Някакъв път

Здравей, Нева,

Мисля, че през последните години съм писала най-много писма на теб (и на Ник Кейв). Не си ги получавала, защото ги пиша наум, а в редките случаи, в които заставам зад екрана, се сещам за перфектно подредените думи във въпросите на други читатели и се сдухвам, че моят ще е разпилян и удавен в лирически отстъпления.

Престрашавам се днес, защото един въпрос упорито ме гложди от все повече ъгълчета на съзнанието ми. Не знам как работи любовта. В моята фантазия за любовта не би трябвало да можеш да дадеш точно обяснение защо обичаш някого. Събуждаш се всяка сутрин и съзнателно правиш избор да обичаш без необходимостта да знаеш защо. Може би погрешно разбирам любовта като едно от малкото неща, които трябва да са самоцелни. Като живота – an end in itself. Иначе излиза, че всичко почива на някакви икономически принципи, а свободата на човек е сведена до това да обслужва нужди, които невинаги са негови.

Затова ме боли, когато срещна хора, които избират опосредстваната, утилитарна любов. Например любов, защото имаме деца заедно. Или любов, която задоволява нуждата за сигурност. Или любов, която потиска страха от самотата. Няма значение, че именно така може да се чувстваме нереализирани, нещастни и дори по-самотни. Това ли е любовта? Това ли трябва да приема, за да не се събудя на петдесетата си годишнина сама, с издрани от хилядите си котки очи (за да стъпя върху популярното и несправедливо клише за жените в напреднала възраст без партньори)?

Възпитавайки разбирането, че любовта има цел, че е саможертва, не отглеждаме ли едни страхливи, несвободни и дълбоко нещастни хора? Къде е границата на това да запазиш удоволствието, без да се превръщаш в хедонистичен лакомник?

Ива

Картофът. Този неугледен братовчед на патладжана и домата, на татула и петунията. Този кротък южноамериканец, станал насъщен в хладна Европа. Този подземен герой на кулинарията, чието име толкова би паснало на някой подземен герой от деветдесетарска България. Причините да курдисам негова снимка над нашата кореспонденция за любовта, скъпа Ива, са три. Първо – онзи прекрасен, прекрасен филм на Аниес Варда, в който тя колекционира картофи с формата на сърце и заради който от години в супера не пропускам да грабна сърцевидните. Второ – народната „мъдрост“, която започва с „Любов, любов – варен картоф. Разрежеш го, а той – суров“. И трето – тръгнах да ти пиша от висока тържествена нота, усетих колко бъркам, и си харесах по-прашно начало.

За да говорим за нещото, предизвикало с появата, препъванията, отсъствието или края си най-дълги и масови заблуди, най-резки и болезнени промени, но и най-много бебета, произведения на изкуството и вдъхновяващи дела в полза на ближния, трябва някак да си уеднаквим понятията. Доколкото разбирам, в писмото си имаш предвид романтичната любов, партньорската, тази, която кара двама души да се изберат и поне в определен период да правят живота си заедно. Аз я намирам за подвид на приятелството – по-ритуален, по-рискован и на места все още вкостенен в нереалистични искания към себе си и Вселената. Приятелството пък намирам за подвид на естествената тяга на човек към човека. За да почувства, че съществува, че е персонаж, а не реквизит на историческата сцена, всеки от нас изпитва потребност да се открои – да бъде видян, проумян, харесан, защото е това, което е, и прави нещата, които прави. В едно добронамерено, спокойно семейство и общество за всеки има такава възможност; в едно искрено приятелство – дори повече и по-сигурно; а в една споделена любов шансът да се чувства значим и приет на този свят става огромен, почти гарантиран. Затова обичаме да обичаме и да ни обичат – колкото по-отблизо и дълго става това, толкова повече съществуваме. „В ледените часове на неизвестността да бъда в топлата прегръдка на любящия ти ум“, както пее Донован…

Преди години моята приятелка Марина интервюира Аки Каурисмаки по електронната поща. Сред въпросите ѝ бил и този: „Съществува ли любовта?“. Каурисмаки отговорил: „А пеят ли птиците?“ Ами да. Явно съществува. Другото, което е явно, е, че не се получава задължително на всички, от раз и завинаги. (Нарочно не казвам „случва“, както не бих казала и „на трима учени им се случи Нобеловата награда за откриването на вирус“ – някои работи се градят и отвоюват, а любовта ми се вижда точно обратното на сляпата случайност.) Ако се получава, може би няма смисъл да разчепкваме механизмите ѝ. Но ако не се, как да разберем същината на проблема, без да го изследваме? Според мен да правиш съзнателен избор да не съзнаваш, докато обичаш (или каквото и да било друго), е възможно и здравословно само при крайно луксозни и редки обстоятелства: когато абсолютно разчиташ на другия и всичко между вас вече върви по мед и масло; когато никоя травма, слабост или културно или професионално изкривяване в теб или в него не диктува част от решенията ви (обслужването на чужди нужди, за което споменаваш)… Но възможно ли е въобще такова положение?

„Любовта е сложносъставна“, затова ни е трудно да я изведем като универсално правило, каза вчера моята приятелка Албена – дори ние самите сме променлив набор от дадености в различните етапи от живота си. Но отделните елементи на тази сложносъставност са части от нас и от отношенията ни със света, а там не би трябвало да има неясноти, нали? Ние сме дневни животни – осветляването на детайлите на близостта би трябвало да допринася за увереността ни, не да омаловажава радостта от нея. Кухите стени, скритите механизми, непосещаваните подземия, зазиданите стаички, закованите прозорци в която и да е наша житейска постройка могат само да ни притесняват. Съзнанието е единствената ни свръхсила – защо „Мисля, следователно съществувам“ да не е най-уместното мото за любовта? Ако видиш как работи твоят начин на обичане, няма ли да схванеш как да улесниш, разшириш и при нужда – да спасиш любовта? Ако не видиш как работи, няма ли да извършиш прегрешение спрямо основния ѝ принцип на действие, който сякаш е да ни изтегля от блатото на неопределеното и безличното? Свободата не е ли да избираш информирано?

Без цел не е същото като без причина. (И съвсем не е същото като без корист.) Да не говорим, че и безпричинността, и безцелността може да са добро или зло според контекста – ако не анализираш разликата, откъде ще си сигурна кое какво е и как да постъпваш? Ако не гледаш доколко съвпадат етичните ви системи, ако не включиш в наблюденията си нуждите и страховете на двамата, как ще знаеш къде си, къде сте и дали връзката ви е рожба на доверие, или друго? Нима ако разбираш емоциите си, това ги прави по-малко вълнуващи, а ако цениш „земното“ в партньора си и вашата връзка, превръща цялото в икономическа транзакция? (Икономиката впрочем не е мръсната противоположност на чувствата, възторзите и привързаностите: тя е начинът, по който стопанисваме бита си, а с него – и душата си; начинът, по който се грижим за домакинството си, а с него – и за бъдещето на общността; и в нея има мерзост и хлад само ако ги вложим там, а не по определение. Което впрочем важи и за чувствата, възторзите и привързаностите – те не са по определение благородни и щедри, а такива, каквито ги възпитаме и поддържаме.)

В една трогателна сцена от „Питър Пан“ Уенди казва на Питър, че ще му даде целувка. Той обаче е дете, което не е било целувано, и не я разбира, затова протяга ръка да вземе неизвестното нещо. Уенди е смутена и слага в дланта му първото, което ѝ попада – един напръстник. Питър е щастлив и също ѝ дава „целувка“ – едно от копчетата си, направено от жълъд. Тя го закачва на синджирче на врата си и няколко глави по-късно жълъдът ѝ спасява живота. Ето така си представям любовта: нещо семпло, което се дава и получава като подарък, добива все по-личен смисъл с времето и от един момент нататък може да ти спаси живота. И нищо от обикновеността, даже практичността на началния мъничък човешки обмен, описан тук, не пречи на величината на вълнението ми от него…

Никога не сме на мястото на другите, никога не ни е съвсем ясно по какви пътечки те се изкатерват или слизат до местата, до които ние сме се добрали, откъдето и както са ни позволили опитът, силата и съобразителността. Ако хората се събират, за да не са самотни, и успяват да го постигнат – чудесно. Ако прибират улични котки и спасяват тях от глад, а себе си от хлад – чудесно. Ако им е хубаво да имат деца и да си правят семейни сбирки и ваканции – чудесно. Ако им е най-добре да не влизат в трайно партньорство и с пот и сълзи да удържат положения, в които не вярват – чудесно. Ако се наслаждават на битието и не чувстват необходимост да се оправдават, че са „хедонистични лакомници“ – чудесно. Който както го вижда и може, стига да му е уютно и да не тормози и подвежда другите. (И пак – как да си почтен, ако не разсъждаваш кое какво е и как работи? Как да си навременен, уместен, адекватен? Как въобще да разбереш, че нещо прераства в друго, и да решиш какво ще е участието ти, и да формулираш благодарността си?)

Да се фиксира едно определение за любов и в него да се вкарат всички хора е вид насилие. Обречена работа. Ако си по-близо до моята възраст, отколкото до тази на Уенди, със сигурност си спомняш турските дъвки Love is… и пъхнатите в опаковките им листчета с нарисувани момченце и момиченце, които – предполага се – илюстрират аспекти на любовта. Онлайн се намират големи сбирки от такива „късметчета“ с надписи на три езика (пълни с груби грешки) и не е трудно да си припомним какво гласят. Любовта е… „да изгубиш апетит“, „да мечтаеш за тропота на мънички крачета“, „да разбереш, че това е твоят човек, в момента, в който се срещнете“, „да не се ядосваш, че е изцапал там, където си почистила“, „да намериш букет на седалката на колата“. Намирам тези постановки на „любовта“ за ужасяващи, даже осакатяващи. Но те не идват от нищото. Има ли смисъл да ги изкореняваме от чуждите животи, без да сме наясно какво жизненоважно можем да изтръгнем заедно с тях, без да искаме? Не е ли най-разумно да мислим и прокарваме всеки своя начин за добруване в двойка, група или поединично, докато и те не станат естествен, приемлив вариант за всички?

„Вярвам в любовта, знам, че ти – също; вярвам и в някакъв път, по който можем да минем заедно“, казва Ник Кейв в една от най-красивите любовни песни, които съм чувала. Цитирам го по три причини. Първо – това ми се вижда най-изпълнимото уравнение за любов: двама, които вярват в нещо сходно и имат някакъв общ път (сговор, равенство, мир, посока). Второ – искам да ти кажа, че и на десет, и на петдесет, и на сто и три години за осъзнатия, любящ човек ще се намери компания по пътя, без нужда от саможертва или мъка, без нужда от обяснения и извинения. И трето – Ива, непременно пиши на Ник Кейв не само в главата си. Благодаря ти за писмото и прощавай, ако само умножавам въпросите ти с моите.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.