Но и Ахматова

Женствеността е котвата на моя Не-ад, центърът на дните и нощите ми и надявам се, същността на оставащата част от живота ми. Влагам в тази дума любовта, нежността, състраданието, мекотата, стремежа към красота, грижата, способността да се посветиш изцяло… Мисля, че повдигнах темата, отначало за да си обясня какво чувствам по някакъв интелектуален начин, да изнамеря определение и да видя дали се вмествам в него, но всичко това отпадна. Въпросът ми се превърна в недвусмислен отговор – искам да посветя останалата част от живота си да развивам умението да бъда Жена. Искам да оставя зад себе си нещо красиво, топло, вдъхновяващо, съживяващо.

Въпросите, които все пак си задавам в тази насока, са свързани по-скоро с външния свят, не с личната ми истина. Какво мислиш за огромната тема „равенство на половете“, и по-точно, не ти ли се струва, че преследвайки все повече едно формализирано, квотирано равенство, вървим към изкуствено изместване на дълбоката женска а и мъжка същност, с огромни последици и за двата пола?

По никакъв начин не отричам постигнатото от феминизма в последните десетилетия, не понасям дори на шега да се говори за жената като обект, за отнемането на гласа ѝ, обезправяването, унижаването, заличаването дори… Не става дума за това, а за усещането ми, че новото послание, като подхожда към равенството механично, всъщност води до псевдоравенство, тласка жените към нещо, което не са, игнорирайки дълбоката им, инстинктивна природа, потребността им да дават любов и да създават красота. Има много неща, които просто не е възможно да бъдат разделени поравно, и самият живот е взел това решение – грубата физическа работа, раждането на дете, грубите спортове… Говорим за равно участие на жените в политиката, бизнеса, за квоти за позиции и др., без да сме разрешили основния проблем – уважението към женското начало, признаването на абсолютно незаменимата му роля за живота, възхищението от него дори.

Елена

Пиша рецензия за филм и зарадвана от факта, че екипът му е преобладаващо женски, завършвам изречението със „са все професионалистки“. И изведнъж се сепвам. Ако гугълнеш „професионалистки“, първите употреби на думата, които ще видиш, са в смисъл на „секс работнички“. Ядосвам се и я изтривам. Ядосвам се още повече и я връщам. Когато напишеш „професионалист“, не излизат текстове за жигола.

Има една сцена от „Усещане за жена“, която се върти из социалките като, предполагам, пример за романтика. В нея героят на Ал Пачино, незрящ бивш военен, влиза с придружител в изискан ресторант. Спира пред масата на млада жена, пита я може ли да седнат при нея: „Чувствам, че сте пренебрегната…“ Без да взема под внимание любезния ѝ отказ, настоява и все пак сяда. Произнася двуминутен монолог, в който предполага неща за нея, без тя да го е канила. Накрая я отвежда на дансинга и с безупречно танго жъне аплодисментите на всички в ресторанта. Момичето – на име Donna, италианското за „жена“ – е кротка гълъбица с тих глас, гол гръб и хубав парфюм.

Опитвам се да си представя същото, но с разменени роли. Момче с дрехи, разкриващи красивото му тяло, седи само̀. Влизат две жени – прошарената, която е 30 години по-възрастна от него, го „надушва“, сяда на масата му и го наставлява. Малко по-късно го държи в обятията си и го учи на страстен танц – момчето благодари скромно, обзето от възхита. Звучи като смешка, нали? Като в онзи скеч на Би Би Си, който разменя обичайните реплики на мъже и жени в сцена с пострадал от насилие: „Така ли бяхте облечен? Изглеждате предизвикателно заможен…“ За разлика от филма, скечът е отпреди две-три години.

В огромен конфликт съм с нещата, които широко се приемат като даденост за жените и за мъжете. Нали се сещаш, мила Елена, как с умиление се смеем на децата, които искат „по-голямата половина“? Равенство е половините да са еднакви. А в случая с мъжкото и женското би било отлично и въобще да няма дележ и оспорване. Обаче оспорване има, понеже има „по-голяма половина“. И тя притежава чудното свойство (както е във всички ситуации на дисбаланс) понякога да набъбва, докато не заеме цялото.

Речникът е вторият ми дом, така че тичам да потърся увереност там. Трите значения на „жена“ са „лице от женски пол“, „съпруга“ или „название или обръщение към мъж, животно или предмет за изразяване на презрително отношение“. Я по-добре „женственост“. Препраща към „женствен“, но не и преди да даде пример: „Той имаше някаква си женственост, която отрича всяка енергия и твърдост на духа.“ Ох… Но хайде, Вазов е това, друг век, друг манталитет, какво като е в Тълковния речник на БАН днес. На „женствен“ чета: „за жена – на когото са присъщи подчертано женски качества, особености на външността или характера като изящество, красота, грациозност, деликатност“. А отдолу: „за мъж (неодобр.) – който има качества, черти, присъщи на жена“. Какво? Гледаме неодобрително на изяществото и деликатността у мъжа?

Не ми е уютно по тези страници, но речникът не е виновен, той възпроизвежда даденостите, не ги произвежда. (Е, да, в някои страни се старае и да ги модулира – все пак назоваването на някои неща съдържа отношение, а отношението белязва съществуването им… но нейсе.) Прибягвам до вътрешния си справочник и първите ми асоциации с женско и мъжко са телесни. Жените са физически способни да износват и кърмят бебета, а мъжете – да уринират прави и да си пускат брада. Прави ли ги това различни? Да. Женските дрехи трябва да се кроят малко по-иначе, а козметичните фирми разработват марки афтършейв. И толкоз. Възможността да родиш не те превръща автоматично нито в родител, нито в добър родител, а дебелината на гласа и площта на окосмяването има специално значение главно при горилите.

Не успявам да намеря обективен подстъп към темата за женствеността и опитвам през субективното. Шести клас, поникват ни гърдички. Момчетата в местното училище ни гонят в междучасията, за да ги пипат („обарват“ беше думата през 80-те). Ходим прегърбени, за да не се виждат, аз лично изпитвам страх и отвращение от училището през цялата година. Първите хора, които са докосвали женственото в тялото ми, са го правили не по мое желание. Въобще хората, докосвали ме против волята ми, са в пъти повече от тези, които са го правили със съгласието ми. Ако някой се пита как, къде и кога е възможно – да разпита жените около себе си и да слуша внимателно.

Ненавиждам погледи в деколтето, дори да не е моето. Многократно съм си рязала косата, защото късата прическа у жената е вид отказ от сексуално натоварени житейски обмени. Губила съм чудовищно количество време, за да избегна пространства, в които ще се окажа насаме с мъж или мъже, чиято степен на нападателност не мога да предвидя. Нежна съм само с хора, които харесвам. Интуицията ми работи по-слабо от логиката. С деца общувам с удоволствие, но не съм раждала и нямам намерение да се кося по въпроса. Покъртена съм, че за преводите си нямам читава дума за женския полов орган – изборът на български е между медицински термин или просташка лексика. Уморена съм месечното ни кървене да е повод за срам или тъпи шеги. Няма да забравя разказа на моята приятелка Ане за това как журналистът, отразяващ една литературна награда, отрязал пасажа, в който тя чула от сцената гласа на бебето си и върху дрехата ѝ избили петна от мляко… обаче оставил пасажа, в който мъж лауреат разправял как бил в тоалетната, когато го обявили за победител.

Нямам съпротиви към пола си, а към женствеността по подразбиране, защото то е без мое съгласие и усещането е като в шести клас в кварталното училище. От деца сме оплетени в такава гъста мрежа от предразсъдъци, че дори на пръв поглед нещата да са много по-умерени и честни, отколкото преди век или пет, те продължават да не са наред. Един разкрачен мъж не значи същото като една разкрачена жена. Жената, която псува, не е равностойна на мъжа, който псува. Мъжът, който не умее да готви и не обича да чисти, не се приема по същия начин, по който жената с тези „липси“. Жената, която плаче, не е явление от порядъка на мъжа, който плаче. Но защо? Не и по някаква реална причина. Киану Рийвс се снима с гаджето си – и двамата към 50-годишни – и светът припадна групово, че косата ѝ е бяла. Камала Харис се снима с костюм и кецове за едно списание и светът възропта до небето. Хари Стайлс се снима с рокля и светът няколко дни жужа превъзбуден. А какво всъщност е станало? Нищо.

„Не е девиче! / Не е и женско! Затова, момиче, / съдът на пола ни ще те вини / в предателство към всичките жени!“, както казва поетът. Традициите са умения или знания, които остават свежи и ползотворни въпреки отлитащото време, за разлика от лошите навици, които с годините все повече натежават и препъват. Струва ми се, че понятията за женско и мъжко отдавна са се превърнали в лош навик. В корпорации, чийто модел или признаваш, или си патиш. Защото отцепниците, дори без нищо да искат от системата, се възприемат като рушители. С акта на отдръпването си (дори този акт да е пълна идиотщина, погледнат от Космоса – например неносенето на грим в общество, където жените се гримират) отцепникът сякаш поставя под въпрос и опасност цялата сграда. Ето защо аз съм против този вид сгради.

Разбирам напълно защо би искала да отделиш повече време за любов, нежност, състрадание, мекота, стремеж към красота, грижа и всеотдайност – ако бях богиня, щях на мига да настроя всемира на точно тази програма. Но нищо от изброеното не разпознавам като типично женско и не бих отстоявала като такова. Вярвам, че дълбока инстинктивна природа имаме всички, без оглед на пола, и че затрудненият ни достъп до нея се дължи на градския живот и безчетните източници на стрес в съвремието. Един от тях е именно разделението „мъже/жени“, което ни заставя да участваме в сложна ролева игра, несъобразена с действителността. Не виждам причина да ограничаваме само до жените потребността от даване на любов и създаване на красота. Светът би бил една трагична пустош, ако мъжете нямаха такава потребност и ако тя не пробиваше през цялото време дори изпод най-абсурдните стереотипи.

Не мисля, че има ново послание за равноправието – може би просто правата ни навлизат в новопридобити територии, а непривичното вдъхва несигурност. Не мисля, че равноправието може и трябва да се дозира в съответствие с нещо толкова произволно, колкото е случайното раждане в дадено множество: мъже/жени, високи/ниски, бели/пембени, бавни/бързи, отворени/затворени, вчерашни/днешни. Идеята не е, след като сме придобили правото да носим панталони, да накараме мъжете да носят поли. Идеята е панталоните и полите да си останат просто дрехи, хората да не бъдат вкарвани в излишни театри, всеки да разполага с пълния набор човешки права и с достъп до възможности за по-добър живот, никой да няма основание да си мисли, че по рождение е с по-голяма ценност. А уважението и възхищението, които споменаваш, нищо в мен не позволява да насоча към началото, било то женско или мъжко. За мен важни са средата и краят – какво правиш с това, което имаш…

Както виждаш, без дори да мога да дефинирам женствеността и при все че харесвам твоите стремежи (макар да ги наричам с друга дума), темата продължава да ми убягва. Затова реших да се допитам до приятелите си: „Какво разбираш под женственост?“ Отговориха общо 49 души, от които само 7 мъже, и то след повторна молба да се включат („Ама аз не деля хората по пол, а по характер!“). Една приятелка прати линк към групата „Мъж, който всичко си има“, в която реторика, типично прилагана към жените, се прилага към мъже с горчиво-смешен ефект. Най-честата асоциация с „женственост“ беше „нежност“. А по-долу ще видиш и останалите.

„Да се грижиш за другите и да те е грижа за света“; „клише от реклами, където идеално фотошопната жена държи цветя, бебе или ютия“; „да склониш глава на съседното рамо, да въздъхнеш дълбоко, да проведеш увлекателен разговор, да кръстосаш крака, да протегнеш шия, да се усмихваш многозначително, да искаш, да даваш, да си тръгваш, да се притесняваш“; „комплекс от поведения, които се считат за присъщи на жената, но са до голяма степен конструирани и културно обусловени“; „внимателното, емоционалното, крехкото, красивото и неагресивното в хора, общества и среда“; „срещата на знание и емпатия“; „слабо, лигаво“; „поредица от качества, представящи женския пол като по-слаб“; „нещо, което обуздава и е силно по деликатен начин, гъвкаво и течно, успокояващ компонент, хоризонтални линии“; „изненадващото, непредвидимото, земята“; „неуверено в добрия и лошия смисъл“; „интуиция, организация, вглъбеност“.

И още: „Гърдите, но не само. Тялото, но не единствено. Може би мекотата, но има и други мекоти. Гальовността, но невинаги. Уязвимостта, разкъсването, проникването, но и изникването. Пораждането и множествеността, но и целостта, храната и раната, и във всичко това – животът. Лесното разплакване, но и Ахматова.“

Особено ми хареса казаното от една от анкетираните, което превеждам и обобщавам едновременно:

Въпросът за женствеността трябва да се раздели на три: 1. Какво е традиционната женственост? Съвкупност от културни норми, които не са вродени, а натрапени. 2. Какво е женствеността като част от пътя към равенството? За да го постигнем, се налага временно да подчертаваме важността на някои елементи от женската природа и бит, така че да постигнем признание за подценяваното и да го изтеглим до нивото на зачитаното и за двата пола. 3. Какво би трябвало да значи в крайна сметка? Като постигнем равенство и се огледаме, ще преценим има ли нещо специфично женско и ще решим дали и как да остане като тема.

А докато четях тези дни, попаднах на един пасаж, с който искам да те поздравя за „довиждане“. Той е от разказа на човек, който винаги се е чувствал като момче, но при раждането си и в младостта си е бил определян от другите като момиче. „Именно сега, когато започнах да изглеждам като мъж, аз приех женствеността си. Когато отпадна необходимостта да доказвам на социума родовата си принадлежност, не само станах по-щастлив, но и мога да се държа извън приетите определения… Ако в нашия свят нямаше рязко деление на „той“ и „тя“, не знам дали въобще и аз, и другите трансхора щяхме да чувстваме необходимост от преход. Ако съществуваше свят, в който да можех да кажа: „Аз съм момче, обръщайте се към мен в мъжки род“, а хората веднага да ме приемат, надали щях да почна да вземам хормони. В такъв свят надали щях да изпитвам дискомфорт от тялото си, защото то, честно казано, никога не ми е пречило. Пречеше ми само да ми лепят етикети, без да се съобразяват с вътрешните ми усещания.“

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.