включително „Сребърен лъв“ във Венеция и няколко „Златен глобус“) и беше един от основните фаворити за „Оскар“ за най-добър филм, ето няколко причини да го подминете.

Разбира се, наясно съм, че практически всички архитекти вече са го гледали. В крайна сметка толкова рядко се появяват игрални филми с главни герои архитекти. Аз лично го гледах през ноември, на една от двете му прожекции на „Киномания“. Салонът беше пълен с архитекти, които после мълком си излязоха объркани. Надявах се филмът да остане там, из фестивалните епизодични прожекции, а не да шества из българските молове, при това не само в София. Но вижте какво правят агресивният пиар и няколко незаслужени награди.

Та ето само малко от всичко, което не е наред в този филм, а то показва и какво не е наред по принцип в разбирането на хората (и на Холивуд) що е то архитектура и какво правят архитектите. 

Историята е банална

Унгарски архитект модернист (Ейдриън Броуди), завършил „Баухаус“ и оцелял от Холокоста, емигрира в САЩ след края на Втората световна война, за да се сблъска с американската мечта. Сред перипетии, унижения, работа по строежи и лични драми той се опитва да завърши сградата на живота си в провинциална Пенсилвания – нещо като амбициозно читалище с театър, училище и параклис в едно, в памет на майката на местния милионер Лий ван Бюрен (Гай Пиърс).

Такъв архитект реално не е съществувал, но историята е комбинация от много до болка познати. Обзалагам се, че сценарият е писан с изкуствен интелект, който е захранен с ключовите думи „архитектура“, „драма“, „нещо яко и популярно“ и е насипал 

куп клишета, за да получим един карикатурен образ на всичко най-славно в професията. 

Първо имаме „Баухаус“, защото е известна трагичната съдба на най-влиятелната немска архитектурно-дизайнерска школа, създала модерното дизайн лице на ХХ в. и затворена от Хитлер през 1933 г. Нашият трагичен герой Ласло Тот е завършил „Баухаус“, разбира се, и става най-известният унгарски архитект модернист преди войната – очевидно на крехка възраст. Той е евреин – както немалко от завършилите и преподавалите в „Баухаус“. Макар че той емигрира не от нацистка Германия (като – познахте – архитектите от „Баухаус“), а от вече социалистическа Унгария през 1947 г., след като е оцелял в концентрационен лагер.

Исторически факт е, че идването на власт на Хитлер в Германия и окончателното затваряне на училището принуждават голяма част от либерално настроените и неудобни за нацистите преподаватели и студенти в „Баухаус“ да напуснат страната. Така идеите на немската школа и европейския модернизъм стигат до много държави, включително САЩ. 

В Америка обаче нашият герой е беден, неразбран и неприет. 

Тук вече линията „Баухаус“ се поизчерпва. Защото, факт – всички емигранти от „Баухаус“ в Щатите са радушно приети и оформят американската архитектурна култура за десетилетия. Те преподават в престижни университети, проектират важни сгради и създават масовия глобален модернизъм – или т.нар. интернационален стил. Нашият герой обаче се оказва неприет модернист в следвоенна Филаделфия, където модернизъм се строи още от 30-те години на ХХ в. и където архитектурните студиа с удоволствие биха взели най-талантливия унгарски модернист емигрант. Уви. Сценарият тук завива в друга, неочаквано драматична посока. Ласло не проектира сгради. Той прави мебели, работи по строежи, после като чертожник, но си остава беден и неприет. Докато не среща своя богат меценат.

После имаме Аза. Големият архитект визионер и индивидуалист, който мачка всичко по пътя си, убеден в собствената си правота. Тук безсъмнено „Бруталистът“ смело заема от един друг ужасен филм с главен герой архитект – „Изворът“ (1949), по едноименния роман на Айн Ранд. Хауърд Роурк отново е неразбран архитект модернист, който отхвърля смело поръчки за небостъргачи, изнасилва жени и взривява жилищни комплекси. Но поне е изигран от Гари Купър.

И накрая имаме Венецианското биенале – най-влиятелното събитие в архитектурния свят, в който архитектите имат свое специално биенале от 1980 г. до днес, на всеки две години. Именно там и именно през 1980 г. нашият фикционален архитектурен модернист Ласло Тот получава първото си публично признание със специална изложба в негова чест. Само че (да се върнем към фактите) Първото архитектурно биенале с куратор Паоло Портогези е на тема La presenza del passato („Присъствието на миналото“) и до голяма степен теоретизира и легитимира архитектурния постмодернизъм на 80-те – онзи игрив колажен дух на епохата. На подобно събитие място за изложба на стар модернист с поведение на герой, тръгнал на важна мисия, не би могло да има.

Сега за брутализма. 

Във филма брутализъм няма

Дори плакатът му е копие на плаката на Йоост Шмит за първата официална публична изложба на „Баухаус“ през 1923 г. Отново напомням за всички, които не са архитектурни историци: „Баухаус“ не е брутализъм. (Защо сценаристът и режисьор Брейди Корбет и неговата сътрудничка Мона Фастволд очевидно не са се консултирали с архитектурни историци, е отделен въпрос.)

Никой във филма не говори за брутализма директно, разбира се (освен в заглавието). Нашият герой работи във време, когато брутализъм все още няма, а влиянието на Марсилската единица на Льо Корбюзие не е достигнало до Щатите. Брутализмът започва първо в Европа и Великобритания като реакция именно срещу интернационалния модернизъм на „Баухаус“ и се разпространява масово през 60-те и 70-те години в цял свят. 

Добре, ще кажете, Ласло просто е изпреварил времето си, той е гений. Има брутална съдба и работи с любимия материал на бруталистите – видимия бетон. 

Ала ето тук се сблъскваме с поредното архитектурно недоразумение в този филм. 

Да, брутализмът е опит за формулиране на една нова модерност, но последователите му издигат в кумир етиката, моралната проблематика, с която трябва да бъде наситена архитектурата. Въстават срещу самоцелната естетика. Привърженици са на „честните материали“, които оформят образа на сградата с реалните си, неестетизирани допълнително характеристики. Но последното нещо, от което се интересува Ласло Тот, са социалните проблеми. Той е творец с главно Т.

Обаче брутализмът е секси. И е сред най-устойчивите архитектурни клишета. Всеки аматьор с претенции да се интересува от архитектура ги познава, притежава по някоя от чудесните тежки книги с бетонни сгради, излезли през последните години, и знае, че това е любимото течение, което всички „обикновени хора“ обичат да мразят, а всички архитекти обожават. Е, и помощникът – изкуствен интелект, на нашия Брейди Корбет очевидно знае същото. 

Но продължавам.

Продуктовият дизайн на филма е трагичен 

Как е възможно при толкова много секси бетонни сгради в цял свят да извикаш продуктовия дизайнер на филма American Hustle да ти направи макет на магнум опуса на Ласло Тот и да снимаш тази най-велика сграда на нашия герой сред най-неубедителната строителна площадка, която съм виждала? Тази сграда освен това няма нищо общо с великите бетонни чудовища на епохата, а е микс между монументализма на Луис Кан и крематориум и най-вероятно е проектирана с програмата за изкуствен интелект Midjourney.

Вместо да снимаш реална архитектура в реална среда. Ама попитайте всички автори на рекламни автомобилни клипове, фотографи на модни сесии и режисьори на филми за Джеймс Бонд какъв перфектен фон е истинският бетон на истинските сгради на брутализма. Какви са тези неубедителни колонади като от шпаклован гипсокартон? Какви са тези абсурдни колони като в подземните цистерни на Истанбул?

И накрая – тема, която аз, която не съм филмов критик, не би следвало да коментирам. Но хайде, след като филмовите критици спокойно коментират и архитектурата в този филм, нека да напиша нещо и за „филмовото майсторство“. 

От филм за архитектура очаквах по-добра кинематография и със сигурност – декори. Да, признавам, кадрите с пристигането в Ню Йорк бяха впечатляващи (и отново повлияни от диагоналите на „Баухаус“, руските конструктивисти и техните филми и плакати). Като цяло, в първата част на този съсипващо дълъг филм действително имаше атмосфера и емоция. Може би защото още не беше дошла архитектурата.

Но какво се случва с героите след това? Ами те остават недоразвити и неубедителни. 

Казах ли, че филмът е 3 часа и 35 минути (с антракта)? 

Как е възможно за толкова време ние така и да не разберем какво движи главния герой архитект – отвъд кахърния му вид и насилена наркозависимост. Този човек нито веднъж не заговори за архитектура, защо и как прави нещата. Той говори за бетона, да, колко красота има в неговата суровост, но така и не разбрахме защо иска да прави обществен център като концлагер и църква като крематориум, освен защото е с травма (за която също не говори, както и останалите герои от филма мълчат за своите си травми). 

Има обаче нещо добро в този филм. И то се случва в Италия.

Кариерите в Карара са впечатляващ декор на най-важното послание на филма. Че всеки творец е всъщност слуга и придворен шут на онзи, който поръчва и плаща за неговото изкуство. Който може да му поръча библиотека, после да го изгони, после да го върне, за да проектира сградата на живота си, и да го подслони като средновековен феодал на масата си, за да го забавлява с артистични разговори на вечеря. И накрая може да прави каквото си иска с него – включително да го изнасили в мраморните кариери на Карара. 

Това е най-силната метафора на позицията, в която съвременните архитекти често сами се поставят, и най-силното послание на този филм, което е добре да помнят – независимо дали правят сгради за диктатори, или градски политики за технологични милионери.