Окончателната раздяла с македонската мечта

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония