Първо я видяхме откъм гърба. Голяма полуразрушена сграда със следи от куршуми и снаряди в стените. Там, където са били прозорците, сега пълзят бурени. Подът е с огромни зеещи черни дупки. Ръждясали остатъци от машини все още се търкалят навсякъде.
Андрей Несмачний ни води внимателно между руините към циментови вити стълби в единия край на халето. Докато ходим и си гледаме в краката, той ни обяснява:
Когато руснаците окупираха Ирпин през 2022 г., стреляха с артилерия срещу тази фабрика за обработка на дърво.
Сочи дупки в стената и назовава оръдията и калибъра на снарядите, които са ги направили.
Всичко тук беше опожарено. Едва ли ще успеем да съберем достатъчно пари, за да я ремонтираме цялата, защото трябва да съборим тази ѝ част до основи и да я построим наново. Другото крило обаче успяхме.
Изкачваме бавно стълбите и пред погледа ни се разкрива свят на широки помещения, преградени със стени. Във всяко от тях – машини и по един-двама човека, които изработват чаши и бутилки от стъкло. Малко по-нататък двама мъже правят ножове. Врати няма и шумът от машините е оглушителен. Фабриката прилича на амалгама от завод и казарма. По столове и закачалки има разхвърляни войнишки дрехи в цвят каки. В някои от помещенията освен машини са сложени тесни войнишки легла с камуфлажни покривки. По плотовете са разпилени купища куршуми и гилзи с различен калибър. Малкият кухненски бокс с печка, кафемашина, хладилник и маса за хранене също изглежда полеви и се намира точно до тоалетната – единственото помещение с врата, на която има надпис: „КАЦАПСЬКИЙ РОДДОМ“ (КАЦАП в Украйна е обиден, иронизиращ израз за руснаци. Роддом е родилен дом).
От едно от помещенията изскача мъж. Сигурно е около два метра висок, с голяма рижа брада, рошави вежди и камуфлажно облекло. Забързан е, но спира при нас. Василий е собственик на сградата и е преживял руската окупация и обстрелите през 2022 г. в Ирпин. Подава ми дружелюбно ръка. Докато ми разказва как фабриката му е била опожарена и обстрелвана, а той, опитвайки се да я защити, е тежко ранен от куршумите и осколките, повдига тениската си. Целият му корем е в огромни, груби белези от операции. Всъщност почти няма здраво място по кожата му, върху която бледорозовите, надигнати следи от хирургичните неравни шевове водят в посока черния дроб, стомаха и гениталиите. Прекарал е месеци в болници без гаранции, че ще оцелее, но оживява, за да се върне и възстанови фабриката си заедно с Андрей.
Двамата кръщават фабриката Bat Art.
В нея работят ветерани, най-често инвалиди от войната на Русия в Украйна. Докато се лекуват физически, момчетата и момичетата идват тук, за да се възстановят психически от преживяното на фронта, защото имат нужда да се чувстват полезни и да вършат нещо. Споменавам шума. И двамата се смеят с глас и ми казват, че на фронта шумът е многократно по-силен и че ветераните най-много се страхуват от тишината, защото тя предвещава атака на врага.
Във фабриката, сред грохота на няколкото машини, ветераните изработват най-специалните чаши, бутилки и ножове, които съм виждала. Във всяка чаша или нож има вграден куршум. Парите от продажбите отиват за бригадите, в които воюват.
Андрей Несмашни е доброволец в армията от първия ден на нахлуването на Русия в Украйна. По време на обстрелите на фабриката в Ирпин той воюва в Киевска област, а по-късно, в края на май 2022 г., го изпращат в Херсон. Там е ранен. През есента на 2022-ра се връща за лечение в Ирпин и започват да възстановят фабриката на Василий с идеята да я направят работно място за ветерани.
В момента тук работят десет мъже и една жена ветерани, но не се задържат много, защото, който се възстанови, веднага се връща на фронта като доброволец. Те имат право да останат в цивилния живот, но избират отново да воюват. Аз също на всеки два-три месеца се връщам на първа линия. Не може да е другояче. Въобще не си задавам въпроса да отида ли на фронта, или не, защото знам, че ако не го направя, ако всички не го правят, ние просто няма да сме живи. Украйна няма да я има като нация и страна. Аз не харесвам войната, не искам да има война, но трябва да отида и да се сражавам. Просто трябва. Това е моята страна, моята земя, аз обичам свободата и искам страната ми да е свободна.
Искам да ви кажа, че ние допускахме, че ще бъдем нападнати още през октомври 2021 г., и започнахме да се подготвяме за война, но Украйна беше лишена от оръжия и никой на Запад сякаш не вярваше истински, че Русия ще ни нападне. Затова и нямахме оръжия. Сега, почти три години по-късно, когато Русия завзема наши територии и оръжията не ни стигат, за да я защитим, Западът отново се чуди дали да ни даде оръжия, колко да са те, къде можем да ги използваме. Ще ви кажа. Нека само един от тези чиновници да отиде в Донбас например и да види за какво става дума на фронта. Да види как са въоръжени руснаците и как – ние. Да види десетките жертви, осакатените ни момчета и момичета и да прецени тази война има ли я наистина и колко е сериозна...
За съжаление, руското влияние и пропаганда пречат на трезвата оценка на ситуацията ни както на западните чиновници, така и на много украинци, преди да бъдем нападнати. Украинците обаче разбраха какво е руската пропаганда, когато Русия нахлу в територията ни и руснаците започнаха да избиват и изнасилват децата ни и майките ни. Всеки ден има обстрелван украински град и загиват невинни хора. Вие го виждате, защото сте тук, а къде са чиновниците от Европа и САЩ? Те ни казват от топлите си, безопасни местенца, че трябва да спазваме ограничения, за да използваме оръжията, които ни дават. Как ви се струва това? Никоя страна в Европа не е застрахована от руска агресия.
Знаете ли, аз дори не изпитвам гняв. Дори и да видя врага си в очите, не изпитвам нищо. Знам, че просто трябва да го убия, без никаква емоция. Емоциите и мислите пречат да си свършиш работата, защото това е професионалното – да не мислиш, а да действаш. Нямам съмнения, че съм прав в това, което върша, защото аз съм си вкъщи, в Украйна, а те са дошли тук и искат да ми я отнемат. Какво има да мисля? Това е. Просто война.
Андрей е сериозен, докато говори. Внезапно на лицето му се появява усмивка. Вече знам, че следва порция специфично украинско чувство за хумор. Не греша. Очите на Андрей се смеят малко цинично, все пак е дружелюбен. Когато проговаря, смехът му е и в гласа:
Някои си мислят, че войната е само да стреляш, но всъщност ти през цялото време копаеш. Много копаеш, постоянно копаеш, е, или тичаш...
Купуваме няколко чаши и си тръгваме от фабриката на Андрей с особено чувство. Украинците винаги те оставят без дъх заради историята, която са ти разказали, и в същото време се чувстваш нелепо, дори с въпросите, които си им задал. Идваш от спокойна страна и ги питаш за войната, в която живеят всеки ден. Как ли им изглеждаме отстрани, обяснявайки, че в собствената ни страна има хора, които не разбират какво прави Русия в Украйна. Сещам се какво ми каза Катя преди ден:
Те разказват своите истории, за да разберем каква цена плащат, за да сме ние с вас сега тук.
Ден по-късно вече сме в друг град, далеч от Ирпин. Олга с мъжа ѝ Андрей отварят вратата на подземие. Имам клаустрофобия и интуитивно спирам. Кучето им влиза първо, защото го прави всеки ден и знае, че вътре няма нищо страшно. Следвам го внимателно, докато Олга светва лампите.
Това е малката ни фабрика за дронове. Тук ги проектираме и конструираме. Имаме голям и няколко малки 3D принтера. След като сглобим всичко, отиваме на една поляна наблизо и ги пускаме да летят. Ако всичко е наред, произвеждаме цяла серия от съответния модел и ги изпращаме на фронта. Имаме различни, например този се казва „Хрущ“, или „Майски бръмбар“. Рамката му е изцяло наше производство. Той може да носи около три килограма полезен товар на разстояние около 35 километра. Сега сме го модифицирали за бойни условия срещу врага. Другият до него е изцяло боен дрон, реплика на китайския „Мавик“. Създадохме го тук, наше производство, по молба на военните. Нашият обаче стана по-добър, защото на него може да се постави произволна система за управление, а на китайския не е възможно. Нашият носи пет килограма и лети около 105 минути. Може да бъде бомбардировач, както и да доставя боеприпаси. Този тук е разузнавач с камери. А тези не са наше производство, подарък са ни, но военните ни ги изпратиха да ги ремонтираме. Наскоро ремонтирахме и руски, които нашите бяха пленили. Всъщност ние правим всичко в сферата на дроновете, от което военните имат нужда, включително и тези безпилотни самолети, които имат различни приложения, в зависимост с какво ще ги комплектувате. Предимството им е, че може много лесно да се сглобяват и разглобяват. Този конкретно е разузнавач.
Докато Андрей говори, не спира да ходи из голямата стая, размахва ръце като възторжен диригент и постоянно взема в ръце един или друг дрон, после ги оставя и започва да сглобява безпилотния самолет. Говори за тях с огромна усмивка, в погледа му има гордост и радост от това, което прави.
Андрей е инженер и е работил за големи компании, които произвеждат дронове, още преди началото на войната. След нахлуването на Русия в Украйна той и Олга създават своята фабрика за дронове.
Разбрахме, че през големите фирми трудно ще бъдем полезни на нашите момчета на фронта, защото е много бавно, дори невъзможно да прокараш своя разработка в големите компании, а тук, в нашата собствена фабрика, ние правим това, от което имат нужда на фронта. Обаждат се и ни казват: трябва ни това и това, да може да прави тези и тези неща, и ние модифицираме и разработваме всичко веднага сами според конкретните нужди на фронта днес, а не отпреди няколко месеца. Това е много важно, защото войната се променя всеки ден, условията и нуждите на войниците – също. Ние сме в пряк контакт с тях и сме достатъчно гъвкави, за да правим това, което им трябва в момента. В голяма компания това не може да стане.
Щастливи сме, че с нашите дронове спасяваме живота на нашите войници, защото много често дроновете успяват да заменят пехотинците. Например за обучението на един пилот на вертолет са нужни няколко години, самата машина струва милиони долари и накрая врагът сваля вертолета, пилотът загива или отива в плен. Това е огромна загуба. При дроновете, дори и да бъде свалено устройството, пилотът му седи на сигурно място в тила и загубата е само малко труд и пари. Какво е тази загуба, ако спаси дори един човешки живот?! Дронове се правят на килограм, но хората... Войната вече е война на дронове. Само трябва добре да се обучават пилоти, това става за около месец-два. Засега не достигат нито пилотите, нито обучаващите, но е въпрос на време. Ние правим постоянно обучения за нашите продукти. Елате да видите – това сме произвели от сутринта, само за няколко часа.
Андрей ме води в съседната стая. Там около масите седят няколко човека. Един запоява, друг прави тестове на компютър, трети сглобява частите на дрон. Съсредоточени са, дори не ни поглеждат. В различни райони на Украйна има няколко клона на фабриката на Андрей и за него работят около трийсет човека. Не искам да нарушавам спокойствието в тясната, задръстена с части стаичка и набързо разглеждам наоколо, но Андрей ме кара да клекнем до малки 3D принтери, за видя как става магията...
Тръгваме си зашеметени от подземието, в което се крие царството на бъдещето. Андрей и Олга ни махат на входа с усмивка. В таксито, което ни кара към града, разглеждам няколкото снимки, които съм направила, и си мисля за магията... Телефонът ми звъни в едно от приложенията. Мой познат ме пита развълнувано: „Търсих те няколко пъти, не дава заето, но какво ми говори украинският оператор?“ Усмихвам се и кратичко отговарям:
Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни