Новата учебна година – с вкус на тоталитаризъм, пресолен с хомофобия

Тази седмица се навършиха 80 години от преврата на 9 септември 1944 г., който вкарва България за 45 години в групата на тоталитарните социалистически държави. И макар тоталитарният режим да падна преди 35 години, белезите от него още са налице. Тези белези са не само видими, като панелните блокове и спорните паметници на Съветската армия – те са в манталитета, ценностите, институциите. Накратко – в културата.

Културата не се променя с магическа пръчка. Особено трудно се променя образованието. А то от своя страна е основен инструмент за възпроизводство на културата.

Хомофобският образователен хаос, който депутатите сътвориха

Новата учебна година ще започне с една голяма крачка към антидемократичното минало (а може би и бъдеще). Става въпрос за поправката в Закона за предучилищното и училищното образование, според която се забранява извършването на „пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Поправката, предложена не за първи път от „Възраждане“, беше приета от парламента на 7 август в спешен порядък и с решаващата подкрепа на ГЕРБ. Двете четения на законопроекта се състояха в един и същи ден, въпреки че обичайната практика е между тях да има поне няколко седмици.

Формулировката е толкова широка, че на практика всичко, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора) в училище може да попадне под ударите на закона. Включително родители, които са в еднополови връзки, учители, които се опитват да се справят с хомофобски тормоз над ученици, или пък ученици, които носят обички в цветовете на дъгата. Или дори тениска с обложката на The Dark Side of the Moon, ако допуснем, че в училището им не знаят за този албум на Pink Floyd.

Изобщо, потенциалът за лов на вещици е огромен. И то без да се има предвид самото учебно съдържание, в което на практика няма теми, свързани с ЛГБТИ. Като изключим учебника по биология за IХ клас на издателство „Анубис“, в който се споменават реалните факти: че в юношеска възраст е възможно „осъзнаването на сексуално влечение към същия пол“, а в зряла – „изграждането на трайни връзки с партньор от другия или от същия пол“.

Преследването на работещи в училищната система впрочем започна още през лятната ваканция с инициативата на варненската организация на „Възраждане“ срещу педагогически специалисти от Варна, включили се в подписката срещу поправката.

Образователна система, която учи да не мислиш

Но и без въведената с поправка в закона цензура българското училищно образование е застинало в ХХ век. И особено в начина, по който късният социализъм идеализира 70-те години на ХIХ век, тоест времето на Априлското въстание и Освобождението на България от османско владичество.

Въпреки че много учители правят всичко по силите си да преподават по начин, адекватен на съвременния живот, самите образователни изисквания предпоставят развитието не на критично мислене, а на възпроизвеждане на понятия, факти и интерпретации. Това е и една от основните констатации след всяко издание на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). Липсата на функционална грамотност означава неспособност за разбиране и прилагане на наученото.

На изпитите за външно оценяване например учениците трябва да знаят какво значи „метонимия“, „синекдоха“ или „условно наклонение“, но от тях не се иска да могат да ги използват по адекватен начин. Докато в един съвременен учебник по западен език, издаден от съответната държава, от учениците няма да се очаква да знаят дефиницията на условното наклонение, а да го приложат – като например отправят учтива молба („Би ли ми подал чашата?“) или изразят нереалистично желание („Ако имах криле, бих прелетяла над града.“).

Представете си само някой ученик да изложи аргументация защо дадено произведение на Иван Вазов не му харесва. Ако има късмета учителят му да насърчава самостоятелното мислене, ще му се размине. Но със сигурност не е желателно да защитава подобни тези на изпит за външно оценяване.

Същото важи и за каноничните исторически интерпретации. Ако ученикът например се опита да докаже, че на голяма част от българите си им е било добре в Османската империя и не са искали да се освобождават, може да си има сериозни проблеми.

А Вазов си е имал критици, например доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков от кръга „Мисъл“. Тезата, че съвсем не цялото българско население е искало да се освобождава от османската власт, се застъпва от изследователи като Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Днес на Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Иван Хаджийски има кръстени училища, но позициите на техните патрони не водят до плурализъм в интерпретациите на учебното съдържание в същите тези училища.

Олимпийско възмущение и гордо бетониране

Бетонирането на литературни, исторически и културни канони логично води до неспособност за критическа дистанция към културно-историческото наследство. Това е предпоставка толкова хора в България да се възмутят от откриването на Олимпиадата в Париж. Присъствието на куиър хора и сцената, погрешно асоциирана със стенописа на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, предизвикаха най-голямо възмущение. Но за мнозина цялата концепция на откриването си беше скандална. Или най-малкото – неприемлива.

По време на няколкочасовия спектакъл зрителите видяха отрязаната глава на Мария Антоанета да пее, „Мона Лиза“ да се носи по Сена. Децата, плъховете и черепите в парижкото метро са намигване към „Клетниците“ на Виктор Юго и „клоаката на Париж“, която той описва в романа. Това са само малка част от препратките, демонстриращи свободно и иронично отношение към френското културно-историческо наследство.

Представете си сега откриване на хипотетична олимпиада в България, на което се представя как Христо Ботев играе брейк на кораба „Радецки“; щафетата на олимпийския огън си предават Мунчо, дядо Йоцо и баба Илийца, а копие на „Мома с ябълки“ на Майстора плува по Перловската река; Орфей свири метъл, а тримата глупаци се черпят, сипвайки си гроздова ракия в съдовете от Панагюрското златно съкровище. Дори само мисълта за нещо подобно изглежда светотатствена.

Френската култура, разбира се, е твърде различна от българската и не можем да очакваме нашата да прилича на нея. По-скоро става въпрос за две противоположни нагласи. В единия край е способността да се надсмиваш над всичко, дори и на себе си. Включително (и особено) когато се опитваш да се представиш в най-добрата си светлина пред целия свят. В другия край е болезнената потребност да бъдеш велик и да те възприемат сериозно – според собствената ти величава представа за себе си.

Между тези два полюса се разполага пространство на нарастваща (или намаляваща – зависи откъде гледате) способност за критическа дистанция. България обаче все повече се бетонира в героично-сериозния и некритичен полюс. Може да не сме първенци по функционална грамотност, да сме с най-ниските минимални заплати в Европейския съюз и да ходим на парламентарни избори седем пъти за три години, но сме велики и горди.

Междувременно българските ученици се опитват да оцелеят въпреки образователната система. Които от тях могат, ще продължат образованието, а може би и живота си в страни, в които „нетрадиционната“ сексуална ориентация и половата идентичност, „различна от биологичната“, не са обявени за опасност за децата. А в България всеки опит за модернизиране на образователната система ще угасва след поредната обществена истерия в стил „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“.