Мила Нева,

Аз съм 42-годишна жена без деца. До този момент животът ми винаги е бил наситен, пълен с пътища (извървени) и възможности (оползотворени) да се уча от света и от най-дълбоките места, до които съм достигала в мен самата. Понякога обаче чувствам необяснима тъга, защото във въздуха витае нещо като послание, което ме застига от най-различни посоки в очаквани и неочаквани моменти: „Най-голямото преживяване за една жена е майчинството.“ Жената майка изглежда по-цяла от жената не-майка.

Давам си сметка, че майчинството е важна житейска фаза, обаче не се чувствам нецяла, защото не съм минала през нея. И парадоксално: точно това, че не се чувствам ощетена, ме кара да изпитвам неудобство. Досега съм живяла живота си, както най-добре ми се е удавало, и не съм пропускала възможност да пораствам и да ставам все повече и по-съзнателно човекът, който съм. Как да бъда в пълен мир с факта, че съм зряла жена без деца, която се чувства щастлива точно така?

Н. Б. от Б.

Мила Н., сещаш ли се за „чеховската пушка“? Така се нарича драматургичният принцип, който мъдрият Чехов формулира по следния начин: „Всичко, което няма пряко отношение към разказа, трябва безпощадно да се изхвърля. Ако в първа глава казвате, че на стената виси пушка, във втора или трета глава тя непременно трябва да стреля. Ако няма да стреля, не бива и да виси.“

Мисля си, че посланието за майчинството „витае“ около теб и нарушава целостта на живота ти главно защото: а) твърде често личният ни разказ е формулиран от обществените разбирания, настроения и инерции, а не от собствената ни реалност, нужди и възможности; и б) нерядко забравяме, че животът е нестройна съвкупност от всичко и в нея се появява разказ само когато решим да се появи. Детеродните ти органи не са чеховската пушка, та ако няма да ги използваш за детераждане, „безпощадно да се изхвърлят“. Същото важи за ръцете, очите, мозъка и всяка друга твоя част. Ти също – като живота – си съвкупност от всякакви възможности и кои ще предпочетеш, как ще ги подредиш, си е лично твоя работа. Жената майка е постоянна (но не задължителна) опция на жената не-майка, а не нейна единствена или правилна противоположност.

„Прехвърлих 40-те и нямам семейство, какво съм?“ На сто места по земята ще ти отговорят по сто начина, които ще варират от „ужас“ до „горкият/горката“ или от „ти си странен/странна“ до „какъв късмет“. Може би това разнообразие е най-показателното за смисъла на въпроса – отговор, работещ при всички обстоятелства, се намира чак след като се излезе извън порочния намек за вина, непоета отговорност, несбъднатост, проблем. Например: „Ти си каквото си направил през тези 40 години.“ То може да е свързано с деца, възрастни, животни, растения, сгради, пътища, машини, абстракции, ноти, цветове – ако някой някога е изпитал полза или удоволствие от участието ти – чудесно! Ако не – поне да не е страдал.

Едно от най-кошмарните неща, които съм чувала покрай имането на деца, е, че то е дълг/задача/мисия/предназначение на жената. Защо кошмарно ли? Защото те впримчва в сюжет с логика, която не е задължително твоята, но успешно те спъва, смалява, измества. Дългът е нещо двупосочно. За да върнеш, трябва да си взел. В отплата на какво жената е длъжна да зачене, да износи, да роди (особено в нашите условия) и да възпита нов човек, за когото да е отговорна през остатъка от живота си? И в що за разказ „жената“ е една и не съществуват милиарди разновидности на възможно най-умното и най-доброто ѝ „приложение“? Когато едно твърдение и полюсната му противоположност имат същия ефект и той повече вреди, отколкото помага, значи нещата не са поставени добре.

Обратното на имането на деца като повинност е имането на деца като привилегия. Тази идея ми се вижда също кошмарна, защото – съвсем без да е нужно – шкартира част от хората като „ялови“, непожелани, неадекватни… Живеем в свят, в който срамът е разпределен по ужасно погрешен начин: за по-голямата част от човечеството да подведе, да разруши, да проспи върховете на културата, да попилее чудото на природата, да съучаства безразлично в чужда болка или да я причини е далеч по-малък проблем, отколкото ред детайли от абсолютно личната сфера (нещата, за които не дължим сметка на никого) или от ритуалната, вторичната (нещата, свързани със социалния „театър“).

Едно от най-безумните твърдения, които съм чувала покрай нямането на деца, е, че който остане бездетен, е егоист. Как по-точно това да решиш да материализираш в свят на страх, агресия, несигурност още един човек е по-малко егоизъм, отколкото обратното? Как преценяваш, че си възможно най-добрият родител, за да си позволиш да се придадеш към някого за цял живот? Защо трябва да имаш твое дете, за да не си егоист, при положение че чуждите деца може да имат много по-голяма нужда от теб? Защо алтруизмът да се мери с деца, а не с възрастни? Защо въобще е нужно майчинското отношение – грижа, разбиране, закрила, уют и така нататък –  да се ограничава до отделното семейство, докато децата са малки, а не се очаква от всеки спрямо всеки и винаги? Къде пише, че ако не родиш, няма да се занимаваш с деца или че ако не се занимаваш с деца, няма да си им от полза? Кой гарантира, че готовият да създаде живот обича децата и има на какво да ги научи (и обратно)? Защо все още трябва да си задаваме тези въпроси, за да се „оневиняваме“, и докато ги задаваме, звучи така, все едно нападаме „другата страна“?

Никак не вярвам, че за да са щастливи децата ти и бъдещето им да има могъщ корен от любов, е нужно непременно да си зрял, уравновесен, образован, уважаван от всички, душевно извисен, финансово стабилен и здрав като вол. Не пречи, разбира се, даже би било много добре, но рядко е постижимо наведнъж, а и не изглежда да е необходимо. Аз смятам осиновяването за най-чистия от етична гледна точка ход, защото в него желанието за грижа се съчетава с нуждата от грижа по безапелационен начин. Но никак не вярвам, че е честно да натрапвам мнението си на познати и непознати, чиито житейски обстоятелства не мога и да си представя. В личните ми представи един от най-майчинските актове е онази последна крачка, с която Януш Корчак се качва на влака за концлагера заедно с подопечните си сирачета, нищо че може да избегне смъртта. (Всъщност така и не разбрах защо майчинството е отделен жанр спрямо бащинството…)

Гледах Florida Project, великолепен художествен филм за тайфа американски дечурлига, които живеят цветно и радостно детство на място, където на пръв поглед виреят само бурени, и му повярвах. Гледах „Викингите идват“, занимателен документален филм, който разказва за няколко английски жени, които прибягват до една забележителна датска донорска организация, за да заченат, и им повярвах. Чух A Perfect Circle, вълнуваща история от съкровищницата на The Moth, в която младо момиче се отказва от детето си за негово добро, и също повярвах. Вярвам, че не бива „добрият вариант“ да е единствен и да се нахлузва на всички като усмирителна риза.

„Като дете си мечтаех да стана… Какъв си мечтаех да стана? – казва друг страхотно талантлив руснак. – Лъжесвидетел, огнепоклонник, кърмачка…“ Като възрастна аз си мечтая да живея сред хора, които се стараят да отделят важното от неважното и да разпределят по съответен начин притесненията, страховете и ентусиазмите си – нашите грешни идеи сега ще „витаят“ като мъчителни подозрения дълго след нас. Мечтая си да живея в общество, в което е добре да си щастлив, както умееш, и е зле да забравяш, че си отговорен за щастието на всички останали; във време, в което мога да остарея сама, с партньор, с най-добрите си приятели или с любимото си мушкато, без това да ми докарва чужди съжаления или възмущения; на място, където, щом приключа, да бъда посадена, не погребана.


Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни