Несигурното битие на независимите медии като проблем на демокрацията

През септември „Тоест“ не можа да поднови работата си, защото финансовите резерви на сайта се бяха изчерпали. В банковата сметка бяха останали пари, с които могат да се покрият по-малко от два авторски хонорара за статии, без да броим заплащането за редакторската и коректорската работа. Благодарение на спонтанната дарителска кампания финансирането на „Тоест“ е осигурено поне за няколко месеца напред – докато даряващите по-сериозни месечни суми преценят, че могат да продължават да го правят.

Но същностният проблем остава. И той не е на „Тоест“.

Например по същото време, когато „Тоест“ остана без пари, предаването „Въпросите“ по TV1 спря да съществува за неопределено време – също поради липса на финансиране. За него работеха журналисти като Генка Шикерова, Миролюба Бенатова, Светла Петрова, Емилия Милчева, както и Милен Цветков до смъртта си. В края на миналата година вестник „Сега“ престана да излиза на хартия, с което възможностите на аудиторията да получи качествено съдържание от „традиционен“ вестник се стесниха до абсолютния минимум.

Други медии, отстояващи редакционна независимост, приключиха съществуването си, защото новите им собственици така решиха. Например телевизионният канал BiT, в който работеха както едни от най-авторитетните имена в журналистиката като Нери Терзиева, Петко Георгиев и Ралица Василева, така и млади професионалисти като Ивайло Везенков, днес водещ в bTV. Или вестник „Култура“, който след 60 години съществуване беше спрян, защото не се вписваше в представите на собствениците си от Фондация „Комунитас“ за християнска насоченост. Списъкът може да продължи още дълго.

Глобалният генезис на проблема

Проблемът не е само български. Не е и само на медиите. В ерата на хартиените вестници и списания читателите си ги купуваха и по този начин финансираха редакциите. Затова на медиите се гледаше като на вид търговски дружества. С навлизането на интернет аудиторията вече може да намери голяма част от съдържанието, което я интересува, в мрежата, при това безплатно. Мрежата се превръща в конкуренция и на „класическите“ електронни медии – радиото и телевизията.

Аналогични проблеми възникват и в други сфери, например в музикалната и филмовата индустрия. Едно от исканията на стачкуващите доскоро холивудски сценаристи беше да получават справедлива част от печалбата от излъчването на филмите им в т.нар. стрийминг платформи. Тези платформи са проблем и за музикантите, защото все по-малко от техните почитатели биха си купили албумите им на физически носител.

Стратегии за оцеляване и последствията от тях

Музикантите все още могат да печелят от концерти, но да се върнем на българските медии. За да оцелее икономически, една онлайн медия може да прилага различни методи, както и комбинация от тях. Например да показва реклами и/или да ограничи достъпа до съдържанието си само до аудиторията, която е готова да плати за него.

При варианта с рекламите от ключово значение е популярността на медията, измерена в брой кликове. За осигуряването на повече кликове онлайн медиите прилагат различни методи. Отново – нерядко в комбинация:

• Известен начин да се привлекат повече кликове е да се поднася информация по сензационен начин, без особена грижа за достоверността ѝ.
• Повечето публикации също водят до повече кликове. Така в стремежа си да оцелеят някои медии, включително от по-читавите, публикуват комай всички прессъобщения, които им се изпращат, без проверка на съдържанието им и дори без да се прочетат внимателно. Например от уважаван сайт (нека спестим името му) читателят може да научи, че през изминалата година 64 мъже са станали донори на… яйцеклетки. И не, в „новината“ не става въпрос за транссексуални мъже.
• Някои от препубликуваните прессъобщения по всичко приличат на платени, но в статията няма информация дали е така. Понякога тя дори излиза от името на журналист от медията.
• Поддържането на секции с читателски коментари, които в България са се превърнали в пространство, населявано основно от разпространяващи омраза и дезинформация тролове, също е метод за привличане на кликове. Дори когато редакциите имат доброто желание, често нямат ресурси да отделят малкото „зърно“ от многото „плява“.

Друг проблем с рекламите е рискът платежоспособни рекламодатели да се оттеглят, ако бъдат засегнати интересите им, което нерядко води до цензура и автоцензура. Пример – статията на Йовко Ламбрев за А1, която никоя медия не отрази и която остана „незабелязана“ от сайтовете, препечатващи често съдържание от „Тоест“.

Частни медии и частни интереси по български

Възможен начин една медия да оцелее е да бъде притежавана/купена от човек, организация или корпорация с достатъчно средства за поддържането ѝ. Малцина са обаче онези, които биха си имали медия, без да търсят печалба от инвестицията си и без да искат да я използват за определени цели. И без в някакъв момент да решат просто да я захвърлят, както стана с BiT и вестник „Култура“.

Наличието на сериозен финансов ресурс в една медия само̀ по себе си не е гаранция, че този ресурс ще бъде използван за качествена журналистика, а не, да речем, за отвличане на общественото внимание и/или за обслужването на интересите на силните на деня.

Големите частни телевизии например разполагат с предостатъчно средства, за да правят сериозни журналистически разследвания. Вместо това централните новини се превръщат в своеобразно състезание за колко повече време и от колко повече репортери ще бъде отразена една и съща новина. Смъртта на Алексей Петров по bTV например отразяваха петима репортери, като две репортерки бяха от две различни страни на лобното му място. А миналата година, когато корабът „Вера Су“ беше заседнал край Камен бряг, един репортер всяка вечер се включваше от мястото на инцидента, брулен от влажния есенен вятър, с „новината“, че корабът още си е там.

На този фон внезапното номиниране на доскорошния директор на новините на bTV Антон Хекимян за кандидат-кмет от ГЕРБ оголва вече съществуващия проблем с медийната зависимост от властта.

Общественото финансиране и има ли то почва у нас

Един от възможните начини за финансиране на некомерсиални и независими медии е чрез данъци. В Германия например съществуват множество обществени медии и обединения на някои от тях, които предлагат съдържание, включително онлайн, свързано с редица непопулярни теми. Някои от тези теми са на границата на табуто (например документалният филм за двойка педофили, които са взели решение да не злоупотребяват с деца), а други са толкова тежки, че са трудно поносими (например проследяването на живота на дете, чиято майка бавно умира от рак).

Ала и съществуващите обществени медии в България често пъти не изпълняват функцията си да предоставят независимо от политически и икономически обременености съдържание в интерес на обществото. В степента, в която все пак я изпълняват, това става поради професионализма и съвестта на отделни журналисти. Нито ръководителят на БНТ Емил Кошлуков, нито по-голямата част от членовете на Съвета за електронни медии изглежда да проявяват разбиране що е то обществена медия. На този фон няма гаранция, че парите на данъкоплатците биха могли да подсигурят независимост на некомерсиални журналистически проекти.

В България все пак има независими медии, чиято издръжка идва от данъкоплатци, но… не от българските. „Дойче Веле“ е германска обществена медия, а „Свободна Европа“ се финансира от Конгреса на САЩ.

В дебрите на проектното финансиране

Медиите, които се опитват да са независими, често са обвинявани, че са „грантаджийски“, тоест че се финансират от проекти на различни организации, сякаш това е някакво престъпление. За една медия обаче проектното финансиране, макар понякога да го получава, трудно може да бъде разпределено безпроблемно, освен ако медията не е тясно специализирана в определена сфера. Защо?

Характерно за проектите е, че с много малки изключения те са по определени теми. Например една медия печели проект, по силата на който трябва в продължение на година да публикува определен брой материали по темата за равенството на половете. Но ако медията иска да отразява и други теми – да речем, местните избори или войната в Украйна, – се налага да търси начини да прехвърля пари „от единия джоб в другия“.

Всъщност поради разпространеното убеждение, че медиите трябва да са по дефиниция икономически печеливши начинания, много по-често се случва неправителствени организации да печелят проекти, свързани с медиите, отколкото медии да печелят проекти, гарантиращи собственото им оцеляване.

Година след година организации изпълняват проекти – било за изследване на медиите, било за обучения на журналисти. Изследванията водят до конкретни констатации и препоръки, обученията би трябвало да са научили журналистите на нещо. В резултат обаче медийната среда не се променя особено, защото препоръките не задължават медиите с нищо. И защото от обученията няма особен смисъл, ако те влизат в противоречие с изискванията към журналистическия труд. Колкото и да обясняват обучаващите каква е разликата между „хора, търсещи убежище“ и „нелегални мигранти“ или какво е „джендър“, ако от журналистите се иска да възпроизвеждат посланията на силните на деня, те най-вероятно това и ще правят.

В същото време – руска пропаганда, „четирихилядници“ и фабрики за тролове

Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ) от години прави мониторинг на руската пропаганда в българските онлайн медии. По нейни данни тази пропаганда се увеличава. Преди малко повече от година пък бившата началничка на кабинета на Кирил Петков Лена Бориславова заяви пред радио „Дарик“, че определени публични личности вземат суми от порядъка на 4000 лв. месечно, за да разпространяват позициите на Русия.

Информация кои са т.нар. четирихилядници, не беше огласена, но в същото време е видно, че определени личности, между които и журналисти, разпространяват позиции в забележителен унисон с руските „опорни точки“. Като например твърдението, че Путин е политик „легалист“ в статия, публикувана в „Гласове“ от Явор Дачков и приписана от „Труд“ на Кеворк Кеворкян.

До неуспешния си опит за преврат ръководителят на паравоенната групировка „Вагнер“ Евгений Пригожин разполагаше с мощна „фабрика за тролове“, на които се плащаше, за да бъдат такива, и чието влияние надхвърляше границите на Русия.

Пропагандните послания, чиято цел е България да бъде отклонена от европейския си път, са не просто много, а и биват последователно прокарвани не само от публични личности, отделни журналисти, медии и редица сайтове. Те се разпространяват и от политически партии като БСП, „Възраждане“ и др. и не на последно място – от президента Румен Радев.

Борбата с пропагандата – да целиш слон с прашка

Докато пропагандата е професионално подготвена, добре организирана и за нея са отделени немалко средства, опитите за борба с нея не могат да се похвалят със същото. А в това отношение независимите медии биха могли да имат сериозна роля. Защото създават продукт, предназначен директно за аудиторията, без да са подчинени на частни и/или политически интереси. Но за да могат да достигнат до тази аудитория по адекватен начин, който може равностойно да противостои на пропагандата, те имат нужда от подкрепа.

Проблемът е, че това преобладаващо не се осъзнава нито от основните частни фондации, нито от публични организации като Европейската комисия, финансиращи проекти в защита на демократичните ценности. Те гледат на медиите предимно като на обект – било на изследване, било на обучение. И констатациите, че в тях има проблеми, не водят до смислени решения как е възможно те да бъдат преодолени.

Медиите не просто отразяват света. С начина си на отразяване и дори само с акцентирането върху едни теми и подминаването на други те неизбежно му влияят и го променят. Затова е от голямо значение кои медии каква чуваемост постигат.

Засега „Тоест“ оцеля – благодарение на ангажираната си аудитория. Това обаче не прави съществуването на независими медии в България много по-устойчиво, нито влиянието им – много по-голямо. Но поне дава надежда. На безрадостния медиен фон и това не е малко.