Несломимата Украйна: Това е войната

Минавам покрай голяма красива църква в старата част на Лвов. Вратата е дървена, масивна, толкова висока, че в подножието ѝ трябва да изкривя главата си, за да видя края ѝ. Вътре много хора, предимно военни, седят прави около няколко ковчега, поставени по средата. Светлината е приглушена. Идва единствено от тежките свещници в ъглите. Слушам в унес пеенето на свещениците, което от време на време се накъсва от женски плач.

На входа на църквата стои надпис: „Гарнiзонний храм свв. апп. Петра i Павла“. Храмът е построен през 1610–1630-та. Години наред е бил паметник на културата, докато на 6 декември 2011-та е осветен по случай 20-годишнината от създаването на Въоръжените сили на Украйна. Висок е сигурно трийсетина метра и заедно с огромната си врата гледа към улица „Театрална“, но това, което се случва вътре сега, не е театър.

Колкото и пъти да минавах покрай „Гарнiзонний храм“, в него имаше опело на загинал войник. 

Чакам Андрей на площад „Пазарни“, съвсем близо до църквата. Вече наближава седем следобед. Слънцето се отразява в красивите поддържани фасади на сградите около нас, боядисани в жълто, синьо, оранжево, бежово. Всички са украсени с орнаменти – дракони, богове, малки оръдия, мечове, които надничат над балконите от ковано желязо или са кацнали под островърхите покриви. Животът в Лвов кипи. Заведенията и пейките са пълни с хора. Всичко изглежда спокойно.

Само прозорците на приземните етажи са затъкнати с черни чували, пълни с пясък, а четирите огромни паметника на гръцки богове, „пазещи“ ъглите на площада, са обвити в предпазни пана, на които пише:

Оригинала ще може да видите след победата.

Така са опаковани почти всички паметници на културата в Лвов. 

Виждам Андрей сред многото хора. Приближава се бързо към мен и дефектът, който знам, че има в крака, почти не личи. Усмихва ми се широко и избираме заведение, в което да седнем.

В старата част на Лвов има много скрити улички. „Скрити“, защото влизаш в тях през арката на някоя сграда, която прилича по-скоро на вход с тесен коридор, и в първия момент дори не разбираш, че тръгваш по улица, свързваща напречно две нейни перпендикулярни. В тия места има малки ресторантчета с по две-три маси върху паважа. На такова място сме с Андрей. Около нас предимно млади хора ходят на групи, смеят се, хапват сладолед, облечени са добре. 

Андрей сякаш прочита въпроса ми за огромния контраст между войната на няколкостотин километра от този приказен град, който не спира да жужи под напора на тълпите по улиците и заведенията му.

Огледайте се. Тук наоколо няма война. Веднъж в месеца долита някоя ракета и това е всичко. Обществото се е разделило на такива, които са в контекста на войната, и такива, които са извън контекста ѝ. Тези, които пряко ги е засегнала войната, сега са на фронта или пък са загубили близки – те знаят и мислят за нея. Тези, чиито семейства не са засегнати от войната, си ходят по улиците и сякаш за тях тя не съществува. Може би защото войната продължава вече твърде дълго и за хората е невъзможно да мислят постоянно за нея. Затова някои наши градове живеят в ада, а други са като рай.

В Лвов е рай, но Харков е обстрелван всеки ден и там умират хора всеки ден. И въпреки това дори за Харков може да видите видео с място в града, където има басейн, чадъри, хората пият коктейли и само на може би километър вдясно от тях падат ракети, но хората до басейна не спират да пият коктейлите си. Това за мен е необяснимо. Не знам какво да кажа, освен че войната до такава степен стана реалност за нас, че всички се адаптираха към нея. Защото трябва да запазим разсъдъка си, за да продължим да живеем. Иначе може да се побъркаш, ако само мислиш за нашата реалност. Но съм сигурен, че много от тези млади хора са част от организации, които по някакъв начин помагат на фронта.

Преди войната от 2022 г. Андрей Петцяк е бил лекар физиотерапевт. След нахлуването на Русия в Украйна той се записва като доброволец в морската пехота на Украйна и две години е военен лекар на кораб в делтата на Днепър, в района на Херсон. 

„Корабчетата бяха малки, защото воювахме в тази част на реката, където има много острови, между които се водеха боевете. Побираха седем моряка. Войната във водата е много по-различна, отколкото на земята, защото при офанзиви на земята можеш по-лесно да се защитиш. Във водата си просто на една лодка без никакви подкрепления и в същото време си видим за врага. Когато отидох там в края на октомври 2022 г., беше много студено, около 2–3 градуса, бяхме мокри, уморени и насред окупираната Херсонска област, обстрелвани от батареята на врага. 

Имах една медицинска чанта, пълна с инструменти и лекарства, с които да спра критично кървене, да осигуря възможност на ранения да диша и да определя колко голяма е травмата или раната, която е получил, преди да го транспортирам към мястото за евакуация. Никой не прави хирургически операция на самото бойно поле. За мен най-важното беше да ги стабилизирам и да не допусна да умрат, да им помогна да оживеят, всичко друго са следващи етапи.

Когато след сражение имаме много ранени, първо правим триаж на самото бойно поле. За съжаление, безнадеждно ранените се отделят. Следват „червените“ ранени, на които трябва да помогнеш на място веднага. След това са „жълтите“ ранени, които не се нуждаят от спешна намеса. Войниците, които имат рани в корема, в белите дробове или черния дроб, са в категорията „товари и бягай“, т.е. не ги лекуваш на място, а трябва максимално бързо да бъдат придвижени от бойното поле до най-близката болница. 

На първа линия на фронта място за паника няма. Там не трябва да разчиташ на емоциите си, а на своята подготовка. Учил съм във Великобритания, подготовката ми е изключително добра. Успявам да запазя хладнокръвие дори когато около мен е осеяно с разкъсани трупове, на които се виждат вътрешностите. Тичал съм двайсет километра по цялата зона на боя, за да търся оцелели сред труповете и да им помогна. Имаше обезглавени хора, хора без крайници, разкъсани хора... Но това е войната, а аз съм длъжен да запазя хладнокръвие, за да мога да спася останалите живи ранени, а и себе си. 

През цялото време чуваш само викове, много викове, защото командирите издават командите, крещейки. Тези, които предават информация по радиостанцията, също крещят, ранените и загиващите също крещят. Въздухът около теб е изпълнен с гласове, които постоянно крещят, и взривове, които избухват. Спомням си, когато бяхме до Авдиевка и беше тихо. Това много ни изплаши, защото бяхме заобиколени от дървета, не виждахме врага и го очаквахме да се появи от всяко възможно място. Тишината тогава беше много страшна, защото знаехме, че врагът планира действия, с които целят да ни убият. Понесохме загуби там. В такива моменти, ако започнеш да мислиш какво се обърка, защо стана така, какво да направя сега, има опасност да загубиш своя живот, както и да не успееш да помогнеш на никого. Място за паника и емоции просто няма. Дори да видиш свой близък приятел убит или осакатен, или тежко ранен, запазваш хладния си разум и продължаваш. Не е най-доброто преживяване, но това е войната.“

Андрей говори спокойно, без патос, страх или тъга. Очите му продължават да са дружелюбни. Отпива от водата, която си поръча, и намества десния си крак. Питам го какво се е случило с него.

Провеждахме операция по прочистването на Днепър и стъпихме на левия бряг, където бяха руснаците. Стигнахме до Кринки. На шестия ден от операцията бях ранен при минометен обстрел в десния крак. Наложи се сам да си окажа първа помощ. Спрях сам кръвотечението от крака ми, тампонирах раните си, поставих си турникет на крака, след това и антибиотик и лежах така осем часа. Чаках да ме евакуират от първа бойна линия, но никой не идваше. Тогава аз, командирът ни и още двама ранени от нашата бригада намерихме плавателен съд, с който сами преплавахме реката, за да достигнем нашите позиции на другия бряг. Това се случи през нощта. Звучи като сценарий за филм, представете си ни, четири човека, ранени, на прага на силите си, преплавахме Днепър през нощта. Когато стигнахме до десния бряг, предадохме координатите си и дойде автомобил, който ни закара в болница. Не може да си представите всичко това. Няма и нужда. Но е ужасно, да.

Андрей не се колебае, когато го питам какво предстои за него оттук нататък. Ще се върне на фронта веднага щом е възможно. Въобще не разбира учудването ми. 

Ние прекрасно разбираме, че воюваме с противник, който ни превъзхожда и като въоръжение, и като ресурси, и числено. Разбираме и че ще се съпротивляваме, докато ни стигнат силите и хората. Разбираме и че не можем да успеем сами, без чужда помощ, по отношение на оръжията, които са ни нужни. Това не означава, че ще допуснем компромис с територията, както направихме през 2014 г., когато загубихме три региона. Сега искат от нас да отстъпим и други области. Не можем да допуснем това, защото знаем, че Русия ще дойде отново с нови апетити при нас, за да окупира още и още от нашите територии. Не можем да покажем слабост. Готови сме да пожертваме всичко, което имаме като хора и ресурси. Победата е в ума на всеки украинец и имаме само един шанс – да се бием за това. Имаме нужда само от оръжие и от това да знаете, че ние сме там и воюваме всеки ден. А когато последният украински войник умре, Путин ще дойде за вас.

Андрей отново намества десния си крак под масата. Опитвам се да му направя място около кръглата масичка в тясната скрита уличка на Лвов. Той се усмихва и с поглед ми казва, че няма нужда. Но ми обяснява, че най-страшните травми са тези, които засягат ръцете и краката, защото често се налагат ампутации, които оставят войниците инвалиди. Според него инвалидите ветерани от тази война са твърде много. Пита ме била ли съм в болницата за рехабилитация в Лвов. Отговарям му, че не съм. Андрей ми дава телефона на свой приятел, който е професор там. 

Вечерта идва неусетно. Андрей си е тръгнал преди повече от час. Лвов внезапно потъва в тъмнина. Започва режимът на тока, който правителството въведе след масираните руски обстрели срещу украински градове и инфраструктура отпреди два дни. Мислим си, че ей сега всичко ще утихне. Изненадата ни е голяма, когато до всеки магазин или ресторант се появяват генератори в различни размери и сградите светват. Шумът е оглушителен, не можеш да чуеш човека до себе си, но улиците продължават да са пълни с хора, ток от генераторите има, POS терминалите работят, за да пазаруваш спокойно, можеш и да заредиш телефона си някъде при нужда. 

Звъня на Олег, професора в болницата за ветерани. Никак не се учудвам, когато операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Пиша му съобщение. Утре ще се видим при ветераните.