Здравей, Нева,
От известно време се събуждам и заспивам с един въпрос – що е то качество на живот? Пари ли е, време ли е, здраве ли е, свобода ли е.
Ще ми е любопитно да науча какво е за теб, защото харесвам рубриката и смисъла, който предаваш през думите.
Благодаря,
Мария Ч.
Скъпа Мария,
Благодаря ти аз. Преди няколко дни ме досмеша от един коментар в YouTube: „А ние в Швеция благодарим, че са ни благодарили…“ Коментарът беше под клип с разговор между Стивън Колбер (човека, който веднъж каза, че вярва в Бог от нужда не да си обясни света, а да въплъти благодарността си към него) и шведа с холивудска кариера Александър Скарсгард. Актьорът обясняваше колко му е трудно да се впише в американския канон на тупането в гърдите и амбицията да си отгоре: това е така, каза, понеже в Швеция сме свикнали с Jantelagen – „Закона на Янте“, според който никой не е по-специален от другите. Естествено, веднага се разрових да разуча какво-що и така попаднах на материал за датчаните, който отдава тяхното вечно първенство в класациите за най-щастливи хора на доброто им материално и социално положение, но и на фамозния им усет за уют (hygge), и на въпросния Закон на Янте…
Световният доклад за щастието се публикува по инициатива на ООН от 2012-та насам – тазгодишният, оповестен през март, е едва седмият дотук. Данните набира и обработва Gallup World Poll чрез допитване до представителни извадки от населението на 156 държави, а шестте области, в които отговарящите трябва да съобщят доколко са доволни, са: доходи, продължителност на здравия живот, социална подкрепа, свобода, доверие и щедрост. Ако трябва да обобщя набързо резултатите дотук, ето: на предни позиции по удовлетвореност редовно излизат северните страни плюс Швейцария, а през годините България се катери от 129-то към стотното място, но така и не изпреварва Косово и Сомалия. (Любопитна подробност: докладът разглежда и настроенията сред мигрантите… Не е трудно да се сетим, че най-щастливи те се чувстват в приемните страни с щастливо местно население. Казано иначе: в работещите общества има място и за своите, и за чуждите, което прави всички свои… В останалите и своите са чужди.) Най-доволните страни не са непременно най-богатите, а най-уютно устроените в социален план – върховенство на индивида с неговите права и задължения, без излишни ритуалности, по същество. Каквото и да приемем, че е „качество на живота“, то не опира само до количеството (материалната задоволеност не пречи, но тя е по-скоро логичен резултат от смислената уредба на отношенията, не нейна водеща предпоставка).
Преди години моята приятелка Лисет била на студентска среща с Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц и се добрала до микрофона с право на един въпрос. Попитала: „Кой според Вас е най-добрият обществен строй, щом всички досега са се проваляли?“ Стиглиц отговорил с една дума – и моля за извинение познатите и непознатите, на които повтарям сценката от години – „Образованието.“ Тази година чух едно необходимо допълнение към отговора на Стиглиц от младия икономист Рутгер Брегман, който нашумя, когато развали купона на богатите в Давос, като им каза да не го играят загрижени за климата, щом са пристигнали с частните си самолети, и да не се правят на ангажирани с генералното благоденствие, щом поддържат извращения като офшорките. В своята TED лекция, озаглавена „Бедността е не липса на характер, а на пари“, Брегман, привърженик на безусловния базов доход и автор на книгата „Утопия за реалисти“, казва нещо от сорта на: да, образованието е насъщно, но трябва да се види контекстът. Да образоваш човек в контекст на всеобща мизерия и да го оставиш да се оправя сам е като да го научиш да плува и да го хвърлиш в открито море по време на буря – никаква полза, освен да потъне осъзнато…
Радвам се, мила Мария, че намираш време и спокойствие да се опиташ да формулираш собствена идея за съдържанието на качествения живот – самата възможност за такова замисляне е вече знак за качество. Жалко само, че не си написала повече за нещата, които пресяваш в главата си – щеше да ми е много интересно да ги прочета. За себе си мога да кажа следното: от години насам всеки път, когато изпращам на някого пожелания за празник, най-важното, което ми идва, е здраве, мир, свобода и време, сладки сънища, обични хора и много смях… Което, ако се вгледаш, е нещо като превод в бъдеще време и в позитивни измерения на същото, което казва Световната здравна организация на по-административен език: качество на живота е „усещането на отделния човек за това, къде се намира в живота спрямо контекста на културата и ценностната система, в които пребивава, както и спрямо личните си цели, очаквания, стандарти и грижи“. (Впрочем много ми харесва, че СЗО включва в понятието за „здраве“ физическите, психическите и социалните аспекти на добруването на човека, тоест разглежда индивида не само като тяло или изолирана в себе си единица.)
От друга страна, ако качественият живот е възможността на отделния човек да просперира в унисон със себеподобните си и с цялата планета, то имам и някои очаквания какво да не съдържа… Неотдавна живях шест месеца в малък швейцарски град близо до Цюрих. Една нощ, докато се прибирах от Цюрихската опера през потънала в мрак градинка, чух зад себе си тежките стъпки на тичащ човек. Отместих се да мине, казахме си „Грюеци!“, продължих си по пътя и чак метри и минути по-нататък осъзнах, че не съм се изплашила. Аз съм от софийския квартал „Младост“, където една зима скимтящо бездомно куче се бухна в краката ми, за да избегне цяла преследваща го глутница – не са ми чужди първобитните опасения от зверове в тъмнината. От тийнейджърските си години уча и работя в страни, в които са ме преджобвали, обирали със заплаха, налитали с искания или коментари и стотици нежелани ситуации са тренирали тялото ми самò да превключва на адреналинен протокол за самосъхранение при среща с непознат… Не казвам, че в Швейцария няма лоши неща и хора. Казвам, че тамошната ми нормалност за малко заличи обичайната и забравих да се страхувам. Усещането е великолепно: човек рядко е така цял, както когато енергията му не изтича в ужас. И не мога да не го включа в идеята си за хубав живот.
Защо съществува безумното глобално неравенство; защо хората произвеждат и продават оръжия за убиване на хора; защо през ХХI век продължава да има гета и лагери; защо управлението на България в цялост и на градове или институции в частност, вместо да се развива и усъвършенства, се срива все по-надолу към все по-очебийна некомпетентност и порочност? „Привилегията, по определение, брани и закриля привилегията“, казва в книгата, която превеждам в момента, моят герой Примо Леви (на 31 юли се навършват 100 години от неговото рождение). „Издигането на привилегированите, не само в лагерите, но и във всички видове човешко съжителство, е притеснително, но редовно явление: тях ги няма само в утопиите. Задача на справедливия човек е да се бори с всяка незаслужена привилегия, като не бива да забравяме, че тази война е без край. Там, където съществува власт, упражнявана от малцина или от един човек за сметка на многото, привилегията се ражда и множи дори против волята на самата власт. От друга страна, нормално е властта да толерира или насърчава това…“ Представям си качествения живот без системно неравенство по белези като пол, раса, произход, възраст, здравословно състояние, лични убеждения, професионални и културни предпочитания. Без тоталитаризми и фашизми под каквото и да е име. Без пропасти между хората, все едно дали говорим за пари или общуване.
Преди да се опитам да събера в един абзац всичко, което асоциирам с „качество на живот“, ми се иска да добавя – като задължителна съставка на смисленото съществуване – желанието за по-добро. Всички сме чували, че „по-доброто убива доброто“, тоест че с нереалистични претенции убиваме врабчето в ръката, докато се пресягаме за орела в небето. Това може да е вярно, когато нещата вървят, но е безкрайно подвеждащо, когато те буксуват или пропадат. Между умерените очаквания, съобразени с възможностите на средата, и занижените стандарти, произведени от дефектите в средата, няма знак на равенство, тъкмо напротив. В България един човек с „цели, очаквания и стандарти“ (по СЗО), които рязко се отличават от царуващата „ценностна система“, е не просто прав, а и длъжен да не се нагажда, а да мисли, да иска друго и да се бори за постигането му. Който разправя, че стремежът към по-качествено съществуване е наивен и безплоден, нито е песимист, нито е реалист – просто лъже.
За да се постигнат, целите първо трябва да се определят – заложеното преди 70 години във Всеобщата декларация за правата на човека например в момента не е приложено или дори приложимо навсякъде… само че сме много по-близо до него от преди 70 години и това е най-важното. Някои от нещата по-долу (всички взаимносвързани, струва ми се, ако не и произтичащи едно от друго; едни материални, други духовни; едни за лична употреба, други за групово прилагане) вероятно са въпрос на късмет или талант, но истината е, че повечето се развиват с практиката, като някакви мускули на щастието.
Та какво е качество на живот ли? Свобода. Спокойствие. Здраве. Възможност за информиран избор, за движение, за усядане, за цивилизован диалог, спор, поправка и промяна. Възможност за работещо настояще, което се поражда във всеки момент на живия вододел между трезво осмисленото минало и разнообразните варианти на бъдещето в развой. Възможност да искаш за себе си и другите нещо по-ефикасно и да бъдеш чут; да се опиташ да го постигнеш и да получиш подкрепа. Възможност да изследваш и да създаваш, и да се възползваш най-пълно от достиженията на науката и изкуството. Равни шансове. Работа. Справедливост. Мяра. Отговорност. Солидарност. Образование. Култура. Съзнание, че не сме сами. Щедрост. Гостоприемство. Благодарност. Наслада… Нещо такова.
