На второ четене: „Онзи в мен“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Онзи в мен“ от Сам Шепърд

превод от английски Боряна Даракчиева, изд. „Лист“, 2019

Сам Шепърд е преди всичко човек на театъра. Драматург и режисьор, често е и актьор в киното, за което е номиниран с „Оскар“. Автор е на почти петдесет пиеси, носител на „Пулицър“, на десет награди „Оби“ и на още трийсет-четирийсет други. Легенда, казано наистина накратко. Също като Пати Смит, авторката на предговора към тази книга. В български контекст Шепърд сякаш е най-познат като автор на поставяната неведнъж пиеса „Побъркани от любов“, първо от Стоян Камбарев в Русе през 1986 г. Епиграфът на книгата е многозначителен: „Защо никой не те дръпва настрани, за да ти каже какво предстои?“ от Дейвид Фостър Уолъс. Книгата е опит да се отговори какво предстои и какво вече се е случило.

Това е последната книга на Сам Шепърд. Излиза в началото на 2017 г., авторът ѝ си отива половин година по-късно, на 27 юли. Цялата книга е потънала в усещане за неизбежност. В дълго предчувствие, своеобразна хроника на една предизвестена смърт. Тъжно завръщане към нещастно, тихо и самотно детство. Тъжно и призрачно настояще, в което пустинята не е само метафора. Истории за времена, в които най-близките ти те предават. Бащата присъства в картината като реален образ в спомените и като мълчалив статист в сюрреалистичните сънища и видения. В тях той е малка фигура, миниатюрен мъртъв татко, убиван отново и отново и унизително излаган на показ.

През цялото време не става ясно дали фрагментарната книга е чиста проза, или е автобиографична и има документален характер. Допирните точки с живота на Шепърд са прекалено много, за да бъдат пренебрегнати. Едно е сигурно: даже да е автобиографична, като голяма част от написаното от него през живота му, то със сигурност не е изповедна. Въображаемите елементи изобилстват в потока на тази тиха и мощна река от думи. В нея е осъзнатата скръб от това, че тялото и съзнанието те предават и режимът, определян от лекарства и време в леглото, не помага кой знае колко за интимността, съвестта и сънищата.

Главният безименен и неназован герой е в безпътица. Лута се между бившата си съпруга, с която е бил трийсет години, номадското детство с баща си, номадската си старост, прекарвана с прекалено младо момиче, и спомени за живота и смъртта на друго младо момиче, което е било близко с него и баща му. Историите може да се гледат от различни гледни точки. Те бързо излизат от конкретиката, за да придобият мащаба на същински (макар и по-скромни) гръцки трагедии за семейни взаимоотношения. Истории, сякаш уморени от повторенията на грешки и травми. Те са придружени от сух хумор и зрял тъжен смях.

В пустинята на главния герой има и оазиси, където тялото го предава по-малко. В такива моменти трудността да назовеш и да си спомниш кой си не се изплъзва между пръстите. Разказвачът се разпада и рони, ала постепенно; катастрофата е мудна. Но въпреки това – какво все пак остава накрая? Отговорът на тази книга е, че остават демони, колебания, въпроси без отговор и спомени за близост и секс. И много раздели.

Книгата е за залеза, но голяма част от действието се развива в безкрайна поредица от ранни утрини, от които нищо не започва, а само свършва. Сякаш денят приключва с изгрева.

Научаваме много неща за разказвача. Имал е тийнейджърските амбиции да е прочут играч на голф, а не литературна знаменитост. Чете Бруно Шулц в закусвални. Има категорично мнение за поезията на Елиът – „съществени идеи, лъхащи на застоял джин и самоубийство“. Размишлява за смъртта на Хайнрих фон Клайст и Хенриете Фогел и може би фантазира за романтично самоубийство. Непълното самопознание на човек в криза е идеално конструирано от писането на Шепърд – то показва пред очите на читателя една цялостна незавършеност, белите ѝ петна, фикс идеите ѝ, неспособността за уединение, милост и прошка.

На моменти разказвачът е по-близо до койотите, кучетата и елените, отколкото до хората. Сякаш е застанал на страната на по-суровото, което не може да преговаря с думи и да поставя условия, а просто изтърпява това, което се случва:

Може би става така. Крак. Ръка. Или идея. Нещо се изплъзва. Премества се. И се озоваваш в друг свят. Дори не си го търсил. Той просто пристига. Появява се. Като елен в здрача. Внезапно. Неподвижен. Ухо помръдва. Още едно ухо. Не си сам. Дори не го виждаш. Той те вижда. Може би става така.

Може би така се живее, може би така се умира. Със сила и с безсилие. Като изгнаник, отдавна свикнал с всекидневието и детайлите на упадъка. Обикнал литературните и филмовите си образи. Обичал, предал или разочаровал близките си.

Както и да се чете тази книга, едно поне за мен е ясно: тя е майсторски честна и не се прави на нещо повече от това, което е. Във време на паника, поляризация и страх този малък сюрреалистичен паметник на стоицизма и самотата може да заглади прекалено острите ръбове на усещането, че нищо не е наред. Даже и това нищо ще мине. Даже и то може да се изтърпи. Даже и от него може да се извлече нещо поне малко красиво, без да е наистина фалшиво. Без да подвежда.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.