Архитектурата не е въпрос на ляво или дясно. Разговор с Оливер Елзер от #SOSBrutalism

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Оливер Елзер е куратор в Немския архитектурен музей във Франкфурт и един от основателите на платформата #SOSBrutalism. През 2016 г. курира немския павилион на Архитектурното биенале във Венеция, озаглавен Making Heimat, а през 2019-та проучва наследството на брутализма в Хонконг като изследовател към M+ Museum. Той е един от основателите на Центъра за критични изследвания в архитектурата – съвместен проект на Немския архитектурен музей, Университета „Гьоте“ във Франкфурт и Техническия университет в Дармщат.

През изминалите няколко години гласът на гражданските инициативи се чува все по-настойчиво и отчетливо в дебатите за опазване. Дали това е знак, че функциите на официалните институции се променят, или по-скоро наблюдаваме бързо разширяване на обсега на това, което дефинираме като наследство?

Бих казал, от позицията на своя опит, че това е разширяване на традиционния фокус на институциите, занимаващи се с опазване. В Германия културното наследство се управлява от държавата, но въпреки това и тук през изминалите няколко години все повече граждани се мобилизират. Те се включват в процеси, започнали още през 70-те години на миналия век, когато се заражда реакция срещу модернизма, срещу бързо променящата се градска среда. Погледнато в днешния контекст, бих казал, че тази първа вълна се заражда в една по-консервативна среда. След 1989-та, след падането на Берлинската стена, се появяват инициативи, които се опитват да запазят сгради в някогашното ГДР.

Най-известният и злощастен пример се намираше на мястото на новопостроения дворец в Берлин, който отвори врати през юли 2021 г. Някогашният Берлински дворец е разрушен през Втората световна война, а останките му впоследствие са доразрушени, като единствено подземията оцеляват. На негово място властите в ГДР построяват т.нар. Дворец на републиката, който по някакъв начин се опитваше да смекчи разрухата след войната. Това беше достъпно за всички място, където се провеждаха не само политически, но и много културни събития. Там винаги можеше да се иде и без повод, имаше ресторанти и барове. Днес на негово място стои новопостроен замък. И бих казал, че битката срещу построяването му е една от най-значимите и дискутирани инициативи от 90-те години.

Голяма част от инициативите за опазване днес са се насочили в тази посока – следвоенната архитектура. Във Франкфурт, където живея в момента, е започнала инициатива за опазването на Schauspielhaus, в който се помещава градският театър и опера. Сградата не е застрашена от политически обстоятелства, подобно на проектите в ГДР, за които споменах, но се смята, че е остаряла и е необходимо да бъде обновена. Това именно е другият вид заплаха за следвоенната архитектура, може би най-сериозната – необходимостта от ремонт. От едната страна е аргументът за запазване на културната стойност на сградата, а от другата – енергийната ѝ ефективност. И двата аспекта са еднакво важни, но са свързани и с промени. В този продължаващ дебат участват и гражданското общество, и местните власти.

В дебатите, свързани с наследството, се включват все повече и по-разнообразни участници. И често някои от неформалните гласове имат по-голямо влияние благодарение на по-достъпния език, чрез който комуникират. Например фотографи на изоставени сгради, активисти във Facebook, изследователи на градски потайности. Тяхното послание за наследство в риск достига до много широк кръг от хора и често мобилизира гражданска реакция. Дали бихме могли да определим този процес като деинституционализация на наследството?

Бих казал: и да, и не. Активистите имат голям принос към дебата чрез изображенията, които създават. Но същевременно, имайки предвид собствения си опит, зад всяка значителна инициатива стоят в по-голяма или по-малка степен професионалисти от сферата на архитектурата, които се занимават задълбочено с конкретната тема и чрез своя опит и познания насърчават дискусията. И в този дебат участват не само архитекти, но и сериозни изследователи, които са приели позицията на активисти. Можем да говорим обаче и за промяна, защото изследователите днес намират реализация не само в академичните среди.

Вие сте един от създателите на инициативата #SOSBrutalism. Как се зароди този проект и какъв е неговият фокус?

Проектът започна с нашето недоволство и тревога, че толкова много важни сгради във Франкфурт, повечето от които обществени, бяха разрушени. Започнахме съвместна работа с Фондация „Вюстенрот“ и решихме, че е важно не само да организираме изложба, но и да създадем отворена платформа, за която да могат да допринасят и други инициативи. Така създадохме хаштага #SOSBrutalism, който може да се ползва от всеки – от работещи в областта на опазването, активисти, хора по цял свят. През 2015 г. започнахме да събираме информация, която искахме да направим достъпна, и две години по-късно направихме изложбата. След откриването ѝ във Франкфурт тя гостува и в други държави, като при всяко посещение се добавят нови глави. Например от Тайван, където изложбата беше показана в Музея за изкуства „Джут“ в Тайпе.

Макар че платформата не функционира като Wikipedia, всеки може да даде своя принос, като ни изпрати снимки и текст, а ние ги добавяме към архива си. Паралелно с това развихме и сериозна научна дейност, благодарение на което създадохме каталога. Днес с помощта на социалните мрежи продължаваме да допълваме информацията в платформата ни.

Какъв е обсегът на вашите проучвания?

Намерението ни беше да събираме примери от цял свят. Един от най-далечните обекти е например пощенски офис в Папуа Нова Гвинея, за който доста трудно получихме информация оттам.

Изпратиха ни проекти от Южна Америка, които, разбира се, са много важни заради школата в Сао Пауло. Имаме и примери от Африка. Един интересен пример е сградата на Националния музей на Етиопия, построена по проект на местен архитект, но интериорите са създадени съвместно с екип от Източна Германия в рамките на обмен на държавите от социалистическия блок. По това време подобно пътуване е било рядка възможност за немските архитекти, които са събрали богат снимков материал. Това е едновременно история за глобализацията и за Студената война.

По-рано в предварителния ни разговор споменахте предложението за нов хаштаг #SOSPostwarArchitecture. Опазването на следвоенното наследство е проблематично навсякъде по света. А проблемите, изглежда, са много: краткият живот на строителните материали от този период, характерната естетика, често асоциирана с определени политически режими, натискът за ново строителство в градовете. Как успявате да приобщите широката общественост към дебата за стойността на следвоенната архитектура?

Бих казал, че първият и най-важен аспект от този процес на преосмисляне е погледът отблизо – документиране на дадения проект в днешния му вид, съпоставяне с архивни материали и нещо много важно – поставянето му в по-широк контекст. Когато видите, че сгради в южната част на Съветския съюз са подобни на други в Латинска Америка например, може би ще установите, че причината да не харесвате този вид архитектура е свързана с авторитарните режими, с които я асоциирате. Но този предразсъдък започва да се променя, когато видите, че почти същите сгради съществуват и на много други места по света, създадени в по-различен политически контекст.

Обясняването на архитектура през определен политически режим е ограничаващо. И разбира се, трудно е да се освободим от него, защото много от тези сгради продължават да бъдат възприемани като част от номенклатурата на дадени авторитарни режими, а архитектите, които са създали проектите – като близки до властта, от която искаме да се разграничим.

Основната ни цел е да окуражим историци, писатели и активисти от цял свят да допринесат със своите познания за създаването на глобална база данни. Оказва се, че архитектурата не е въпрос на ляво или дясно, на демократично или авторитарно. В Съветския съюз има много случаи, в които въпреки привилегированата си позиция архитектите пак е трябвало да се борят за по-големи бюджети, за реализирането на по-сложни и по-амбициозни проекти. Макар че не са били в опозиция на режима, всъщност са били част от вътрешни битки за по-добра архитектура. Важно е да достигнем и до тази част от историята.

В началото на разговора ни споменахте открития през 2021 г. чисто нов дворец в Берлин, а във Франкфурт преди няколко години се появява Нов стар град. Какво стои зад повсеместното желание да строим ново минало?

Това на пръв поглед може би изглежда като политическа реакция, като част от процеси, свързани с десни или консервативни тенденции. Не съм сигурен, че това е така, защото същевременно е знак за по-плуралистичен подход. Идеята за реконструиране на сгради, които са били напълно разрушени, е била табу сред архитектите в продължение на много години, а същевременно е добре приета сред широката общественост.

Тези процеси са започнали веднага след войната и се ускориха през изминалите няколко години, макар че причините са различни на различните места. В Берлин това е в някаква степен победата на Запада над Изтока. Дворецът на Изтока бе съборен и заменен с дворец, който преминава отвъд делението „Изток–Запад“. Сега обаче има много проблеми с него, например какво да се случва там. Бе решено сградата да стане музей, посветен на световните култури. Това, разбира се, е смешна идея. Защото „световни култури“ означава културата на колониалния свят – цялата колекция, която трябваше да бъде представена, се състои от артефакти, откраднати от тези „световни култури“ през последните 300 години. Експонатите в двореца се превърнаха в дебат за престъпните начини, чрез които това наследство е попаднало в Германия.

Аз не симпатизирам на концепцията за цялостна реконструкция, но намирам за интересна идеята да се направи опит да се възстанови гъстотата на застрояване на старите градове – с нови строителни технологии, нови сгради и т.н. Реконструкцията, в известен смисъл, е все още експеримент. И ми се иска това да е експеримент за един гъсто застроен град, но не непременно с копия на стари фасади. Да е експеримент за нови подходи в съвременната архитектура.

Заглавна снимка: Санаториум „Дружба“ на Кримския полуостров, построен в началото на 80-те години на миналия век по проект на арх. Игор Василевски © William Veerbeek, 2014, CC BY-NC-SA 2.0 / Flickr