Облаци в рая

Здравей, Нева!

Моят приятел е чужденец. Срещаме се, когато и както можем, обичаме да прекарваме време заедно и всеки следващ път раздялата ни е все по-трудна. Искаме да заживеем заедно и планираме това да се случи след по-малко от година, като аз ще се преместя при него. След последната ни раздяла на летището преди няколко дни място не можем да си намерим и си казваме колко много ни е мъчно и как нямаме търпение пак да сме заедно.

Той има възможност да ме посети след около три месеца, но ще трябва да съжителства със съквартирантката ми и нейното гадже. Мислех, че ще иска да остане за по-дълго, тъй като нищо не го възпира, но той каза, че не му е удобно с тях и ще остане за по-малко време. Опитах се да се поставя на негово място, да разбера как се чувства, но не мога.

Ужасно трудно ми е, защото знам, че на негово място въпреки неудобството от нови хора бих останала с него, само и само да сме заедно повече време – нали си имам стая, ще сме си отделени от света. Ужасно трудно ми е, защото имам чувството, че избира винаги своя комфорт. От друга страна, на мен ми се иска да избере моя комфорт, което е също толкова себично, колкото ми се струва неговата постъпка. Как да се поставя повече на негово място и да не ми е така криво? Или как да му покажа моята страна? Говорим много, но не постигаме разбиране… А толкова се обичаме.

Д.

Преди време се сдобих с една чудна книга за облаците, която започваше приблизително така: „Всички свързват доброто време с ясното небе. Но има ли нещо по-скучно от безоблачната синева?“ Доста преди това пък преведох един разказ за млад селски свещеник, когото небето изкушава с многозначителните форми на прелитащите облаци, докато волята му не надвива коварните им внушения и те не се превръщат отново в обикновени атмосферни явления. Когато прочетох писмото ти, мила Д., си спомних за облаците.

Спомних си и за симпатичния израз, с който на английски се наричат разногласията в романтичните връзки – trouble in Paradise, „смут в рая“. Ернст Любич има хубав филм с това заглавие (използвано през годините от кого ли още не), а Аки Каурисмаки е нарекъл първата си любовна история „Сенки в рая“. И тъй като синоним на рая са именно небесата, облаците логично се появиха в надслова на нашата кореспонденция. Те са и смут, и развлечение; и повод за замисляне, и причина за действие; над едни хвърлят желана сянка, от други крият чаканото слънце; понякога се явяват като благодатни знамения, често вещаят буря… И май са неизбежни.

В описанието ти на ситуацията има много и интересни податки, та ми е лесно да си избера отправни точки, и то от моята сфера – езиковата. Преди да мина към тях обаче, ще направя две уговорки. Когато се опитваме да разгледаме нечий проблем като преодолимо препятствие (с доброто желание именно да видим как да се преодолее), нерядко звучи, все едно го омаловажаваме. Първата ми уговорка е: не се съмнявам, че щом непостигането на определено разбиране те притеснява, значи имаш основания. А втората: любовта възприемам като форма на приятелството, което, на свой ред, смятам за висше проявление на най-доброто в човека – способността (и радостта) да съдейства, да съчувства, да се съобразява.

Думата, която първа закова вниманието ми в имейла ти, беше „ужасно“. С твоя приятел обичате да сте заедно и не обичате да се разделяте; имате смелостта и последователността да поддържате отношения независимо от географската дистанция (и десетките нематериални дистанции между всички нас дори когато сме на сантиметри едни от друг); толкова сте мотивирани, че се каните скоро да заживеете под общ покрив. Какво те кара да дамгосаш с „ужасно“ факта, че следващата ви среща няма да е толкова продължителна, колкото си си представяла? Или невъзможността на приятеля ти да разбере твоите аргументи по въпроса?

Убедена съм, че ако ей сега те помоля да ми дадеш пример за ужасна трудност пред някой като цяло здрав и неособено травмиран от живота човек (макар че съществуват ли такива?), ще кажеш нещо от рода на „намирането на смисъл“ или „адекватната комуникация с хората от други поколения“, или „изборът на професия“. Тоест и ти като мен ще очакваш „ужасно“ да се появи на някой екзистенциален кръстопът с наситен трафик, а не в моментното несъгласие на двама близки. Пиша това не за да смаля величината на огорчението ти, а за да се помъча да го видя в перспектива: случайно ли една типова логистична спънка предизвиква толкова експресивна реакция?

Първата ми догадка е, че слагаш краткосрочната визита на приятеля си на една везна с безсрочното ти заминаване при него. Да, при такава съпоставка неговото неудобство изглежда нищожно спрямо твоето, още повече че той се отказва от малката жертва в същия момент, когато ти се готвиш за голямата… Обсъждате ли какво ще рече за теб да излезеш от „гнездото“ на родината, езика и изпитаните си лични и работни отношения и да се озовеш в безтегловност и анонимност някъде, където (засега) единствената ти причина да бъдеш е той? Мислите ли как ще се справяте с неравнопоставеното положение, в което животът ще ви вкара за някакъв период?

Казваш, че не успяваш да се поставиш на мястото на твоя партньор, а в същото време нямаш съмнение какво би направила на негово място – не си ли противоречиш? Казваш, че не му е приятно да дели личното си пространство с непознати, но и че „нищо не го възпира“ – а защо не зачетем неудобството му като „нещо, което го възпира“? Казваш, че намираш за себично налагането на единия комфорт над другия – но не е ли време за общия комфорт, съставен от приемливи за двамата елементи и разумни компромиси? Докато си задавах тези въпроси, усетих, че отново и отново се връщам към втора дума с тежък багаж, която използваш и която тихо владее повествованието. „Винаги.“

„Винаги“ е, когато събитията се повтарят по сходен начин отново и отново, без изключения – няма как неволно да го отнесеш към някое еднократно дразнение. Наблюдението ти е или точно (и твоят приятел редовно предпочита личното си спокойствие пред твоето и пред шанса ви за общо щастие), или неточно (и по една или друга причина тълкуваш неутралното му поведение като егоцентрично). И в двата случая следващата ми догадка е, че не сте си избистрили достатъчно кой кой е, затова и не е сигурно кое какво значи. Ориентирането в неизвестна среда (нова връзка, нов град, нова работа и пр.) може да е вълнуващ, фантастичен процес, а може и да плаши и обърква, но едно поне е ясно – то е много по-трудоемко и по-неспокойно от познаването. Между „ужасно трудно“ и „винаги“ за мен е очевидно, че не си спокойна и че ще направите добро на обичта си, ако обсъдите защо. И въобще ако обсъждате всичко, което ви изпълва с усещане за тревога и дисбаланс.

Да държиш някого в течение на това какво преодоляваш в негово име, се приема за натякване, дребнавост, грубост. Но ако другият не знае какво правиш за него, как ще разбере какъв ти се пада? Ако не знае колко ти коства да сте близо, ще проумее ли как си устроен и защо очакваш каквото очакваш? Ако недоразбере самотата или възмущението ти, ще се сети ли да реагира своевременно? Намирам досещането за много по-мъчителен и в крайна сметка порочен принцип в отношенията от прякото разискване на нещата. Вярно е, че има напреднали общества, възрасти и заедности с достатъчно натрупана информация и вече изпробвани инструменти за боравенето с нея, в които досещането е вариант. Но в една все още прохождаща връзка, особено между хора от различни страни, колкото по-светло е около подробностите, толкова е и по-стабилно.

Често си мисля за следната възможна дефиниция на „най-близък човек“: онзи, който първи ще разбере, че си изчезнал. Една от характеристиките на близостта, струва ми се, е постоянният ангажимент да си наясно къде и как е другият. Не само в пространството и сред хората, но и във вътрешните си лутания. Което няма особен смисъл, без другият да е поел същия ангажимент към теб. Да си отворена книга за него дори когато по страниците ти е мрачно или пусто, ще помогне и на двамата.

След досегашните ви чаровни срещи извън делника, ви предстои голяма промяна и искрено се надявам да приказвате до прегракване за нейните детайли. И за това, че твоето преселване в чуждата конфигурация ще създаде асиметрия, по която трябва да работите дълго и обмислено. Има голяма вероятност твоят приятел да разбере множеството начини, по които ще ти е сложно, ако се замисли над тях и усети чувствата ти, но има и голяма вероятност да не се замисли, ако не ги изведеш като тема…

Началото на любовта често се сравнява с рая. А какво знаем за него, освен че вътре всичко е прекрасно, но познанието е забранено? Тази комбинация е толкова смущаваща, че поетите неслучайно го виждат като място за деца и палачи, където се влиза като в капан. Желая ви рай с облаци, с които да знаете какво да правите и на които да се наслаждавате. Рай с истина, с другарство, с щедрост. Рай без ограда, без силни и слаби, без ултиматуми. С „винаги“, без „ужасно“.

Казваш, че с приятеля ти разговаряте много. Не спирайте!

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.