Несломимата Украйна: Музи по време на война

Вратата се отваря и над главите ни дрънва звънче. В същия момент чуваме сирената за въздушна тревога. Поредната, неизброима за последните петнайсет дни в Украйна. Ние обаче не влизаме в бомбоубежище, а предпочитаме вратата със звънчето на една от многото книжарници в Киев.

На търговската улица „Покровская“ книжарниците са повече от хранителните магазини или от тези за дрехи. Така е не само в Киев, а и навсякъде в Украйна – малки уютни книжарнички, някои от които антикварни, или големи светли книжарници, все намерили място в подножията на старинни сгради. Често в тях има обособен кът за четене, където се сервира кафе или чай. Прави ни впечатление големият брой нови издания на украински автори. Купуваме няколко книги и бързаме към един от островите на река Днепър, където е срещата ни с Катерина.

До острова се стига най-бързо с метро, но ние избираме да вземем такси, за да виждаме града и реката, докато пътуваме. Пълзим бавно към огромния мост, докато задръстването не ни спира. Тогава шофьорът се обръща към нас: „Съжалявам, че няма да пристигнем бързо, но ако не се чувствате добре, мога да ви предложа вода, разбира се, безплатно. Ако предпочитате да отворим прозорците, ще спра климатика.“ И той се навежда към предната седалка, вади отдолу две бутилки минерална вода, подава ни ги и продължава. „Ако ви боли глава, ето лекарство.“ Пресяга се към жабката и вади малък несесер с лекарства. Гледаме го изумени и го убеждаваме, че всичко е наред, но човекът не мирясва. „Вината е моя, че влязохме в задръстването, затова моля ви, ако имате нужда от нещо...“

Клатим отрицателно глава с усмивка – всичко е наред, залезът е осветил блестящите сгради на Киев, реката кротко ни разкрива цялата си прелест с островите, потънали в зеленина. Нямаме нужда от нищо. Човекът чак тогава се усмихва, навежда се пак към жабката и вади цветни моливи и скицник: „Имам и това, ако някой е с детенце, му давам да рисува, за да не скучае в задръстването.“ Пътуваме с Bolt и сме платили предварително, след като приложението изчисли най-бързия маршрут. Затова 20 минути по-късно слизаме от таксито и само махваме на шофьора за сбогом, а той пак е усмихнат, нищо че курсът му е на загуба. 

Катерина Бусел, учителка по аржентинско танго, ни чака пред школата. Когато се запознахме с нея преди година на една милонга (събитие, на което се танцува социално аржентинско танго за любители), тя дойде при нас и ни каза:

О, дошли сте да видите как се танцува по време на война ли?

После станахме приятелки и година по-късно Катерина започна разказа си за войната и тангото така:

Беше някаква лудост, плачех по цял ден и бях в шок. Ракети летяха над Киев. Не знаех какво да правя. Отидох в къщата на брат ми в селце до Киев. Партньорът ми Антоний остана само няколко дни и се върна в Киев като доброволец.

Антоний подхваща разказа оттам, където Катерина е спряла: „Единственото, което правехме, беше да четем новини – седяхме на една маса нервни, постоянно някой казваше: „Към нас идват 10 000 танка“, после лягахме да спим облечени, защото през нощта можеше да ни се наложи да напуснем селцето бързо. Разбрах, че ще ми е сложно да живея в тази обстановка, и реших да се върна в Киев. Отидох в Ирпин – да евакуирам хора. После започнахме да возим хуманитарна помощ до Чернигов. Градът беше почти окупиран, мостовете – разрушени и единственият път беше през реката. Извеждахме хората с лодки. Голям риск, защото руснаците ни чакаха на отсрещната страна и ни обстрелваха. Един от приятелите ми загина. Слезли от лодката, за да вземат хора с един бус, и тогава са ги обстрелвали с миномет. Снарядът е попаднал право в буса и ги убил всички на място. Там дроновете насочваха директно ударите. Но след като прогонихме руските окупанти, можехме да се движим по-свободно и решихме да опитаме да танцуваме отново.“

Мълчим известно време. Те – потънали в спомените си, аз – в опит да си представя всичко това. Катерина проговаря първа: 

„Помня първата милонга. Събрахме се около 20 човека. Видяхме се за първи път след началото на войната и усетихме колко ни е трудно да танцуваме, защото телата ни... не усещахме телата си въобще. Беше толкова странно да танцуваш, толкова изкуствено, телата ни бяха изкуствени. Може би прилича на голяма болка, но болката беше в умовете ни. Въпреки това, когато човек отиде на милонга, си прави прическа, избира красива рокля и обувки и някак се чувстваш добре, а като видиш другите, които също са се погрижили да са хубави, се чувстваш още по-добре. Тогава разбрах, че ние трябва да танцуваме, защото имаме нужда отново да започнем да усещаме телата си, да се усещаме един друг. Защото тези наши умове с натрупания стрес и ужас в тях трябваше да се променят някак.“

Казвам на Катерина, че в по-голямата част от Украйна войната не се вижда в най-грозните ѝ лица, градовете живеят привидно спокойно и на мен ми е трудно да обясня това в България. Тя се усмихва с онзи цинизъм, с който ме посрещна преди година: „Вашите хора си мислят, че като танцуваме, значи няма война, нали... Всъщност само изглежда, че няма война, но и в градовете ни е зле, защото всеки ден имаме тревога за въздушни обстрели и попадения на дронове или ракети, след които следват жертви на невинни хора и режим на тока. Сега всички имаме генератори, но с тока, който произвеждат, човек може да си направи само чай и имаш светлина, а ако е много топло, както е в момента, не можем да пуснем климатик. Хладилниците също не работят, защото токът от генератора не стига. 

Но ако се върнем на танцуването, в началото си мислех, че едва ли сега е най-подходящото време да учиш някого да танцува. Постепенно обаче започнаха да ми се обаждат хора за уроци и това се превърна за нас в прозорец, през който влиза свеж въздух, защото, докато танцуваме, можем да усещаме себе си, един друг, да се прегърнем, да общуваме и за тези няколко часа дишаме истински.“

Вечерта е скрила реката. Бързаме да стигнем до хотела преди комендантския час. На всичкото отгоре – пак проклетите сирени... Следващата сутрин Киев е озарен от слънце, а ние се катерим по един от хълмовете на града, за да се видим с Тетяна Филевска, художествена директорка на Украинския културен институт. Първото, което ѝ казвам, е колко са ме впечатлили книжарниците, пълни с книги на украински автори. Тетяна поклаща глава в съгласие:

„Звучи странно, но творческият дух се възражда и сега, по време на войната, в Киев отварят повече книжарници, отколкото през последните три години преди нея. Хората осъзнават, че убежището на културата им е необходимо, за да се чувстват по-защитени, за да оцелеят под постоянното напрежение и екзистенциалната заплаха, в която живеем. Културата осигурява пространство на спокойствие, доверие. По време на война музите не мълчат. В Киев сега се играят театрални представления и билетите са разпродадени от месеци, например за прочутата пиеса „Конотопська відьма“ („Конотопската вещица“) в Националния драматичен театър „Иван Франко“. Режисирана е от Иван Уривский – съвсем млад режисьор. Бих я нарекла черна комедия. Хората плащат десеторна цена, за да влязат в театъра. Нямам спомен това да се е случвало миналите десетилетия. 

Според мен едно от обясненията е, че след като възвърна независимостта си, Украйна търпеше руската културна злоупотреба, защото пазарът на културата и изкуството беше до голяма степен под контрола на Русия и беше заливан с руски книги, музика и театър. Нямаше пространство, за да развием своя собствена културна сцена и икономика. Тук гастролираха руски театри, а руските книги бяха навсякъде. Обаче след инвазията има търсене на украинска култура.

Колкото до книгите, писателите ни пишат и от окопите. Например Артем Чех е на фронта от началото на войната през 2014 г. След като за първи път служи във войската през 2014 г., издава книга – „Нулева точка“ и се зарича никога повече да не пише за войната. По време на втория си престой на фронта през 2022 г. пише роман в окопите – не за тази война, а за украинците, които са се били във Войната за независимост в САЩ. Любопитно е да наблюдаваме как творците се опитват да размишляват над настоящите събития, но по някакъв начин изграждат диалог с други исторически периоди.

Друг такъв случай е новата книга на София Андрухович, която излезе преди няколко месеца. Изобщо не споменава войната, но всъщност се отнася за нея, защото действието се развива точно след края ѝ. Докато сме в нея, си представяме как ще успеем да я преживеем, как ще се справим с травмите, как ще построим бъдещето си, след като приключи. Но после?“ 

Питам Тетяна, какво предпочитат да гледат сега украинците – документални филми, които разказват реални истории от фронта, или нещо различно. Тетяна мълчи известно време.

„Получих първата си паническа атака през юни 2022 г, когато гледах документален филм за сегашната руска инвазия. Не можех да престана да плача, вдигнах кръвно. Затова разбирам хората, които избягват да гледат филми за войната. Но режисьорите не бива да спират да ги заснемат. Виждаме как нещата се променят с всеки изминал ден. Война някъде другаде веднага отвлича вниманието. Ако не правим филми, ако не уловим тези мигове, те ще изчезнат завинаги. По-късно ще имаме нужда от тях, когато се възстановим, когато имаме смелост и сме в състояние да ги гледаме. Ще ни възвърнат паметта. По себе си забелязах, че ако в продължение на няколко дни в Киев няма атаки, забравям страха, забравям какво е усещането да чуеш как десетки ракети поразяват града. Така работи умът ми, опитва се да ме предпази, защото, ако постоянно си спомням ужаса и болката, няма да съм в състояние да продължа да съществувам, да се грижа за децата си, да разговарям с хората. 

Сега действителността надминава всякакво въображение и единственото, което можеш да направиш, е да опишеш какво виждаш или какво изпитваш. Дори да е твърде болезнено, дори да ти е непосилно да намериш и изречеш думите, търсиш подход, с който да не травмираш хората, да не ги изправяш отново пред болката, понеже живеем непрекъснато в нея. Някои са на фронта, други са загинали, трети са загубили дома си, чакат да бъдат мобилизирани и са под стрес… Когато си лягаме, не знаем дали ще се събудим, защото никога не знаеш къде ще удари следващата руска ракета. Виждаме всеки ден по новините как умират хора дори на най-безопасните места до границата с ЕС. Просто защото Русия съществува.“

Тетяна ми разказва, че голяма част от книгите на украински писатели излизат първо на чужд език, какъвто е случаят с Артем Чапай – той също е войник. На фронта е от началото на пълномащабната война. Книгата му е публикувана във Франция през май тази година, а ще излезе в Украйна през октомври, финансирана от френско издателство. Тетяна обяснява, че след 2022 г. голяма част от държавното финансиране за култура се отклонява, защото приоритет са сигурността, медицинската помощ, образованието и социалната сфера. Същевременно обаче в Украйна постъпват много средства отвън и украинската култура се издържа основно от частно финансиране или международни фондове. 

Тук веднага ми хрумва какво ли би станало, ако украинците вземат че си гласуват един закон за чуждестранните агенти. Казвам го на Тетяна. Тя е възпитана, много деликатна жена. Говори чудесен английски, но при този въпрос занемява за миг. 

„Шегувате се, нали?“ Пита ме малко изумена. Кимвам с усмивка, но настоявам да коментираме такива закони, защото те са в дневния ред на България. 

„Според мен всичко, което наподобява случващото се в Русия, е опасно. Трябва да сте бдителни и да внимавате. За разлика от Русия, където хората на изкуството се опитват да стоят встрани и да се разграничат от държавата, да кажат: „Не сме от тях, нямаме нищо общо, не сме отговорни за онези хора и за войниците“, хората на културата и интелектуалците в Украйна заявяват: „Ние сме отговорни за всичко, което става тук, ако е необходимо, ще отидем и на фронта“. 

Според мен това е тест за културните и интелектуални общности във вашата страна. Част от обществото ли са? Способни ли са да достигнат до сърцата на хората? 

Не разбирам защо руските писатели, които подкрепят демокрацията, докато си живеят щастливо в Берлин или Париж, не говорят на своите войници на фронта. Защо не пишат и не им кажат какво става, за да могат те да разберат. Защо си писател, човек на изкуството? За кого? Трябва да говориш на народа си, да бъдеш част от нацията. Хората на изкуството, писателите – те трябва да променят нещата. В Украйна интелектуалците и творците внасят промяната. Затова обществото ни е толкова солидарно, макар по някои въпроси да не сме единни. Обаче тук културният елит задава линията на обществото. Това е дългът на културата. Трябва да ги има. Трябва да водят обществото, хората.“

Преди да си тръгнем, питам Тетяна това, което питам и всички в Украйна: от какво имате нужда?

„Хората на изкуството на фронта както и останалите войници имат нужда от още оръжие, за да спрат по-бързо войната. Разбира се, на всички им липсва дейността им. Същевременно обаче те са приели ролята си на войници и просто им трябва оръжие, за да се налага на по-малко хора на изкуството да влязат във войската и евентуално да умрат. 

Хората на изкуството в Украйна имат нужда и от възможност да бъдат чути. Така че, ако имате начин да преведете украинска книга, да поканите украински музиканти, да давате информация за украинското изкуство, бихте ни помогнали много. Имаме онлайн платформа. Казва се Inside UA. Там може да прочете за украинската култура.“

В последната ни нощ в Украйна замръкнахме в Чернивци. Въпреки че минава 22 часа, а градът е потънал в мрак заради режима на тока, в хотела ни очакват. Предложиха ни готвачът да ни приготви храна, защото няма къде да се нахраним в този час. Включиха генератора, за да се изкъпем след 9 часа път и ни връчиха две фенерчета, за да осветим банята, докато се къпем, и балкона, докато се храним над красивия площад в Чернивци. На сутринта заминахме за България.