Ноеви ковчези

Здравей, Нева!

Въпросите в моята глава далеч не биха се изчерпали с редовете, които ще напиша, и въпреки това искам да попитам. От малка още имам чувството, че знанията се запечатват у мен за по-дълго именно чрез въпроси към хората (лице в лице или писмено), навярно затова се озовах тук.

Пиша ти относно колебанието, или по-точно – сигурността. Не ми се е случвало досега да съм сигурна в своите действия, да имам ясна картина за нещата, които желая, които биха ме обрисували, контурирали. Освен това не съм сигурна и за хората, с които общувам, за техните мотиви. Някак, колкото и да ми допада нечий характер, съм способна да позная подлост, неискреност, фалш в отсрещния. Та, питам се, а и теб – дали в някакъв момент ще се надигне мъглата от колебания, от несигурност, защото се чувствам някак неспособна да прегърна идеи и хора.

Поздрав,
Елена

Мила Елена,

Краткият ми отговор е „да“. Малко по-разширеният включва уговорките „ако си го поставиш за цел“ и „ако се примириш, че никое надигане на мъглата няма да е окончателно“. А по-долу следват някои съпътстващи мисли, които може би само ще те подминат и ще вдигнат прахоляк… но кой знае – ако не ги пуснем на воля, как ще разберем дали вършат работа?

На първо място, сигурността ми се струва изключително любопитна, защото в нея обективно и субективно, познания и възгледи, дадености и очаквания се съчетават по толкова жив начин, че ако искаме да участваме в живота, като го тълкуваме и развиваме (вместо да го насилваме и преиначаваме), просто няма как да я оставим непроменена. Тоест най-естественото за сигурността е известно колебание – в смисъла на „отклонение на периодически изменяща се величина от средната ѝ стойност“, – нищо че толкова сме свикнали да го смятаме за нейна противоположност.

На 20 години и на 50 човек може (и следва) да има различен вид увереност за нещата. От значение за формирането на съответния баланс ще са и здравословното му състояние, и особеностите на характера, и ска̀лата на важно и неважно, прието и неприето, която се ползва във времената и местата, където се намира… Психолозите моментално обвързват колебанието с нивото на информираност: ако знаеш коя си, къде се намираш и как се действа в случаи като твоя, ще действаш сигурно.

Само дето подобно знаене не е константа, а трябва постоянно да се надгражда и коригира (говорим за опит, размисъл, споделяне). А и – толкова мило и присъщо за нашия вид! – човек е първият оценител на собственото си знание. Тоест знаещият много ще е склонен да отчита и огромното си невежество, затова ще е по-предпазлив, а знаещият малко ще е по-склонен да кара направо през просото на обстоятелствата просто защото няма сетиво за сложността им. Хората, които действат уверено, често всъщност действат самоуверено (какъв беше онзи стар израз – „Не се съмняват само тираните“?).

Но чакай да надникнем и от друга гледна точка. Единственото абсолютно сигурно нещо в живота е смъртта, нали така? Всичко останало варира и подлежи на предвидими или непредвидими промени, които могат дори да го изличат или напълно да преобърнат ефекта му. Смъртта е зануляването на живота, краят на непрестанното му движение (растеж, търсене, усъвършенстване, бягства и завръщания). В двойката сигурност–колебание движението сякаш е по-отъждествимо с колебанието. Сигурното е установено, „заковано“ – то стои на място, докато колебанието извежда другаде…

И все пак една от най-типичните черти на колебанието е, че те спъва, за да те спаси, кара те да спреш, преди да вземеш решение, за което не си готов. А пък сигурността е близка роднина на последователността, която оформя в хаотичното всеобщо съществуване отделните тела, характери, истории, градове, машини и така работи за живота… Щом и сигурността, и колебанието биват ту движение, ту застой, как да ги разположим полюсно и да изберем между тях? И защо да избираме?

Една от най-разпространените употреби на „сигурност“ е в смисъла на „безопасност“ – в сигурното се укриваме от вредното, външното, необузданото, новото дори. От друга страна обаче, най-големите изненади идват именно оттам, не от несигурното. Ако приемем, че сигурността е онова, на което разчитаме, без да се замисляме, то излиза, че в ред „сигурни“ ситуации сме лишени от един от най-ефикасните си щитове – този на критичното разсъждение… В известен смисъл в сигурното човек е и най-беззащитен. Нали се сещаш: някой се жени с красив ритуал и се развежда с грозни сцени; втори отваря дълго мечтания ресторант месец преди да се разрази небивала пандемия; съседите на трети казват по новинарския канал: „Ама той изглеждаше много кротък и възпитан, кой би допуснал?“

Обикновено се съгласяваме, че „сигурното“ е за предпочитане пред „несигурното“, но ако започнем да вникваме в детайлите, може би ще установим, че това, което за един е котва и успокоение, за друг е воденичен камък на врата. Сигурността – като липса на стимули и предизвикателства – може да се окаже голямо бреме в определени моменти и за определени хора: тийнейджърите, артистите, дисидентите. А колебанието има размах и разнообразие. Непредвиденото и нежеланото нерядко са единственият шанс да надхвърлим собственото си въображение, захранено с ограничения материал на навика. Според мен единственото сигурно нещо по отношение на сигурността е, че системата от променливи, чийто менлив резултат е тя, трябва периодично да се преразглежда и да се адаптира лично.

Твоята сигурност – сиреч увереността ти в едно и друго, усещането ти за непоклатимост на неща, които си взела за основа, и хора, които си избрала за отправна точка, чувството ти за обозримост и овладяност на живота, за незастрашеност и възможно бъдеще – зависи не толкова от онова, което ще осмислиш или измислиш на този свят, колкото от способите, с които ще го подреждаш така, че да ти е уютно. Не ти трябва толкова сал, с който да плаваш към неизвестното, колкото умение да сковеш сал и сила периодично да го губиш (понякога драматично), да доплуваш дотам, където можеш да си починеш и да събереш греди, и пак да ковеш.

Има един разказ на Давид Албахари, „Самота“, който съдържа само седем думи: „Понякога, докато вървите, ви следват много животни.“ Не съм сигурна какво означава, но го намирам за съвършен. Сетих се за него не толкова защото изкуството е територия на благодатната несигурност, колкото защото асоциативната верига покрай твоето писмо ми се получи анималистична. Искаше ми се да ти кажа, че сигурността понякога е и моментът, в който вземаш решение да спреш колебанието. Понеже то, само по себе си, е способно да те отведе безполезно далеч – примерно до телето под вола. И тук ми хрумна, че скрупульозното придиряне на италиански се нарича „да търсиш косъма в яйцето“ (cercare il pelo nell’uovo), а на английски, с още по-свит мащаб – „лов на гниди“ (nit-picking). Което пък ми припомни пражкия Музей на миниатюрите и гравюрите върху макови зърна, подкованата бълха и кервана камили в иглено ухо… Така де, твърде усърдното вглеждане в детайла вероятно е уместно само там.

И аз като теб вярвам, че в разговор и особено чрез въпроси човек затвърждава и оформя онова, с което разполага: знания, желания, предчувствия, уверености. Понякога е достатъчно да седне да напише или да каже на глас каквото в него е на път да изкипи и да прелее – дори ей така, без адресат – и пак му става по-прозрачно… Това, което особено привлече вниманието ми в твоя избор на думи, е ясната опозиция способност–неспособност. Първата най-често употребяваме за качества и специални умения, а втората – в случаи на несправяне. Първата е положителна, втората – отрицателна, но ти ползваш и двете, за да посочиш желана, но скъсана връзка с другите. Съчувствам на дискомфорта ти. Не те познавам, затова само ще попитам. Възможно ли е съмнението, с което те изпълват хората, да е отражение на твоята несигурност? Случвало ли се е да прегърнеш идея (или човек), без да си напълно убедена, че правиш най-доброто, но после да се получи хубаво? По какъв начин си стигала досега до онова, в което все пак си сигурна?

Много готови понятия са я вехти, я разтегливи; много научни положения са предпоследни; много лични впечатления са хибрид между поне няколко реалности. И сякаш това не стига: всяка (не)сигурност си има и залог – ако (не) помислим, кажем, направим нещо, може да пострада какво ли не: настроението, бъдещето, целостта ни. Как формираме сигурност при такова разбягване на даденостите, къде стъпваме на твърдо? Повечето информация, която ни е нужна, за да си изградим личност, общност и екзистенциална философия, няма как да се набави „лабораторно“. Дори най-мистичната яснота може да ни осени, ако сме узрели за следващ етап, а това не става (само) с теория, с мислене. Методът проба–грешка е трудоемък и болезнен, но май единственият сигурен, Елена.

Една приятелка каза веднъж, че Ноевият ковчег е главата на човека. Всеки е събрал вътре своите убедености и утехи, а наоколо, в морето от неяснота, плават милиарди други Ноеви ковчези, всеки с товара си. Писах ѝ да я уведомя, че ще я цитирам, а тя се разсмя и отговори, че се съмнява да ми е казвала подобно нещо и сигурно пак си доизмислям, както когато съм ѝ разправила онази сцена от „Калевала“. В „онази сцена“ майката на Леминкайнен плаче на брега на реката и моли пчелите да съберат накълцаното в битка тяло на сина ѝ – те донасят парчетата, тя ги слепва с мед и съживява детето си. Това разправих на моята приятелка, тя си взе „Калевала“, прочете я и заяви, че не било по моя начин, но нямало значение, той повече ѝ допадал.

„Ковчег“ сме свикнали да свързваме с края. Ноевият обаче е начало – плаващата утроба на света. Ето какво искам да ти пожелая. Да бъдеш капитан на кораба си и да намериш толкова сушини, колкото ти трябват в това пътешествие. Да познаваш и да обичаш всички животни в трюма, дори най-шумните и най-зъбатите. И винаги да имаш наблизо някой, който да е готов да харесва твоите несвързани спомени повече и от най-красивия фински епос.

Заглавно изображение: „Вадата на сълзите II“ (2000) на Кики Смит (1954). Изображението неволно съвпадна с разказа на Давид Албахари, но всъщност е вдъхновено от „Алиса в страната на чудесата“. В началото на втора глава Алиса става огромна и плаче, а в края се озовава до шия в тези сълзи: „Бе крайно време да изплуват на суша: вадата гъмжеше от птици и животни, паднали в нея. Имаше една Патица и една птица Додо, един Райски Папагал и едно Орле, и някои други чудновати същества…“

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.