Мъж, почти момче, без два крака спира инвалидната си количка до нас. Започва бърз разговор на украински. Олег нарича момчето по име, гледа го с внимание и усмивка. То благодари на Олег и заедно с младо хубаво момиче се отдалечават по гладка алея в подножието на седеметажна сграда.
Професор д-р Олег Билянски е физиотерапевт в Националния рехабилитационен център Unbroken в Лвов, Украйна. Освен с капацитет за протезиране и рехабилитация Unbroken разполага с хирургични отделения и отделения за изгаряния. Коридорите и стаите на болницата са светли и просторни, атмосферата е оптимистична. Всичко блести от чистота. Там след ампутация на крайници или тежки наранявания, водещи до инвалидност, се възстановяват и лекуват украински ветерани от войната с Русия, започнала през 2022 г.
Професор д-р Олег Билянски е висок, светъл мъж на около 40 години. Говори бавно и тихо, почти шепнешком. Очите му са бистросини, замислени, спокойни, излъчват грижа и далечна усмивка.
Ето това момче в инвалидната количка, на него му беше страшно трудно, преживяло е много лоши неща, но... о, вижте го, сега е добре, той е хубав... добре е, приятелката му е до него...
Гледам Олег в очите и виждам, че това всъщност не е точно усмивка. По-скоро погледът му е мек, благ, топъл и доволен. Сякаш мислите му са още при момчето в инвалидния стол: „Успяхме да му помогнем. Намерихме решение на проблема му. След боеве на фронта го докараха при нас с огромни изгаряния по кожата на цялото тяло и освен това претърпя ампутация на двата крака. След като се възстанови от операцията, не можеше да седне в инвалидния стол, защото кожата му веднага се разраняваше заради изгарянията и започваше да кърви. Препоръчах му да използва електрически скутер, в какъвто го видяхте сега. Той е по-малко травматичен за изгорялата кожа от инвалидната количка. Днес сутринта получи новия си електрически скутер и току-що ми каза, че кожата не се разранява толкова много. Сега очакваме раните му от изгарянията да зараснат по-бързо и кожата му да се възстанови. Та това е нашата работа. Всеки ден. Видяхте ли го? Постигна голям успех. Той е страхотен човек!“
Олег изрича всичко това бавно, сякаш продължава да търси още по-добро решение за пациента си и мисли какво предстои на момчето оттук нататък. Не мога да скрия от него учудването си как има сили да се усмихва при тази гледка.
„Аз съм физиотерапевт – казва той. – За мен са важни малките успехи, щастлив съм, когато постигаме малки успехи, защото всяко възстановяване е като част от голям пъзел и ти подреждаш този пъзел на части чрез малките успехи. Например ако някой мръдне пръста си, това е дребен сегмент от пъзела на големия успех. После идва друг – да помръдне ръката си... Затова и аз съм щастлив за всеки техен малък успех. Познавам пациентите си лично, по име, знам цялата им история, знам проблемите им – на всеки от тях.
В такава ситуация като нашата, когато идват толкова ветерани, които ще останат инвалиди завинаги, едната възможност е да седнем и да плачем заедно с тях и да не правим нищо, другата е да се борим заедно с тях. Войниците са на предната линия, ние имаме наша фронтова линия, зад тях. Ако аз съм ядосан или тъжен, те ще си помислят: този човек няма да може да ми помогне, нито да ме подкрепи, защото е толкова тъжен, колкото съм и аз.
Когато говоря с пациентите си, им казвам: първо трябва да мисля за болестта ти. Знам, че твоята история е много тъжна и щом си стигнал дотук, значи наистина имаш проблем. Трябва да знаеш, че може и да не се възстановиш до 100%, а само до 20 или 30%. В друг случай казвам: изходът за теб няма да е добър. Може би ще имаш нужда от 24-часови грижи за повече от 8 месеца, но моята работа е да те върна към нормалния живот, доколкото това е възможно; да се движиш колкото е възможно за твоето състояние и колкото може по-бързо. Знам стъпките, през които ще трябва да преминем заедно, за да подобрим активността ти и уменията ти да се обслужваш сам. За лошите неща говоря само веднъж и никога повече не се връщам към тях. След това просто заедно започваме да подреждаме пъзела от самото му начало.“
Докато Олег ми разказва всичко това, сме стигнали до малко кафене на един от етажите в болницата. Сядаме на маса. Питам го кое по-трудно приемат ветераните – това, че са загубили част от тялото си, или че им предстои да се адаптират към нов живот?
„Ние дори не можем да си представим какво са преживели или видели те на фронта. Понякога на тях им е трудно да говорят с нас, защото не могат дори да ни разкажат или опишат какво са видели и понесли и какво ги разкъсва в момента, защото понякога проблемите са комплексни. Те имат силни болки в различни части на тялото, спят зле, имат и лоши мисли, защото се безпокоят за семействата си и не могат да го обяснят. Или пък се тревожат за приятелите си на фронта, а не могат да говорят за това. Видели са страховити, ужасяващи неща, които ние дори не можем да си представим и само сме виждали във филмите, а може би и там не сме виждали.
В същото време е толкова трудно да им обещаеш нещо. Някои от тях ме питат мога ли да им обещая, че всичко ще бъде наред, че ще могат да ходят или да тичат отново. А ти знаеш, че това няма да е възможно, и в същото време трябва да намериш правилния начин да ги накараш да започнат да „тичат“ и да се адаптират.
Затова си сътрудничим с много спортни организации, които помагат на ветераните. Така аз мога да обещая: няма да можеш да тичаш както преди, но ще можеш да тичаш по друг начин, ще караш кола, ще плуваш, ще се върнеш към нормалната си активност, ще намериш друг начин да работиш. Мога да обещая, че заедно ще намерим посоката и инструментите, с които да се научиш как да прави всичко това. Разбира се, с помощта на учители и треньори, които ще помогнат за новите умения, и човекът ще се върне в семейството си.
Това е предизвикателство, защото начинът на адаптиране е много различен за всеки пациент. Някой е готов физически, но не емоционално и психически, друг е готов психически, но не и физически. Това зависи от тяхната персонална работа, понякога зависи много от подкрепата на семействата им. Роднините на повечето са тук и живеят с тях – съпругите им или приятелките им, майките им или друг близък. Имаме пациенти от цяла Украйна.
Видяхте момчето, което срещнахме долу в инвалидната количка, с ампутираните крака, до него беше приятелката му. Освен това с всеки пациент работи екип от много специалисти – лекари, психолози, физиотерапевти, социални служители. Ако ветеранът има нужда от специалист по естетична хирургия или от логопед, те също се присъединяват към екипа. Всеки ден работим с ветераните, като ги обучаваме в нови умения – как да се облекат, как да приготвят храната си или друго специфично за състоянието умение, което са загубили заради ампутация на крайник или друга травма. Искаме те да добият максимално бързо тези умения.
Понякога състоянието им зависи и от други хора, от хората на улицата например. Някои ветерани ми казват, че не искат да ходят на работа, защото по улиците ги гледат странно, тъй като са с ампутация или в инвалиден стол.“
Разказвам на Олег за разговорите ми с цивилни, в които те споделят, че се страхуват от инвалидите ветерани. Защото осакатените от войната ветерани често остават без препитание, без надежда, много самотни и по тази причина може да станат престъпници.
След кратко мълчане Олег бавно ми отговаря: „Ранените, осакатените хора са като мен и вас. Няма значение нивото на инвалидност, защото те продължават да бъдат бащи, синове... Всички разбираме защо са били на предната линия на фронта, нали? Никой не бива да се бои от тях. За мен като лекар хората с ампутация са нормални, но останалите членове на обществото като цяло наистина не са готови. Ние правим рехабилитацията, но не можем да ги съпровождаме през целия им живот и знаем, че те се чувстват самотни и сами, след като излязат оттук. И да, тук е мястото на социалните институции. Някои от ветераните не могат да се върнат в апартаментите си, защото средата е недостъпна за инвалиден стол. Някои от тях са от места, които в момента са окупирани от руснаците, и няма къде да се приберат.
Проблемът е голям, но на първо място хората трябва да знаят как да общуват с ветерани инвалиди, как да ги погледнат, как да се държат с тях. Ние имаме местни програми в градовете и обясняваме на гражданите всичко това. Необходимо е да разберем и приемем, че когато ветераните се върнат, трябва да можем да общуваме с тях. Те са същите като нас, нормални хора.“
Докато говорим, покрай нас в кафенето минават още пациенти на Олег. Някои са без ръце, други – в инвалидни колички, трети са с превръзки по цялото тяло. Всеки спира на масата ни. Олег разговаря с тях приятелски, сякаш са част от семейството му.
Питам Олег от какво имат нужда.
„От тоалетна хартия. Не се шегувам. Тя се използва всеки ден и постоянно ни е необходима. Бихме се радвали и на още оборудване за нашите пациенти. Някои от тях имат нужда от специфична апаратура, с каквато не разполагаме, защото, за съжаление, ранените от войната стават все повече с всеки изминал ден. Имаме нужда и от още знания за този вид травми и физиотерапия. Когато войната започна, събрахме опит от цяла Европа и САЩ за типа рехабилитация и лечение, които са ни нужни сега. В момента разполагаме с различни модерни протези, но нашите ветерани имат нужда от качествени грижи, за да се върнат максимално бързо към нормалния живот. Някои от тях решават, че ще продължат да воюват, и отиват отново на първа линия на фронта. Затова и продължаваме да се учим всеки ден и бихме били щастливи, ако имаме възможност да обменим още опит с колеги от други страни по света. Знанието е най-важно сега.
В някои моменти имаме нужда само от добра дума. Някой да ни каже една добра дума, която да ни мотивира да продължим.“
Усещам, че задавам въпроса си съвсем тихо:
Изморен ли сте?
Не. Все още не съм. Когато съм тук, не мисля за умората. Вкъщи може и да поспя. Но ние не можем да говорим за умора, докато войната не свърши. Да кажеш, че си уморен, значи, че си изтощен. Войниците на фронта, разбира се, са уморени, много са уморени, но те никога няма да ви кажат това. Значи и ние не можем да бъдем уморени – точно като тях. И ще продължим битката заедно с тях до края, до нашата победа.
Тръгваме си от болницата. От страната на единия ѝ вход има голям плувен басейн, в който ветераните с липсващи крайници се опитват да върнат едно малко житейско удоволствие – да се учат да правят нещо любимо. По стените на няколко от седемте етажа има картини, нарисувани от ветераните. Продават се в Instagram Unbroken. Парите отиват за консумативи и оборудване в болницата.
По-късно, сред грохота на генераторите по улиците на Лвов, си мисля за тихата усмивка в очите на проф. Олег Билянски. Сега разбирам – не е усмивка. Обич е.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни