Нещастието да остаряваш в България

Надеждата – с нея започва всяка нова година. Човекът, слава на Бога, е устроен така, че да забравя лошото и да гледа към бъдещето с очаквания, въпреки всякакви апокалиптични прогнози. А хората си пожелават един на друг само светли неща дори когато са в лошо здраве, немощни или паднали духом.

Обществото ни, патриархално допреди едно столетие, поставяше най-възрастните на особен пиедестал в ценностната си система. Днес библейската представа за рода е тотално остаряла в контекста на глобалния ни свят, който разкъса „оковите“ на кръвните връзки и даде преднина на духовните. Но дори в тази нова светлина – и в християнската, и в други традиции, отношението към старите хора продължава да е показателно за културата на една нация и за нейното цивилизационно развитие.

В България представата за това как трябва да изживеят остатъка от дните си възрастните хора, е дълбоко клиширана и тъжна. Тук след края на работоспособната си възраст те не се втурват да пътуват или да учат активно с хедонистични цели, или да се занимават с креативни дейности, независимо от последните научни изследвания, според които човешкият мозък след 60-те има повишена активност. В България все още битува представата за пенсионерите като за хора, които бавно, но сигурно са поели пътя към едно невзрачно, сиво и безнадеждно „бъдеще“. С изключение на одарените свише.

И тъкмо защото светът – или поне една част от него – отдавна не е патриархално устроен, възрастните хора не могат, а мнозина от тях и не искат да са зависими от своите деца. Или от когото и да е друг, освен ако не са физически или ментално неспособни да се погрижат за себе си. Тук вече идва реч за държавата и нейната отговорност към тези, които са излезли от активната си трудова възраст.

За българската олигархична държава пенсионерът е статистическа единица, която създава проблеми на властта. Сигурно затова в обществото непрекъснато се подхранва фалшивата теза, че пенсиите тежат на републиканския бюджет, понеже той покрива дефицита на НОИ. Всъщност пенсиите са процент от брутния вътрешен продукт, независимо дали се изплащат с осигурителни вноски, или с приходи от данъци. Така на практика разходите за тях у нас са по-малко от 10% от БВП и са по-ниски от средните за Европейския съюз.

В същото време за последните 15 години частните пенсионни фондове в България са регистрирали доходност, по-ниска от пазарната, при по-високи такси и риск, и към края на 2017 г. (по данни на Комисията за финансов надзор) те оперират с около 13 млрд. лв. А след несполучилия опит за одържавяване на тези фондове беше дадена възможност частните партиди да се прехвърлят в НОИ, което според някои специалисти е вредно за пенсионната ни система.

През последните години има и опити да се дискредитира вторият пенсионен стълб. Основният въпрос според икономиста Йордан Христосков е защо участието в универсалните фондове се наказва, като се намалява пенсията от данък обществено осигуряване. В същото време европейското виждане е да се насърчават спестяванията в капиталовото пенсионно осигуряване като важен фактор за повишаване на адекватността на пенсиите.

Въпреки икономическия ръст и стабилност, с които се хвали коалиционният кабинет, пенсиите в България към края на 2018 г. остават най-ниски в ЕС – и като абсолютна стойност, и като процент от средната заплата за страната. За сравнение: в Гърция и след тежката криза, от която страната все още излиза, в момента средната основна пенсия е малко над 720 евро, а средната допълнителна пенсия – около 170 евро. С по-високи заплати и пенсии са и в Румъния, която отдавна ни изпревари по темпове на растеж на доходите.

Винаги когато се постави въпросът за унизителното отношение на държавата към българските пенсионери, се намира някой да каже, че е голям и процентът на работещите бедни. Да, това е истина, но защо никой не иска да се обърне с лице към проблема и да назове виновните за това България да е на дъното по доходи в Европа? Защо премълчаваме престъпната роля на политици, синдикати и корпоративен капитал? Защо не признаваме, че най-безпомощните – възрастните – са притиснати до стената от бедност и болести? Защо нито един български политик не издигна глас за достъп до безплатно здравеопазване и лекарства за възрастните хора у нас, какъвто има в не една и две европейски страни? И що за общество е това, което гледа безучастно нерадостните старини на своите бащи и майки, голяма част от които са принудени да преживяват с пенсии под прага на бедността?

Всяка партия преди избори изтупва от праха темата за пенсиите, но щом влезе във властта, те престават да ѝ бъдат приоритет. А в цинизма си някои бивши социални министри като Емилия Масларова стигнаха дотам да призовават бедните стари хора да продават жилищата си, за да могат да осигурят последните години от живота си. Други, като т.нар. „Патриоти“, пледираха за минимална пенсия от 500 лв., а в средата на втората година от управлението на коалиционния им кабинет с ГЕРБ тя едва прескача 200 лв. Оказва се обаче, че същото това правителство, на което не достигна финансов ресурс да увеличи ниските пенсии, има възможност да отпусне тавана на най-високите и от 900 лв. те ще стигнат 1040 лв. през 2019 г. Така ножицата между най-ниската и най-високата пенсия ще продължава да се разтваря, също както продължава да расте и диспропорцията в доходите на работещите в България.

Очевидно пенсионната система у нас се нуждае от реформа, основана на базисни ценности, като правото на възрастните хора на достоен и независим живот, залегнало в различни международни договори и документи – Европейската социална харта, Европейската харта за правата на човека и др.

Това означава, на първо място, минималната пенсия за стаж и възраст да не бъде по-ниска от прага на бедността. Към момента минималната пенсия е 207,60 лв. и след 1 юли 2019 г. ще се увеличи с 12 лв., а същевременно линията на бедността за 2019 г. е определена на 348 лв., с 27 лв. повече от предходната година. На второ място – да се осъвременят пенсиите, отпуснати преди десетилетия, напълно неадекватни днес и на осигурителния стаж, и на образованието на хората, които ги получават. И на трето – да се намалят с лустрационен индекс пенсиите на определена категория лица, заемали ръководни длъжности в БКП и присъдружните ѝ организации, както и в репресивния апарат на комунистическата държава, като Държавна сигурност. Само по този начин може да бъде поправено, макар и с голяма давност, несправедливото разпределение на средствата от пенсионния фонд и републиканския бюджет в полза на една паразитна върхушка на бившия режим, от чиито среди се появиха и новите олигарси.

Всичко това обаче няма да стане без натиск от страна на обществото. Но тъй като възрастните хора очевидно нямат сили, а и манталитет да се борят за правата си, трябва да го направят младите в държавата. Вместо граждански битки обаче младите предпочитат да заминат в чужбина и всеки месец да изпращат средства на своите родители, за да оцеляват. Това ни нарежда сред държавите от Европейския съюз с най-голям нетен трансфер от българските емигранти. Само през 2016 г. те са изпратили на роднините си в страната 870 млн. евро, показват данни на Евростат.

В същото време една част от младите българи, които остават тук, особено в малките провинциални градове, приемат условията на работодателите си да бъдат осигурявани върху минимална работна заплата. По този начин те веднъж стимулират сивата икономика, втори път доброволно обричат старините си на мизерия с възможно най-ниските пенсии, които ще получат.

Институциите в олигархичната ни държава знаят тези факти и нехаят. А политическата класа ще продължава да лобира за интересите на корпоративния капитал. Но е време ние, гражданите, да обърнем тенденцията в своя полза с всички позволени от закона средства и да докажем, че и в България можем да се обединяваме за справедливи каузи. Това се нарича солидарност. Вече веднъж го направиха майките на децата с увреждания и дадоха добър пример, че с натиск и преговори с властта могат да бъдат постигнати целите на всяко значимо общо дело.

Заглавна снимка: © MabelAmber