Обитаеми ситуации

Скъпа Нева,

Как казваш „не“ – научи ли се на това, или винаги си го можела? Как отстояваш собствените си граници в професионален план (с колеги или хора, искащи услуги например), но и в личен – с приятели, родители, партньори? Имаш ли си ритуали, когато близки, настояващи, че твоето мнение и постъпки са неправилни и ощетяват не само теб, но и тях самите, ти издишат кислорода и започнеш да се задушаваш?

Случвало ли ти се е да си счупиш ръка, докато бързаш по стълбите, защото от теб се иска да бъдеш там, закъдето дори не ти се тръгва?

С. П.

„Не пипай!“, „Не шуми!“, „Не оттам!“ – тези молби или направо заповеди от детството са вероятно първата ни среща с чудната власт на „не“ да прекъсва и да приключва. И е без значение дали то осуетява дребен каприз, или огромна щета – у нас завинаги остава досадното усещане, че „не“ е спънката по пътя на желанието към нещо възможно; че „не“ е студеният душ за разгорещената спонтанност.

Едва ли има някой, който да се радва на „Не може!“. Едва ли някой тръпне от радост при звука на „Недей!“ или „Няма!“. Едва ли съществува език, в който „не“ по-често да влиза в състава на отрицателни думи, за да ги направи положителни, отколкото обратното. (Сравни десетките от порядъка на „неуютен“, „неверен“, „неприемлив“, „нечист“, „неграмотен“, „неспокоен“, „невъзвратим“ с непропорционално малкото на брой и далеч не толкова категорични – „несложен“, „нелош“, „неглупав“…)

Не искам, не мога, не знам, / не мога, не знам, не искам, нареждаха мрачно преди 30 години „Нова генерация“ в прочутата си песен за екзистенциалния дискомфорт „Тъмна земя“ и продължаваха с мръсно ми е в душата ми… „Негативен“ е дошло през вековете от латинското „който казва не“. На много места по света, включително в България, „не“ може да се „изцъка“ с език или дори да се изобрази с жест с показалеца – толкова е насъщно, че има варианти да се вкара в обращение и без произнасяне…

Голяма тема е малкото „не“. Описва чрез отнемане, тегли чертата, белязва трайно. Привилегия е на реални и метафорични родители (от библейското „Не прелюбодействай“, през Фройдовия строг Свръхаз, до „Не тичай в коридора“ в училище и „Тук не е информация“ по държавните гишета), а срещу тях ни идва да се бунтуваме, както веднъж вече си говорихме. Затова и вероятно се налага да се сдобряваме с „не“ през годините, да го изпробваме предпазливо – или както казваш ти, С., да го учим. Така че когато го обърнем към себе си, да не се нараняваме, а когато го обърнем към другите, да личи, че не нападаме, не назидаваме, не сме безразлични.

Съмнявам се някой да го може по рождение – употребата на „не“ е толкова социално. По същата причина се съмнявам и някой съвсем да не го може… Знам, че за определени характери, култури и поколения директното „не“ е голямо затруднение, понеже единичният отказ от заедност и съгласие лесно може да бъде изтълкуван като генерален отказ от съпричастие или направо като желание за конфликт. А не всеки е готов да се изтъпани в самотна позиция, която евентуално ще трябва и да брани. И не всякога това е осъществимо.

Аз не съм комунист и никога няма да бъда… Ето ти още една песен отпреди 30 години – „Аз съм просто човек“ на „Щурците“. Току-що бяхме прекрачили края на тоталитаризма, в който от всички се очакваше да сме статисти в чуждо бълнуване – да бъдем „просто хора“, без това да ни декласира до „нихилисти, екстремисти, товаисти и оноваисти“, беше освобождаващо по начин, който днес няма как да се предаде пълно. И все пак „цепенето от колектива“ продължава да ни е проблем; отказът на индивида от споделяне на определени пътища и способи продължава да извиква болезнени реакции в множеството; разлика между стихийното „вкупом“ и осъзнатото „съвместно“ продължава да не се прави. И не само у нас, разбира се.

„Не“ е най-голямата съпротива… Тази песен е нова, на има-няма две години. Озаглавена е „Не“ и е на пънкарката Били Ноумейт. Видях клипа от един приятел и се разсмях с глас, когато Били стигна до Не, няма да се обръсна. Не съм на дванайсет! – и завърта очи. Човечеството се изстреля в Космоса, зарови се в атома, клонира овца, а все още не може да преглътне мисълта, че телата на жените се окосмяват – до степен въпросното окосмяване да е тема на спорове и тежки мнения, за които е нужен пънкарски отпор. „Не“ е сила навсякъде, по всяко време…

Как човек да се обясни на другите и същевременно да ги разбере, без да се пребие по резките завои на този процес, е едно от уменията, които усъвършенстваме цял живот и в които няма да стигнем далеч, ако не работим по-решително със себе си и със средата. А част от тази работа става именно с „не“, ако „да“ води до задънени улици. Нерядко приемаме варианти, които не желаем или не можем, за да „има мир“. Или защото сме убедени, че очакващите нашето „да“ имат достатъчно добри причини и намерения; защото не сме сигурни в собствените си потребности; защото така сме възпитани…

Вярно, компромисното действие е необходимо за спойката на една общност. Откликването, търпението и известна саможертва бутат общата лодка, в която в крайна сметка сме и ние. Но ако резултатът е тъга, умора и усещане за безсмислие, то нещо не е наред и трябва да се промени. Нормално е да ти искат услуги (и някои да вършиш, а други – не). Нормално е да смятат част от постъпките ти за неправилни (и понякога да са прави, а понякога – не). Но никак не е добре да се чувстваш без въздух за дишане.

Стривам „да“ и „не“ между пръстите си – и ги размесвам, / но това още не е лекарство, казва поетът. Твоето премерено „не“ ще придаде допълнителна тежест на „да“-то ти, казват психолозите. Но „да“ и „не“ нямат универсални стойности и употреби, те са различни инструменти за различните хора в различните им етапи. Докато си избистряме какво обичаме и докъде ни стигат силите, какво искаме да представлява нашата история и кои са другите действащи лица в нея; докато си изработваме лична философия относно факта, че принадлежим към човешкия род, както и че сме живи, но смъртни, постепенно проумяваме кои сме, къде сме, и ставаме горди собственици на своите предели. Опознаваме както ограниченията, така и неприкосновеното си лично пространство, където се влиза само с покана и заслуги…

Близките хора са тези, които поставят и нас, и себе си в ситуации, годни за обитаване. Тези, с които можем да си сътрудничим по разширяването и облагородяването на обитаемите ситуации. Никоя близост не бива да ни оставя бездиханни. Никоя кислородна криза не бива да остава без последствия. Всяка връзка подлежи на преразглеждане и здравословно окастряне, включително кръвната. Всеки дълбок и незаобиколим водещ принцип, залегнал в нас, включително атавистичните, подлежи на рационална атака и промяна. Това ми се струва, че разбрах от опит, и оттам сякаш моите „да“ и „не“ се понаместиха.

С., последният ти въпрос много ме трогна. Отговорът е: да, разбира се. И подозирам, че напук на разните прозрения от натрупания опит, пак ще ми се случва. Човек има една съкровена представа за себе си такъв-какъвто-трябва-да-бъде, на която е жизненоважно да не изневерява и която периодично извлича плашливия му, тромав такъв-какъвто-е-всъщност и го юрва по стълбите натам, където не му се ходи. И няма как – тромавият пада и се чупи. А като му сложат гипса, вика приятелите да го изрисуват и разпишат. Ако дадеш, бих надраскала и аз нещичко по твоя.

Заглавно изображение: Кадър от филма „Не“ на Пабло Лараѝн, в който е разказана изумителната история за края на кървавия терор на Пиночет в Чили. След преврата срещу Салвадор Алиенде и 15 години брутално насилие, през 1988 г. възрастният вече диктатор решава да поотпусне хватката и да направи референдум. При повече гласове „да“ властта му ще се удължи с 8 години, а при повече гласове „не“ той доброволно ще я сдаде. За да може референдумът да е легитимен пред света, чилийците трябва да са подобаващо информирани, така че се отпуска време за агитация по телевизията – в течение на 27 дни радетелите на „да“ и на „не“ ще разполагат с по 15 минути да обяснят защо тяхната позиция е по-добра. И тук става чудото. Докато първите залагат на тежък тоталитарен кич и куха реторика, вторите избират парадоксален подход, зает право от рекламата: разполагат непривлекателното, даже опасно „не“ на фона на седемцветна дъга, лепват слоган „Чили, радостта вече идва“, измислят жизнерадостна песничка за кампанията си (като в клип за газирана напитка), буквално съблазняват сънародниците си и печелят с размах.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.