Нещо като нищо

От известно време насам една фраза, чута за последно преди трийсетина години, обикаля духовната ми система като откъснат тромб. Тя е от поемата „Сто кръпки“ на Петър Манолов. В омерзение от лукавството и несъстоятелността на онзи режим, от кухата му кичозност, поетът сочеше най-болезнените метастази на фалша, за да попита накрая: „Защо толкова много нищо?!“ Това бе през 1989 г.: вкъщи на корекомския касетофон въртях апокрифна касета – Петър Манолов рецитираше „Сто кръпки“ в двора на Софийския университет. Покрай упоритото завръщане на тази фраза се сетих, че няколко години след това, около началото на 90-те, дойде мигът на „ментето“ – лично преживявано под форма на алкохол в ранната ми младост, но и с ред други измерения на неавтентичното. Толкова герои се оказаха фалшиви: нищото все тъй процъфтяваше.

После се замислих за това, което зрелостта донесе – днешните фалшиви новини, една особено токсична форма на нищо… Чудя се дали не става дума за един-единствен разнолик феномен – за някакъв особен вид пълзяща нищета. Но не, сегашното нищо, кухо в парадността си, чувствам като изкуствено, нарочно, синтетично – като умишлено породена привидност. Може би заради едничката му градивна сила – да се самовъзпроизвежда. Хм… какво мислите за цялата тази нищота?

С поздрав,
Ангел

Нещо, което не знаем. Няколко години преди да получи Нобеловата награда за достиженията си в изследването на ДНК, Франсис Крик остро се възпротивява на територията на „неговия“ Кеймбридж да се строи параклис по желание на един от богатите дарители на университета. За вижданията му на физик, биолог и човек, минал през Втората световна война, вкарването на религията в средището на науката е недопустимо. Чърчил пише на Крик, за да го разубеди – аргументът му е, че един параклис не задължава хората да го посещават, а някои от тях все пак може да му се зарадват. Крик отговаря, че в този смисъл построяването на публичен дом е по-подходящо – всички ще са добре дошли, мнозина ще му се зарадват и никой няма да е задължен да го посещава. Прилага чек с първо дарение за целта и напуска Кеймбридж. Много по-късно, вече на предсмъртното си ложе, бълнува за наука.

Нещо, което безвъзвратно го няма. Като хората и животните, и къщите, и тревата с малките шумове в нея, и всеки спомен от пикник на онази поляна, изобразена в онази адска гравюра на Ото Дикс (репресиран от нацистите като „упадъчен“ художник поради явната си непоносимост към войната), в която грохотът и писъците вече са минали и от битките и идеологиите са останали само кални кратери. Като душата след всяка смърт, всяко предателство, всяка затворена врата към радостта и смисъла.

Нещо, което си мислим за друго. Преди няколко години бях на изложба под надслов „Културата на Културната революция“. В нея, покрай триста експоната с лика на Мао, имаше и една подборка от типични образци на фалшификати на типични образци на глинени изделия от епохи със звънки имена като Хан, Сун, Мин… Фалшификатите бяха красиви, впечатляващи и неразличими от оригиналите за практически всички на този свят, с изключение на петима свръхспециалисти. Спомних си в тази връзка за едно от най-шумните произведения на един от най-известните съвременни артисти Ай Уейуей: пускането отвисоко на една урна и разбиването ѝ на ситни парчета – акт, който няма никакво стъписващо съдържание, ако някой не ни каже, че семплата делва в ръцете на симпатичния китаец е на 2000 години и струва сума пари. „Въздействащо е само защото някой си мисли, че е въздействащо, и влага стойност в предмета“, казва Ай Уейуей. Чийто баща впрочем е значим китайски поет, превърнат от режима в чистач на тоалетни именно през Културната революция – мило име, под което са заметени 10 години системно изтребване на всякаква култура и на повече от милион човешки същества. В разчовечаването Китай, разбира се, не е сам, но неговият вид извращение, комунизмът, е един от световните първенци.

Нещо като кошмар, но наяве. Всички над определена възраст си спомняме десетки съветски филмчета и песнички, защото това са ни „сервирали“ в детството – „В лесу родилась ёлочка“, „Ну, погоди“ и Искам да се возя на Марусяаааа!. Ако вместо това или заедно с това ни бяха поднесли и „Реквием“ на Ахматова – за годините на сталинския терор, когато „се усмихваше само мъртвият, зарадван на покоя си“, и за чудовищното семе, от което поникна соцът, – нямаше да искаме да се возим на маруся, защото марусите в „Реквием“ са зловещите арестантски коли. Какво общо има едното с другото ли? Всичко.

Нещо, което безвъзвратно го има, но уж не. Всички, които сме запазили някакви съзнателни спомени от лудницата затвор Народна република България и чиито родители, баби и дядовци са отрасли там и са прекършени с насилие или с „ласка“, носим скрити и явни белези от тогавашното абсурдно класово общество (корекомът, който споменавате, е един от отвратителните символи на кастовата система). С все концлагерите му, машината за доноси, подкупността, ежедневната манипулация чрез изнудване и заплаха, зомбирането с лозунги, дискредитирането на логиката и почтеността, подмяната на компетентността с имитативни ритуали, обезценяването на труда и достиженията, умъртвяването на селата, етническото разделение, маргинализирането на нуждаещите се от помощ, официализираното погазване на всичко, за което цивилизованото човечество се е борило от пещерата насам, отучването на обществото от общност, подриването на всяко адекватно, самостоятелно бъдеще на страната. И всичко това – наричано по точно противоположния начин: колектив, светло бъдеще, дрън, дрън, дрън. Не можем да го забравим, преди да сме си го спомнили, нито да го преодолеем, преди да сме разговаряли за него, да сме го изложили на показ, да сме го сглобили в свързана, разбираема картина и да сме го назовали с точните думи. Трябва да го изявим, доболедуваме и махнем, за да можем да продължим нанякъде.

Към края на филма „Чуй“ – който може и трябва да се гледа онлайн, защото в него покрай разказа си за радио „Свободна Европа“ Диана Иванова е събрала много показателни за болестта ни детайли – е включен запис от разпит на Петър Манолов. Преди няколко години стана ясно, че същият самодоволен тип от ДС, който през 1989 г. задава в тези кадри въпроси на поета, през 2005 г. е предложил за следовател – без стаж и каквито и да било установими дарби и квалификация – 25-годишния Делян Пеевски, едно от най-видимите лица на гнилата ни система в момента. Не е нужно нещата да имат чак толкова явна свързваща брънка, за да се осъзнае, че нелепото ни днес е недвусмислено продължение на нелепото ни вчера. Пропагандата, лъженовините, диверсиите, „активните мероприятия“, „опорните точки“ и дори тролските ферми ги има навсякъде и отдавна, макар и под други имена, което съвсем не ги прави по-простими и по-поносими в България. Стратегиите, които само ще препънат някоя стара демокрация, нас могат да ни довършат.

Какво съдържа нищото? Някъде веднъж чух следното: ако от столетия насам хиляди хора по света обичат измисления в началото на ХVII в. Дон Кихот и в неговата фигура имат общ близък, а чиновника Хосе Перес от Кито или учителката по география Наталия Ивановна от Перм, живели в началото на ХХ в., са вече забравени и от роднините си, доколко е редно да се твърди, че хората от плът и кръв съществуват реално, а литературните герои – не?… „Нищо е силата – казва Емили Дикинсън, – която обновява света“ и това може да значи какво ли не, както често в изкуството… Няма коментатор на Фернандо Песоа, който да не отбележи, че pessoa на португалски е и „персона“, и „някой“, и „никой“, и това отваря възможности за всякакви лирични отклонения… В славянските езици коренът на думата нищ (която иде от другаде и само случайно съвпада по звучене с нищо), така прочетох, бил индоевропейски, със значение „нетукашен“, „чужд“. На испански пък nada („нищо“) идва от латинското res nata („нещо родено“) – един вид, нищото е „ненаправеното от живо същество“. Липсата на нещо очаквано или нужно сякаш може да се тълкува всякак, та не виждам защо поне половината гледни точки към нищото да не са положителни.

Нещо, което го няма, докато не решиш обратното. Имам близка приятелка на далечен континент. Случи ли се да ни домъчнее, все едно за какво, се утешаваме с това, че ако някой на друг континент те сънува редовно, то нещата няма как да са съвсем зле. Когато се наложи тя да остане без лява гърда, този и куп други мирновременни аргументи изведнъж олекнаха. До момента, в който тя каза: „Мислих си за протезата и как ще я напълнят с въздух. И ми просветна. Аз съм човек с еърбег на сърцето.“

Няма смисъл да няма смисъл. Докато – като в библейската история за Содом и Гомор – наоколо има и нещо читаво, цялото не бива да бъде отписвано, тъкмо напротив. А ако все пак някой ден се наложи да бъде отписано, аз си го представям като в онзи пасаж от Кланица пет на Кърт Вонегът: „И разбира се, казали на жената на Лот да не се обръща към мястото, където са били всичките тия хора и техните домове. Но тя се обърнала и аз ѝ се възхищавам за това. Защото е толкова човешко…“ Междувременно обаче не е практично да се живее обречено или огорчено. Непрактичното не е нито романтично, нито артистично, а просто глупаво. Практичното е да намериш начин нещата да са стабилни, продуктивни и приятни – за колкото повече хора, толкова по-добре. Да, наследили сме и си отглеждаме много нищо от всичките видове. Но не, не е само това.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.