Новият архитектурен традиционализъм

В един от началните моменти на филма „Брекзит“ от 2019 г. Бенедикт Къмбърбач (в ролята на британския политически стратег Доминик Къмингс) се опитва да измисли най-добрия слоган на кампанията за напускане на Великобритания от Европейския съюз, която той ръководи. Ясно му е вече, че ключовата дума е контрол, но оттам нататък всяка фраза звучи някак кухо. До един момент, в който не добавя нов смисъл – „Да си върнем контрола!“ (Take Back Control!). Да си върнеш нещо, обяснява той във филма, означава, че то е твое по право, а е било отнето.

Толкова много от нашето разбиране кои сме, идва от носталгичната представа за собственото ни минало – онези истории и митове, които си разказваме един на друг. „Обикновено ги мразя, те спират прогреса – казва Къмингс от екрана, – но в този случай нека ги използваме. Да се хванем за идеята, че искаме да се върнем обратно във времето, когато сме си знаели мястото, когато нещата са били прости и ясни.“

Светът на политиката се промени рязко през 2016 г., но не по-малко се промени и светът на архитектурата. През 2016 г. кампанията „Да си върнем контрола!“ победи на референдума за излизане на Великобритания от ЕС и защото успя да въздейства на първичните емоции на хората. Не много по-различни са целите и на всички архитектурни организации, инициативи и групи в социалните мрежи, които искат архитектурата да се върне обратно към „корените си“, към „традициите“ и към „истинската красота от миналото“. След 2016 г. те станаха още по-активни и видими. Очевидно беше, че и архитектурата влиза в поредната неоконсервативна вълна.

Architectural Revival

Architectural Revival е точно такова място, където границата 2016 г. проличава много ярко. Създадена през 2012 г. в Twitter и Facebook, тази британска инициатива громи модернизма и съвременната архитектура и печели хиляди лайкове с колажи „преди и след“ на сгради и градове и с патетични лозунги като „Традицията е красота“ и „Във времена на ширеща се грозота едно произведение на красотата е акт на съпротива“.

Интересното е, че последователите ѝ започват рязко да растат именно между 2016 и 2017 г., когато се утрояват до около 110 000. След това нещата утихват, постовете на Architectural Revival се разреждат, а през последната година дори попадат под ударите на новата политика на социалните мрежи. „Facebook забрани споделянето на постовете ни. Популяризирането на красотата, традицията, изкуството и архитектурата явно е против „стандартите на общността“, жалват се от инициативата в коментар под своя публикация от 10 февруари 2021 г. Към момента последователите на Architectural Revival са малко над 100 000 в Twitter и около 148 000 във Facebook – тоест забавянето е видимо.

Но не са само британските архитектурни неотрадиционалисти.

La Table Ronde de l’Architecture

Докато Architectural Revival изглежда като страница, поддържана от кисели консерватори, облечени в костюми от туид и мърморещи в някой ветровит стар британски замък срещу модернизма и липсата на орнаменти и гипсови декорации, срещу съвременното изкуство и либералните слободии на ЕС, то белгийската инициатива La Table Ronde de l’Architecture има съвсем друг имидж.

Създадена през 2017 г. от току-що завършили студенти и основно млади архитекти, тази неправителствена организация изглежда свежа и естествена. Едновременно консервативна и млада. Тя организира международни летни училища по „класическа и традиционна архитектура“, споделя добри примери за имитативно възстановяване на градски зони по подобие на съответния важен и архитектурно най-красив период от миналото и разбира се, споделя култа на всички неотрадиционалисти към прединдустриалното занаятчийско майсторство и „красотата на орнамента“. La Table Ronde de l’Architecture не просто наблюдава и образова, но и действа – организира собствени контраконкурси за емблематични сгради в центъра на Брюксел, за да покаже как например може по-добре и „по-красиво“ да се трансформират кулите на модернизма от 60-те години на миналия век.

„Традицията не е ретроградна, напротив. Традицията трябва да води нашите мисли и моливи, без да ни пречи да вървим с уверена стъпка напред в нашия век“, твърдят тези млади белгийски архитекти. Сред водещите точки в мисията си те изброяват: на всяка цена да защитаваме, консервираме, адаптираме и връщаме обратно към живот традиционните сгради; да учим на естетическите и техническите принципи на традиционната архитектура, конструкции и градско планиране, защото само те могат да осигурят дълъг живот на нашата среда; да защитаваме архитектурната идентичност на регионите; да защитаваме природата.

Всъщност повечето неща, които La Table Ronde de l’Architecture казват, на пръв поглед са смислени. Да, модернизмът унифицира центровете на градовете ни, издигна кули от бетон, стъкло и стомана и индустриализира жилищната архитектура напук на вековното занаятчийско майсторство. Да, глобализацията разсече провинцията с магистрали и виадукти и обезличи местната идентичност. Да, ХХ век остави сгради с огромен въглероден отпечатък и да, добре е да пазим природата, да защитаваме наследството, да консервираме и адаптираме наследената архитектура. Всички искаме красива, хуманна и устойчива архитектура.

Има обаче някаква неясна, тихо процеждаща се опасност в думите на белгийското сдружение и всички подобни нему неотрадиционалисти, които можем да открием във все повече европейски страни. Те изкусно манипулират архитектурния разказ, смесват леви ценности с дясноконсервативни архитектурни образи и влияят на емоциите, изкривявайки смисъла на изграждането на пространства и среда в полза на обществото. И така бавно преставаме да правим разлика между думите на крайни неонационалисти, които обвиняват архитектурата на модернизма в комунистическа грозота, и либералното желание на Европейската комисия чрез инициативата „Нов европейски Баухаус“ да гради „красиво и устойчиво бъдеще“ на всички европейски страни – заедно. А „Баухаус“, знаем, е и символ на архитектурния модернизъм.

Българският случай

У нас европейският неотрадиционализъм е висока топка. Всичко все още опира до първичен антикомунизъм и дребен балкански национализъм (за справка: събарянето на паметника „1300 години България“ пред НДК в София през юли 2017 г. и поставянето на неговото място на бронзов лъв, който държи щит с карта на една хипертрофирала България).

Все пак има и хора, които следят световните тенденции. През октомври 2019 г. журналистът Николай Облаков, редактор в онлайн платформата „Консерваторъ“, публикува един колаж „преди и след“, тип Architectural Revival – на централен площад в Будапеща, където на мястото на една (вярно, не особено привлекателна) модернистична сграда с растерна фасада се строи чисто нов еклектизъм, зает от годините някъде около края на XIX век. „Бих гласувал за този кандидат-кмет на София, който направи подобно нещо със сградата на „Раковска“, в която се помещава Европейската комисия“, коментира Облаков в своя пост.

Сградата на Европейската комисия в София сама по себе си е архитектурно недоразумение – завършена през 2010 г., тя е очевидно копие на Hearst Tower в Манхатън на Норман Фостър, само че поорязана във височина и блокираща трагично улицата. Разрушаването на една сграда обаче и построяването на нейно място на нова, но с дизайн от началото на миналия век, е свръхконсерватизъм, както уместно отбелязаха архитекти и екоактивисти в коментари. Нелепо е това да се промотира като начин за подобряване на градската среда.

Архитектурният неотрадиционализъм

Всъщност това, което се оформя днес, е един самопровъзгласил се (основно в социалните мрежи) нов архитектурен стил – архитектурен неотрадиционализъм. Аrchitectural revival не е случайно избран термин. „Ривайвъл“ в архитектурната история наричаме всички онези неостилове – неоготика (gothic revival), неокласицизъм, неороманска, необарокова, неоренесансова и прочее архитектури, чийто еклектизъм бележи XIX и началото на ХХ век и срещу чиято имитативност, ретроградност и безпринципност излизат на война архитектурните авангарди и модернизмът след Първата световна война.

Именно това обаче е любимият исторически период на нашите нови архитектурни традиционалисти. Всички те реферират към един особен момент на стилов плурализъм от края на XIX и началото на XX век – годините на либерална буржоазна Европа, която се чувства добре в тези сгради и ги размножава навсякъде по света, включително от позицията си на колониална сила. Това е времето на архитектурната еклектика, когато имаме както научно-технически прогрес и нови тенденции, така и романтично връщане назад към архитектурната история и стиловете на отминали епохи.

Но традицията не е стил. Тя е нещо ефимерно и силно манипулативно – онази носталгична представа за собственото ни минало от „Да си върнем контрола!“, която възпалява емоциите, особено в моменти на кризи, политически изпитания или разгромяване на националната идея. Представата, че ценна е само старата предвоенна София или викторианската Англия, или Берлин на Хоенцолерите, е много далеч от либерализма на късния XIX век – с целия му неокласицизъм и еклектика, срещу които модернистите се изправят.

Освен това антимодернизмът е опасна кауза. За добро или лошо, модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на хората – на всички хора. И на онези, които управляват държавите, и на онези, които живеят в коптори и за които най-бързият начин да получат хигиенично жилище е индустриализираното панелно строителство. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се проваля. Днес обаче наблюдаваме една нова атака, насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, срещу неговата арогантност и безпрекословност, но и срещу неговия универсализъм, глобализъм, космополитизъм.

Модернизмът много сбърка, когато се опита да заличи всичко старо и да започне начисто. Хората никога не са готови на това. Но е еднакво зле да сриваш стари исторически центрове, за да построиш кутии от бетон и стъкло, и да унищожаваш цял дял от архитектурата (и гигантски период от историята), като „възстановяваш традицията“.

През 2016–2017 г. изглеждаше, че новият архитектурен консерватизъм е на път да роди чудовища, а действие второ тепърва предстои. Всъщност разрушаванията на бруталистки бетон, растерни кули и социални жилища от онзи егалитарен следвоенен архитектурен период продължават, но дебатът сякаш утихна. Глобалният свят отстъпи на малките държави и на локалното справяне с проблемите – граница по граница, област по област. И някак пропускаме факта, че безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът прикриват тъмен национализъм и пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици, както беше написал британският архитект постмодернист Сам Джейкъбс през 2018 г.

В края на филма „Брекзит“, в деня преди референдума, Доминик Къмингс и Крейг Оливър (журналист и политически координатор на кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) се срещат случайно и сядат да изпият една бира. Двамата врагове са уморени, убити от безсъние, а Оливър е и отчаян. „След като отвориш тази кутия, вече няма да можеш да я затвориш, Дом“, казва Оливър. „Промяната е вълнуваща“, отговаря му Къмингс, но Оливър продължава: „Внимавай какво си пожелаваш. И ти няма да можеш да си върнеш контрола.“

Не само в архитектурата е опасно да ходиш напред, гледайки назад.

Заглавна снимка: Добър пример за архитектурен неотрадиционализъм е новопостроеният „дворец на Путин“. Стопкадър от видеоклип на руския опозиционер Алексей Навални