Несломимата Украйна: Плен

В края на коридора има малка стая. Вратата се отваря тихо, за да разкрие десетки гилзи от всякакъв калибър и няколко преносими ракетни противотанкови комплекса.

Това е библиотеката на YOUkraine, организация в Киев, която работи с ветерани, завърнали се от плен. На едната стена в стаята са подредени книги и две бели маси за четене със столове до тях, а под прозореца са остатъците от оръжията. Насред всичко това върху дървен сандък има войнишка каска с чиния за хранене в нея. Заглеждам се в чинията, за да различа червена петолъчка на бордюра ѝ. Чувам тихия глас на Катя зад рамото ми: „Каската е руска, на убит техен войник.“

Поглеждам я смаяно. Катя се усмихва и казва смирено:

Нашите момчета носят тези трофеи тук. Няма по-добро място от една библиотека за тях...“

Питам Катя кои са техните момчета.

Ветерани, които сега имат нужда от лечение и рехабилитация и нашата организация им помага. Също така и мъжете, които в момента воюват.

Моят приятел беше защитник на Мариупол и попадна в плен за четири месеца. След като го освободиха, ми разказа, че е понасял по-леко издевателствата, може би защото в цивилния живот беше спортист, боксьор, и е свикнал да го бият.

Това може и да е чувство за хумор, нали... Някои от неговите приятели едва са понасяли побоищата на руснаците и дори са загинали от тях. 

На него му провървя, защото беше в плен само четири месеца.

Когато го видях за първи път след плена, се хвърлих на врата му и го попитах: „Къде беше, защо не се обади?“ И това е чувство за хумор... но разбирате ли, хуморът е единственото ни средство да преминем през тежките моменти. После много плаках и го прегръщах, а той ме попита дали го обичам още. Отговорих му: „Сериозно ли?“

Всъщност помня ясно вечерта, когато разбрах, че е пленен. С него имахме уговорка да се чуваме всяка вечер в определен час. Ако не може да се чуем, поне да ми изпрати някакъв емотикон, за да знам, че е жив. Една вечер се опитвах да се свържа с него няколко часа безуспешно. Накрая някой вдигна телефона му и ми заговори на руски. Разбрах какво се е случило. Помислих си, че умирам в този момент. 

След като защитниците на Мариупол се предадоха и ги отведоха в руски военнопленнически лагери, жените и майките на всички попаднали в плен спонтанно се събрахме. В началото не знаехме какво да правим, събра ни ужасният общ проблем – пленените близки хора. Дори не се познавахме една друга, но знаехме, че трябва да създадем организация, която да работи за нашите момчета. Започнахме да организираме срещи с представителите на властта, да работим върху проекти, за да привлечем вниманието към проблема с военнопленниците. 

Иначе единственият начин да разбереш какво се случва с мъжа ти, попаднал в руски плен, е, ако разменят някого. Когато някой се завърне от плен, всички близки на пленени войници буквално връхлитат върху него със снимки на своите хора и започват да го питат: „Виждал ли си моя мъж, жив ли е?“

Приятелят ми разказа какво се случва в тези руски лагери. Всяка вечер са им слагали чувал на главата, пребивали са ги, а след това са ги увесвали на куки за вързаните ръце. Заставяли са го да седи в шпагат и да пее руски песни. Почти не са ги хранили. На голяма част от момчетата са им изпадали зъбите и косите. Приятелят ми отслабна за четири месеца с 39 килограма. Когато отидох да го посрещна след плена и той излизаше от едно помещение, не го познах в първия момент. Само по походката разбрах, че е той. Беше ужасно да не го позная. Но промяната в него беше потресаваща. 

Разказа ми, че са им давали да ядат някакъв кисèл в малки метални купички, който е бил толкова горещ, че не можеш дори да държиш купичката в ръка. Трябвало да го изядат за 30 секунди, ако не го изядат, ги пребиват, ако го изядат, изгарят хранопровода си и не могат да се хранят после със седмици, а руснаците седят отстрани и се смеят.

За него е било най-трудно да запази психиката си, защото четири месеца по цял ден е бил сам в една килия и е виждал само враговете си, които са го измъчвали. Спасението му са били спомените за живота ни преди войната, също така си е измислял някакви мисловни игри, които да държат мозъка му в кондиция. И още едно нещо: в килията му влязло мишле, за което той тайно се грижел и му говорел, когато е нямало наоколо часови да го чуят. Казва ми, че желанието му да общува с някого е било толкова голямо, че мишлето го е спасило да не полудее. Все пак на нас ни провървя, защото той се върна жив, поне засега.

Питам Катя за тяхната дейност. Разказва ми, че заедно с други организации адаптират спортове за ветерани. Най-често яздят или карат сърф. Със специални приспособления към седлото или сърфа дори хора без крака успявали. Освен това организацията им обучава журналисти и дори лекари как да се отнасят с ветерани, преживели плен. 

Ще ви дам пример. След като се завърнат от плен, ветераните трябва да отидат на преглед при лекар. Той, за да ги прегледа, ги кара да си вдигнат ръцете. Ветеранът получава паник атака, защото по време на плен едно от изтезанията е било да ги държат по няколко часа всеки ден до стената с вдигнати ръце, със заплаха да ги разстрелят.

В разговора ни се намесва Анна Мурашенко, една от създателките на хъба.

Важни са и медиите. Ветераните, преживели плен, са в особено психическо състояние, полусъзнание, дори в шок от това, което са преживели, а журналистите, като ги видят, се нахвърлят върху тях и започват да ги снимат, без да се съобразят, че този човек може да се разплаче в момента, в който види близките си. Имахме случай: връща се наше момче от плен и някой му дава ябълка. То я взема и се разплаква. Всички снимат този кадър. Да, сигурно е много атрактивно да заснемеш как един военен плаче, докато взема ябълка и е в шок, но той след няколко седмици идва на себе си, той е мъж, герой от битки, и вижда тази снимка, но не иска неговият образ да е на един разплакан военен, нали? Според мен такива снимки са некоректни, защото донякъде обезценяват всичко, което тези момчета са направили във войната, обезценяват и преживяното от тях в плен, и не само, дори ги унижава в някакъв смисъл. Не бива заради журналистическа популярност да правиш така, че един герой да се чувства унизен и да не му е приятно да види снимката си. Да не говорим за грубия въпрос колко човека си убил... Та те са хора като всички нас и всеки преживява различно това, което му се налага да прави на фронта. Не може да се пита за такива неща.

Пред офиса спира кола и от нея излиза дребничък мъж в униформа. Катя става да го посрещне. Иля е на 22 години. Когато е защитавал Мариупол и са го пленили, все още не е бил навършил 20 години. 

Врагът настъпваше към нас всеки ден и бяхме обкръжени. Нямахме оръжие, храна и лекарства. Обстановката беше сложна. Може би затова се наложи да се предадем. Все пак устояхме 86 дни... Да сведем глава беше най-тежкото решение, защото да загинеш в битка с оръжие в ръка за страната си би било чест за всеки от нас. В сраженията имаш право да вземаш решения. В плен това го няма. 

Докато бях в плен, сякаш бях във вакуум и за да запазя разсъдъка си, си спомнях целия си живот до този момент – как бях малък, щастливите моменти със семейството ми. Това, което ме крепеше там, беше надеждата, че все някога ще се върна вкъщи. В началото бях в Еленовка, после ме преместиха в Таганрог за пет месеца и накрая бях в Камен Шахтинск. Това са едни от най-тежките места за оцеляване за украински пленени, защото се отнасяха много жестоко с нас – ежедневни физически побои, от които много наши момчета загинаха. Давеха ни в казани с вода, докато ни разпитваха. Въобще, който е попадал в Таганрог, разбира какво е плен в най-страшния му вид. Мен, докато ме разпитваха, ми палеха ръката, удряха ме по гениталиите. В Таганрог бях в самостоятелна килия, от която ме изваждаха само за да ме малтретират. Не знам как изглежда мястото, защото ми слагаха чувал на главата. 

Килията ми беше 2 на 3 метра, с малък прозорец, през който нямах право да поглеждам. Ако ме видеха, че гледам през прозореца, влизаха и ме пребиваха. В килията можеш да седиш единствено на стол, и то задължително с изправен гръб и ръцете на бедрата. Не бива да мърдаш и ако се облегнеш на облегалката, часовият влиза и те пребива. Така седиш от шест сутринта до десет вечерта. Имаше килии, в които момчетата бяха по двама-трима. Правилата за тях бяха същите. Разговорите бяха забранени. 

Сутрин, за да ни дадат закуска, трябваше да пеем химна на Русия. В началото храната ни беше една супена лъжица макарони за целия ден, а после – две тънички филийки хляб на ден. Ако има обяд, той е супа от вода, в която плува едно парченце картоф. Най-страшно беше с вечерята от вкиснало кисело зеле, от което веднага получаваш разстройство. Ако обаче поискаш да отидеш до тоалетната, те пребиват с въпроса „А сега по-добре ли ти е?“. Нямахме никакви сили, защото не се хранехме и редовно ни пребиваха, но ни караха да спортуваме в килията. Спортът беше да направиш 500 клека с подскок за един час, иначе отново те пребиват. Докато правиш клековете, те гледат и се смеят. Това е цинизъм и издевателство. 

Ако се разболееш и помолиш за лекар, получаваш няколко гумени палки по тялото пак с въпроса „Сега по-добре ли си?“. А ти си длъжен да им отговориш: „Тъй вярно!“ Иначе отново бой – до смърт. Там никой не получаваше медицинска помощ, дори и ранените. Раните им загниваха и цялото място вонеше ужасно на разлагаща се плът. Оставяха ги да загинат. Не можех да видя какво става, но чувах виковете на моите приятели, които биваха изтезавани. Те също са слушали моите викове, когато руснаците изтезаваха мен. Това е ужасно усещане – да чуваш как приятел страда, и да не можеш да му помогнеш. За десетте месеца в плен четирима мои приятели загинаха от раните си. Някой знае ли въобще колко са военнопленническите лагери на руснаците и колко украинци загиват там всеки ден?

След като Иля си тръгва, с Катя дълго мълчим. Пием кафе насред библиотеката, пълна с книги и оръжие. Катя с тихия си глас ми казва:

Те споделят своите истории, за да разберем цената, която плащат, та да можем ние с вас сега да седим тук.

Питам я с какво не може да свикне.

С ракетните обстрели. Постоянно сънувам, че съм вкъщи, тъмно е и в дома ми влита ракета. После всичко се превръща в огромна черна дупка. Дори денем ме е страх от самия сън, който ще сънувам, ако заспя. Ходя на психолог, който ме кара да нарисувам на ракетата някакви уши или опашка, за да я направя да изглежда смешна в представите си. Аз я рисувам смешна, но все още не съм се излекувала. 

Страх ме е и за приятеля ми, защото той отново отиде да воюва. Когато се върна от плен, си мислех, че моят кошмар е приключил и всичко ще бъде наред, но той премина през рехабилитация и замина отново на фронта. Буквално в момента ние с вас седим тук, говорим си, пием кафе, а той е някъде там и може би срещу него стрелят, но нямаше смисъл да го увещавам да остане тук, защото точно както всички други ветерани, той взема решенията си сам. Като се замисля, не познавам нито един ветеран, който се е завърнал от плен физически здрав и не се е върнал на фронта. 

Моята задача е да го поддържам, да го чакам и да продължа да помагам с каквото мога, докато се опитвам да живея. Мисля постоянно от какво имат нужда момчетата ни там. Да, от оръжие на първо място. Ние ги наричаме железни, устойчиви, герои, но освен оръжието те имат нужда от нас, техните момичета тук. Да знаят, че ги чакаме, че ги обичаме. Защото колкото и да са железни тези мъже, те също имат чувства, могат да поплачат, могат да тъгуват, нищо че няма да ни го кажат или покажат.

Тръгваме си от YOUkraine привечер. Трябва да уговоря срещите си за утрешния ден. Е, сещате се, при зает сигнал операторът винаги ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!