Обикновени хора при необикновени обстоятелства

Картина първа. Кфар Аза

Чаша от дома на Ливнат Куц

Кфар Аза е единият от двата най-брутално пострадали кибуца от терористите на „Хамас“. Последните къщи са на 2 км от границата с Газа.

Тук са живели най-младите жертви, много от които са били убити, а къщите им – подпалени. Това е едно от най-тъжните места в кибуца.

Сиван Елкабетс и Наор Хасиди са били на по 23 години. Живели са 7 години заедно. Два дни след погрома майката на Сиван отива в онова, което е останало от къщата ѝ. И започва да снима: шкафа, петната от кръв, книгите, дрехите, леглото, плюшената кукла. Закачва снимките на верандата и поставя отпред надпис: „Това се нарича изложба. Тук действителността надхвърля всяко въображение.“

Движа се между развалини. От време на време се чуват изстрели. Това не прави впечатление на никого.

Видимите последици от погрома са толкова ярки, че са превърнали тази територия в място на мрачно поклонение. 

Скъсаните сенници, тръстиковите щори, парцаливите пердета се поклащат от време на време. Стряскащо е нещо да мърда под тези мъртви покриви.

Сред развалините се мотаят кучета.

„Това не са нашите кучета – ми казва моят водач. – Нашите бяха избити при първия рейд. Тези дойдоха след това от Газа. Сега живеят тук.“

В Израел във всяко жилище, във всяка сграда, във всяка къща има защитена стая – изолирано помещение, изградено от стоманобетон, със специално удебелени запечатани прозорци и укрепен вход, който може да защити хората от взрив на ракети. Такива има и в Кфар Аза. Но много от тях са без врати, защото предназначението им е да пазят от бомби. Никой не е допускал, че жива сила ще се появи на прага им. 

Именно описанието на откритото от специалните отряди ZAKA в стаите убежища попълва най-мрачните страници в докладите на разследващите.

ZAKA е най-голямата израелска неправителствена организация, занимаваща се с търсене и спасяване на хора при различни инциденти и катаклизми. Те са на разположение денонощно и работят в тясна връзка с всички спешни служби и специални сили. Оперират в Израел, но са вземали участие в спасяването на хора след терористични атаки в целия свят (Истанбул, Момбаса, Таба).

Парамедиците в организацията са обучени и да прибират грижливо останките от мъртвите, включително тяхната кръв, за да може починалият, макар и отишъл си от неестествена смърт, да бъде погребан в съответствие с еврейския религиозен закон. Повечето членове на организацията са ортодоксални евреи, които работят като доброволци.

Седмици наред те е трябвало да ровят земята, да стържат стените, да лъскат повърхностите, да претърсват околността, да изрязват тъканите, за да премахнат всяка капка кръв, полепнала, проникнала, попила в територията на престъплението. 

Показват ми тези следи: дупки, ямки, процепи; остъргани стени, изрязани дюшеци, замазани подове. И се питам: какво, като кръвта я няма?…

Обитателите на Кфар Аза са евакуирани. Техните къщи зеят разхвърляни, клюмнали, потънали в прах. Стоят като съхнещи вътрешности на предишен живот. 

Останките от някогашното селище са се превърнали в мемориал на ужаса, на трагедията, потопила неговите обитатели.

На някои веранди е поставен надпис с молба към посетителите да не снимат вътре. Но не всички са достатъчно чувствителни към факта, че газят личното пространство на наранени хора. 

Има нещо притеснително и воайорско в това обикаляне между къщи, в които следите от предишния живот са толкова подробни, а той е поставен на пауза.

Кфар Аза привлича посетители. И екипите, които описват и съхраняват документи за това местопрестъпление, бързат. Нирит Шалев-Халифа, която ръководи отдела за визуална история в Яд Бен-Цви, изследователска и образователна институция, базирана в Йерусалим, се опасява, че „тук ще се развие сувенирна индустрия и е възможно важни предмети да изчезнат“.

Нямаше я наоколо, за да я питам какво събират хората, когато посещават такова място? Къде съхраняват „сувенира“ и как го обозначават: „Чаша от дома на Ливнат Куц, станал жертва на варварите от „Хамас“?

Продължаваме нататък.

Към останките от фестивала „Супернова“.

Картина втора. „Супернова“ 

Бягай, Дин, бягай!

От кибуц Урим помня парка с разпилените в зеленината къщички, големия басейн със странна форма, една просторна трапезария, в която ядох най-вкусния хумус на света, и дървеното бунгало за тийнейджърите, които си живееха там, далече от родителските погледи, в тази защитена територия на юношеството. Беше феноменално откритие за мен, пристигнала от комунистическа България на гости на Изи – един от българските евреи – основатели на кибуца, от голямата някога кюстендилска фамилия Барух. 

Кибуц Урим е основан на 6 октомври. Това е ден, в който се празнува.

На 6 октомври, на 12 километра от кибуц Урим, 76 години по-късно отново се празнува. Започва тържество на „Приятели, любов и безкрайна свобода“ – „Супернова“ рейв парти, което ще се окаже най-кървавото рейв парти в историята на рейв партитата.

Следващата сутрин ще започне най-голямата терористична атака в историята на Израел.

* * *

На 7 октомври 2023 г. в 6:29 сутринта се чуват първите ракети от ивицата Газа, насочени към околните населени места. Под прикритието на ракетния обстрел въоръжени мъже от „Хамас“ пробиват барикадите на границата и нахлуват в Израел. Втурват се през земеделските площи по шосе 232 към паркинга до кибуц Ре’им, където е организиран рейв фестивалът.

Терористите блокират пътя от север и от юг. Нахлуват между хората и започват касапницата. Над 3500 души са обкръжени от три страни. Тежковъоръжените мъже откриват стрелба по хората. 

Преследват бягащите с часове, пресичат пътя на колите, подпалват ги заедно с хората в тях, стрелят с бойни оръжия, хвърлят гранати в бомбоубежищата, избивайки всички потърсили спасение зад бетонните стени. И не питат евреи ли са, тайландци ли са, друзи ли са, или унгарци. 

* * *

Дин Теслер е застанал до снимката на своя най-близък приятел Бар Куперщайн. Гледа над главите ни. Зад него има стойки с още много снимки. И пилони със знамена.

Мястото е равно. Сухо. Прашно.

Прилича на гробище без надгробни плочи. 

Дин се чуди как да започне: 

Не снимайте мен. Снимайте тези, които вече ги няма.

Прави пауза.

Вие виждали ли сте онзи видеоклип с хората от Нова, които тичат в полето? Клипът, който стана вайръл? Ако сте го гледали, значи сте видели и моя приятел. Бар Куперщайн…

Прави пауза. 

Бар е парамедик. С него бяхме охрана на партито. Аз съм този, който го извика тук, за да изкараме малко пари през уикенда.

Прави пауза.

Било е 6:30 сутринта. Звукът от първите ракети се е смесвал с бийта на електронната музика. Дори не са разбрали, че това не е част от диджей сета. Докато някой не е изключил колоните.

Когато видяхме, че от Ре’им идват ранени, потеглихме веднага натам. Повечето бяха в тежко състояние, простреляни в краката, в стомаха, кървяха отвсякъде. Бар започна веднага да ми казва какво да правим – вземаше клони от земята, сваляше дрехите на ранените и правеше турникет. Правехме турникет след турникет, може би 20 или 30 пъти. Качвахме ранените на атевето и ги докарвахме обратно тук. 

Сочи празното пространство зад себе си. И продължава:

Не беше най-умното решение. Трябваше да ги закараме до Патиш. Но тогава не знаехме това, което знаем сега. Докарвахме ги до линейката и се връщахме за нови ранени.

Тогава се задават джиповете, които се носят към тях от Бе’ери. 

… И започна стрелбата. Бар ми изкрещя: „Върни се към партито!“ И двамата бяхме охрана на „Нова“, но нямахме оръжие. Беше около 8:30 – 8:40 и аз побягнах насам. Той реши да остане и това беше последният път, когато го видях.

Стреляше се отвсякъде. Започнах да изпращам местоположението ни на приятели с молба за помощ. Един от тях написа: „Там, където сте, има много, много терористи, трябва да избягате.“

Събрах група от десетина души и започнахме да бягаме към реката. Придвижвахме се на прибежки: от храст на храст, от прикритие до прикритие, от скривалище в скривалище. Стреляха по нас през цялото време.

След час – час и половина ни пресрещна друга въоръжена банда. Беше съвсем близо, може би на 50–60 метра. И пред очите ми хората от моята група започнаха да падат един след друг.

Продължавах да тичам, бях останал сам, чувах как куршумите свистят на метри от мен, и бягах, и бягах, и бягах…

Не помня колко време мина, преди да стигна до два кактусови храста. Скочих в единия и се скрих. 

Стоях там до 7 вечерта, най-дългите девет часа в моя живот. 

Всяка секунда беше като цяла вечност. 

Изпращах на приятели есемеси, опитвайки се да обясня къде съм, без да знам къде съм. Продължавах да чувам стрелбата, виковете на хората, колите, моторите, крясъците „Аллах акбар!“. 

В един следобед видях зад мен сянка на терорист. Помислих, че това е краят. И направих последното видео в моя живот. Разплаках се, изпратих есемес на по-големия ми брат. Написах му, че го обичам и че ще умра. Същото написах и на майка ми и в два часа и двайсет и четири минути – това никога няма да го забравя – батерията на телефона ми умря.

Малко след това видях трима терористи да доближават моя храст. Приех смъртта. Затворих очи. Знаех, че ще ме убият. Достатъчно беше да погледнат наляво и да ме видят между листата. По някакво чудо това не стана. 

Изгубих представа за времето. Нямах вода. Започнах да халюцинирам. Щом затворех очи, виждах плачещи хора, които търсят помощ. Виждах терористи. Усещах миризма на изгоряло, бях убеден, че бълнувам. Казвах си: „Дийн, намериха те и ще те изгорят жив.“ Чудех се дали да се оставя да ме изгорят жив, или да изляза от храстите и да се бия с тях.

Трябва да е било пет-шест следобед, когато чух: „Полицията е, полицията е!“ Говореха на иврит. Но не беше възможно полицията да вика „Ние сме полицията“, когато терористите стрелят наоколо. Не трябваше да мърдам и не мърдах. 

Започна да мръква, ставаше все по-тъмно. Чух шум от хеликоптер. Излязох и започнах да викам за помощ, но той отмина. 

Стана съвсем тъмно. Не можех да стоя повече в храстите.

Бях напълно изгубен, не знаех къде съм, нямах телефон. 

Започнах да се моля, както не го бях правил никога дотогава.

И побягнах отново. Предпочитах да умра по пътя, но да не стоя повече там.

Тичах, тичах, тичах и това, което виждах около мен, бяха безжизнени тела, запалени коли, смазани хора… 

После в далечината просветнаха фарове. Развиках се: „Помогнете! Помогнете!“ Не знаех на кого викам. Не знаех дали не са терористи.

Отговориха: „Ние сме ЦАХАЛ, ние сме IDF.“ Всъщност можеха да ме убият.

Виках: „Не стреляйте, аз съм охранител от „Нова“.

Доближиха ме двама командири от IDF, дадоха ми вода. Дадоха ми телефон, обадих се на майка ми: „Мамо, аз съм жив.“ 

Обадих се на приятели. 

Войникът ме попита искам ли да се върна, откъдето бях дошъл, и да търсим още оцелели.

Когато приближих моето скривалище, видях, че близкият храст е почти напълно изгорял. Значи не бях халюцинирал. 

Не намерихме нито един жив човек.

Тогава усетих страх. Помолих ги да ме изведат оттам. Отидохме до бензиностанцията в Урим, където вече беше дошла армията.

* * *

На 7 октомври „Хамас“ публикува видеото, на което се вижда Бар Куперщайн, легнал по корем, с ръка зад гърба. Оттогава за него не се знае нищо.

* * *

При тази атака на „Хамас“ са осакатени, обезглавени, изнасилени, изгорени, заклани и застреляни 364 от присъстващите – гости, организатори, персонал, полицейска охрана и медицински екип. Отвлечени са 40 души.

* * *

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати!“ Този вик обвинение скандират от улица „Каплан“ до Площада на заложниците. Протестите са срещу премиера Нетаняху, обвинен в умишлен бойкот на преговорите. Вече девет месеца.

Картина трета. Места убежища

Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата.

Орна Гранот и Ая Бар Хаим ме чакат в едно кафене преди поредния протест на „Каплан“. Носят знамена и други протестни атрибути. 

Орна Гранот е изследователка и преподавателка, ръководи библиотеката за илюстрации в Израелския музей в Йерусалим. Мястото, в което най-често може да я намерите, е отделението за деца, където има „суперкниги, илюстрирани от български художници“. 

Орна е куратор на всички изложби в библиотеката. А книгите са подредени не по автори или по заглавие, а според това кой е художникът им.

Със себе си е довела Ая Бар Хаим – приятелка на дъщеря ѝ Нога, защото… „Нали ще си говорим за места убежища“, ми казва по телефона, без да обяснява повече.

В Израелския музей в Йерусалим Орна Гранот отговаря за колекцията от книги от цял свят.

Когато всичко това започна, най-важните екземпляри бяха взети и прибрани долу в скривалище. Но постепенно започнахме отново да работим. И беше много вълнуващо за мен, когато видях родители и деца да се връщат. Защото отвън ти се струва, че всичко се е променило, но когато те влизат в библиотеката и виждат, че нещата са си същите, това за тях става място убежище. И ти дава усещането за смисъл на това, което правиш.

Ая Бар Хаим е 16-годишна ученичка, членува в „Лийд“ – организация, чиято мисия е да открива и развива лидерския потенциал на тийнейджъри. 

След 7 октомври заедно с приятелите си тя създава мрежа за търсене на места убежища за тези, които са загубили всичко след терористичната атака на „Хамас“.

Орна Гранот: Събудихме се от сирените. Бяхме в шок. Имам братовчедка, с която съм израснала. Казва се Ясмин. Тя живее в кибуц Урим, а брат ѝ е в Нир Оз, на по-малко от 7 км от границата.

В 10:10 на 7 октомври ѝ писах:

Скъпа Ясмин, надявам се че си ОК. Добре дошла си у нас и ако мога да направя нещо, казвай. Прегръдки.

В 10:13 тя отговори:

Не, не сме ОК.

После ми препрати съобщение от брат си:

„Яси, застреляха Шахар, застреляха цялото семейството.“ 

И продължи:

Мисля, че брат ми, жена му и всички там са убити.

Следващото съобщение е:

Изгарят къщите, навсякъде са.

Писах ѝ един или два пъти: 

Къде са децата?

Тя отговори: 

Подпалили са къщата им. Те са в убежището. 

И така, още в десет сутринта разбрах какво се случва. Братовчед ми и неговото семейство са били в защитената стая. Братът на жена му, майка ѝ и цялото семейство са били убити. Братовчед ми е държал вратата на защитената стая. Не знаехме дали могат да излязат. Вечерта поделение от армията е стигнало до Нир Оз и ги е спасило. 

Около четвърт от всички жители на Нир Оз са били убити, отвлечени или тежко ранени. Тези, които са оцелели, няма къде да се върнат.

Чувствахме се безпомощни, бяхме потресени.

Още на следващия ден дъщеря ми Нога започна да работи с Ая в една спонтанно организирана група за помощ. В стаята си имаше дъска, през цялото време беше на телефона и попълваше формуляри. Като я попитах какво става, тя каза: „Помагам на хората да си намерят дом.“

Ая Бар Хаим: Събудихме се от сирените. Започнахме да слушаме новините, но не знаехме нищо. Тогава писах в WhatsApp групата на организацията „Лийд“ и започнах да събирам хора, които искат да помагат. Не знаехме с какво можем да сме полезни, нито какво се случва в този момент. 

Беше ранният следобед на 7 октомври. Армията още не беше стигнала до кибуците. 

Разпространихме две форми за попълване в Google – за хората, които искат да помагат, и за хората, които имат нужда от помощ. Вечерта получихме стотици отговори. 

Предлагахме да приготвяме храна, да гледаме деца, да помагаме на възрастни, но бързо разбрахме, че онова, от което се нуждаеха повечето, беше да намерят безопасно място, място убежище, където да отседнат.

Започнахме да събираме информация за конкретните нужди, както и информация от хора, които разполагаха с места за настаняване – хотели, къщи, апартаменти на собственици извън страната, готови да ги предоставят на пострадалите. Нашата работа беше да свържем едните с другите. Първата седмица успяхме да помогнем на около 300 семейства.

Така инициативата започна и стана вайръл. 

През първия месец не ходихме на училище. Бяхме постоянно на телефона и разменяхме информация. В края на всеки ден провеждахме онлайн срещи, за да научаваме какво се случва. После продължихме на смени, редувахме се. Разбрахме, че ни е нужна помощ. Правихме това в продължение на пет месеца.

Орна Гранот: Те бяха готови да дадат всичко от себе си и да стигнат до онези, които имат нужда от тях. В тази организация ги бяха обучили да откриват проблема, да намират решение, да изследват терена, да са в състояние да действат, когато не знаят какво ще им сервира следващият ден. Да работят в условия на несигурност.

Кметството ги потърси, армията ги потърси. Искаха от тях да помогнат за обучението на децата от кибуците, защото имаше много мобилизирани учители резервисти, но нямаше къде да се организира това.

Ая Бар Хаим: Човек трябва да си даде сметка, че когато помага на някого, има ограничени ресурси, които може да използва, че енергията му също е лимитирана. Невинаги можеш да отговориш на очакванията. И често пъти трябва да си кажеш: това е най-доброто, което мога да направя. И да си ОК с това, а не да истеризираш.

Орна Гранот: Преди всичко си даваш сметка какво представлява Израел извън твоята комфортна зона. Налага ти се да говориш с религиозни, с хора, които не са родени тук, с руски емигранти… А е и фрустриращо. 

Помня как Нога ми казваше почти истерично: „Не мога никъде да намеря място за едни хора – пет деца и котка, и куче…“ Защото с течение на времето от SOS вариант за спешен подслон хората започват да си дават сметка, че трябва да намерят нещо по-трайно. А когато търсиш по-дългосрочно решение, си много по-изискващ, не може да се местиш постоянно. 

Най-удивителното за мен беше, че хората, които пишеха и звъняха, не знаеха с кого говорят, търсеха в отчаяние място убежище и не знаеха, че тези, които се опитват да помогнат, са деца, че тази отговорност лежи на плещите на тийнейджъри.

Ая Бар Хаим: В началото на март затворихме оперативната стая. Сега ходим само на училище. 

Орна Гранот: Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата. Защото трябва да отидем в защитената стая. И аз имам тази вманиаченост – да организирам обувките. Това е моят механизъм да знам, че имам контрол върху момента. Може би е дребно и смешно, но подреждането на обувките е моето място убежище.

* * *

Тръгваме за протеста. Преди да се разделим, Орна ще каже:

Ако днешните 17–18 годишни имат енергия да се заемат с невъзможни задачи като това да намерят места убежища за всички пострадали, дори без някой да го е искал от тях, може би все пак има надежда.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.