От съвременно изкуство към семейни сериали – стратегическият избор на турската културна политика

Турция – страната на т.нар. семейни филми. В последните няколко години такива са асоциациите на милиони хора по света за държавата, заемаща второ място по износ на сериали.

През 2013 г. обаче световните медии все още пишат за Турция като за място, където не друго, а съвременното изкуство жужи, ври и кипи. Колекционери плащат милиони за „най-горещи“ произведения на изкуството на аукциони в Истанбул, художествените галерии процъфтяват, а турски артисти пътуват все по-често по световни форуми.

Сред колекционерите по традиция са едни от най-богатите фамилии и повечето банки в Турция, а заедно с тях вече има и млади професионалисти, които пък инвестират в произведения на съвременното изкуство. За артистите става престижно да показват постиженията си и да работят в Турция, а за инвеститорите – да купуват там означава гаранция за качество. Проблем представлява прекомерната концентрация на културен живот в двата най-големи града на Турция, но това не компрометира тяхната водеща роля в културното разнообразие не само в страната, но и в региона.

Политика vs. съвременно изкуство

Политиката обаче никога не е харесвала съвременното изкуство, защото то е живо, може да говори, да задава неудобни въпроси – и не стига това, но умее и да увлича след себе си. Днешното време не прави изключение от този принцип. Нека да видим защо.

През нощта на 28 август 2018 г. във Висбаден, Германия, е деинсталирана статуя на президента на Република Турция Реджеп Тайип Ердоган, след като според властите тя става „заплаха за сигурността“ в града. Четириметровата позлатена скулптура се появява като артистична инсталация в рамките на провеждащото се биенале във Висбаден. С издигането си статуята на Ердоган се превръща в магнит за про- и анти-ПСР (Партия на справедливостта и развитието) изказвания и акции. Театралният директор Уве Ерик Лауфенберг обобщава случилото се ясно и категорично: „Изложихме тази статуя, за да дискутираме Ердоган.“

Няколко години по-рано, през 2011 г., в свое интервю министърът на вътрешните работи на Турция Идрис Наим Шахин казва, че изкуството е „задният двор на тероризма“, а през 2012 г. Ердоган, тогава министър-председател на страната, заявява, че „не може театрите да вземат субсидия от държавата и след това да критикуват ръката, която ги храни“. Повод за тази реакция на Ердоган е огорчението на най-малката му дъщеря от поведението на актьор от Държавния театър в Анкара. По време на представление Толга Тунджер и негови колеги слизат сред публиката, като Тунджер се спира пред 30-годишната Сюмейе и по нейни думи, я имитира как дъвче дъвка, прави мимики и отминава. Впоследствие от Тунджер е поискано публично извинение, което той не поднася, но обяснява, че съжалява, че дамата се е почувствала засегната, и я е избрал само защото е дъвчела дъвка по време на представлението и е била на преден ред.

Така още през 2011-та – година след като Истанбул беше Европейска столица на културата – като че ли вече е ясно в каква посока е поело тангото между политическия елит и съвременното изкуство в Турция. Следващото излизане на сцената на тази необичайна танцова двойка е през 2013 г. Тогава е анонсиран правителствен проект за преустройство на Културния център „Ататюрк“ и построяване на нов мол и джамия на ул. „Таксим“, както и за възстановяване и социализиране на старите казарми на това място. Този план за промени в сърцето на Истанбул предизвиква бунт срещу решението за събарянето на сградата и унищожаването на зелените площи и продължава като недоволство срещу управляващата партия.

Протестите на „Таксим“ обаче подсказват и други два проблема: единият е отношението на публичната власт към културния живот в града – управление, готово да отнеме основни зали от оперните и балетните трупи, и то в противоречие с обществения интерес; а вторият е използването на универсалния механизъм за противопоставяне на формите на (неудобното) изкуство срещу културния туризъм.

Мантрата за културния туризъм и икономическия ефект от него твърде често се прилага от политически партии за всевъзможни социално ощетяващи проекти – нека си спомним и случващото се в България с множеството „социализирани“ за целите на туризма обекти, превърнали се в комикс на многовековното историческо наследство по нашите земи. Но туризмът, или по-скоро лустрираните чрез него ползи за националното самочувствие, е леснопродаваем продукт за ушите на средностатистическия гражданин, който по-често пазарува в мол, отколкото посещава опера и балет. И властта в много държави от региона, включително Турция и България, не се колебае да използва това преимущество, бидейки „власт от и за народа“. Тя предлага на своите гласоподаватели разбираеми за тях „продукти“.

Някои свежи идеи за установяване на контрол върху съдържанието

През следващата 2014 година е направен нов опит за управление на съдържанието в изкуствата чрез анонсирания проектозакон за Съвет по изкуствата (TÜSAK). Проектът се възприема като начин за налагане на абсолютна власт на правителството върху съдържанието на културната сцена на Турция чрез създаването на 11-членен Съвет по изкуствата, чиито членове ще се избират от кабинета по препоръка на министъра на културата и туризма. Така формираният борд от своя страна ще взема решения за програмата и финансирането на операта, балета, танцовите трупи, театрите, симфоничните оркестри, изложбите.

Преломен момент за културата обаче настъпва през юли 2016 г., когато са арестувани стотици хиляди хора заради съмнения за иницииране на бунт срещу правителството. След него вече има основания забраната на културно съдържание и натискът върху културни институции да се осъществяват законно – в името на националната сигурност. Скоро след въвеждането на извънредното положение са отменени няколко фестивала, а в следващите месеци – и биеналета, концерти и други събития, свързани със съвременното изкуство. Много артисти биват заплашвани заради съдържанието на своите артистични продукции и дори заради коментари в социалните мрежи.

Особено силната употреба на културата и културните връзки като идеологически инструмент проличава от извънредния брой на списание “.tr”, издавано от Институт „Юнус Емре“. Културният профил на броя е „адаптиран“ изцяло към новите събития. Със завидна бързина, само месец и половина след случилото се, изданието излиза с набор от нови културни проекти, посветени на „мъчениците“ от 15 юли. Списанието съобщава за четири нови книги, три филма и един сериал, „които да предадат на поколенията подвига на турския народ“. Подготвят се също конкурс за нови музикални композиции, опера със заглавие „Демокрацията и концертът на мъчениците“ и дори се планира откриването на Музей „15 юли“, посветен на личности и събития, свързани с опита за преврат.

След 2016 г. културните политики в Турция придобиват нов курс. Ключова роля е отредена на „паметта“ и „наследството“, докато съвременните изкуства изпадат в изолация от културния живот на страната в мащаба, в който сме ги познавали дотогава. Държавата започва да произвежда и разпространява памет и културно наследство, за да печели разпознаваемост и популярност. Междувременно културните индустрии се превръщат в инструмент за разпространение на „популярните“ стилове, коренящи се отново в традициите, общностите, местните истории. Традициите, фолклорът и културното наследство вече не са просто част от националния наратив, а са в почти целия културен живот на Турция, или по-конкретно онази част от него, подкрепяна с финансови и законодателни инструменти на държавния апарат.

От филмопроизводство към „поточно“ производство

През 2017 г. публичните власти в Турция въвеждат нови регулации – този път в областта на филмопроизводството и правото на филми и продуценти да участват в международни форуми. Става дума за въвеждането на голяма такса за регистрация, която авторите на некомерсиални продукции трудно могат да си позволят, както и за изискване за възрастови ограничения към филмите. Твърде бързо тези две регулации започват да се използват като мярка за отнемане на сертификати за филми, с които властта не е съгласна, включително и когато става дума за участието им в международни фестивали. Другото важно за сектора събитие от този период е въвеждането на националното финансиране за „семейни филми“ като основен приоритет. Този нов приоритет ще има ключова роля както на национално ниво, така и във външната културна политика на Турция.

Днес т.нар. семейни филми имат основен принос за представянето на турската култура, език и начин на живот по целия свят. Допреди десет години Турция внася почти изцяло игрални и документални филми, телевизионни състезания, сериали и продава едва няколко филма в чужбина, като през 2004 г. например приходът от такива продажби не надвишава дори 10 000 долара. В момента обаче Турция е втора след САЩ по износ на семейни сериали, като целта е приходите от този износ да нараснат до 1 млрд. долара до 2023 г.

Сериалите не само носят приходи, но създават и пленителна представа у западноевропейския зрител за Турция. Съдържанието им предлага адаптирана за западните общества представа за турския бит, която същевременно задоволява интереса и на турския и източния зрител, предлагайки му визия за богатите представители на висшето общество и техните фамилии. Поуките от тези добре заснети приказки, от една страна, затвърждават „низпосланото“ относно контрола и нуждата от благословията на мъжа (съпруг, баща, брат) или друг висш авторитет за просперитета и светските ангажименти на жените например.

От друга страна, сериалите ни подсказват, че богатите и бедните фамилии имат сходни проблеми и житейски нещастия. Независимо от социалната си принадлежност, героите са изправени пред почти идентични предизвикателства, убеждавайки зрителите, че дори да се променят икономическите условия, в които са поставени, това не означава автоматично, че чувството им за щастие ще нарасне. Тези поуки вършат идеологическа услуга на всяка власт във всяка страна, защото оставят щастието в ръцете на Бог и Съдбата, а не го представят като резултат от конкретни стъпки за по-богат социален, икономически, интелектуален живот и изобщо – за държавен просперитет.

Актуални промени в сценичните изкуства

През изминалата 2018 година тенденциите от по-рано се затвърждават с нови два документа за промени в областта на сценичните изкуства. С единия, обявен на 9 юли, се отменя правото на автономия на Директората на турските държавни театри върху изразходването на бюджета, пиесите, които да бъдат поставяни, и местата, където да бъдат открити нови театрални пространства. Директоратът към момента обединява всички държавни театри, които са повече от 60 в 21 града. Втората промяна е, че той преминава под ръководството на Министерството на културата и туризма. И двата акта поставят в опасна близост правителството и съдържанието на множество културни институции, и то вече в цялата страна.

„Артисти фашисти“

Изглежда, властта и нейният президент държат да са в сърцето на всеки публичен дебат и в стремежа си да създават възможно повече подобни медийни събития, въвличат все повече интелектуалци и артисти. Така в края на 2018-та и началото на 2019-та има вече няколко обвинения към известни личности във фашизъм и подстрекаване към антиправителствени действия.

Емблематични са случаите с актьора Руткай Азиз и журналиста Йълмаз Йоздил, които в свои интервюта коментират отношението на президента към класическата музика и бирата. На среща на партията през януари 2019 г. президентът отговаря на двамата: „Опитът да се принуди президент да пие бира или да слуша Моцарт е въплъщение на фашизма.“ Едно от най-известните лица от турските сериали – Дениз Чакър, също става мишена на президента заради свое изказване по повод забрадките, което Ердоган коментира като „чист фашизъм“. Срещу Чакър дори започва разследване за клевета.

Освен че са тревожни за състоянието на културния живот в Турция, тези случаи са и комични заради патетиката, с която властта обвинява във фашизъм артисти или други обществени фигури. По този начин Анкара демонстрира (вероятно умишлено) непознаване на философията на термините, с които борави, или открито подценява аудиторията, пред която ги използва, защото именно забраната да се коментира властта и лидера е един от белезите на фашизма, а не възможността това да се прави свободно.

И днес ловът на вещици в Турция продължава. Метин Акпънар и Мюждат Гезен – две от легендите на турската сцена – също се разпознават като заплаха от президента. След тяхно участие в телевизионно предаване и коментари относно демокрацията, поляризацията на обществото и преминаването на границите от страна на властта в Турция, срещу тях е започнато официално разследване за клевета срещу президента, заплаха за дестабилизация и убийство. След разпит двамата актьори са освободени, но паспортите им са конфискувани със забрана да напускат страната и задължението да дават ежеседмичен отчет в полицията.

Културен туризъм, индустрия на сериалите и културно наследство, облечени в идеологически одежди

Така с последователни усилия само за няколко години Турция успява да затвърди категорично трите стълба на своята културна политика: културен туризъм, индустрия на сериалите и културно наследство. Чрез културното наследство държавата демонстрира навън величието на една империя (възприемайки републиката от 1923 г. като наследница на империята), но същевременно подхранва националното самочувствие и възпитава в турска национална идентичност и гордост своите граждани.

Чрез сериалите осигурява приход за турската икономика, но също така популяризира в чужбина един идеализиран и привлекателен образ за държавата и традициите в нея. Индустрията на сериалите уж предлага модел на съжителство между модерното и традиционното, но в същото време отклонява вниманието на зрителите от собственото им социално и икономическо недоволство, внушавайки чрез преживяванията на филмовите герои, че щастието е в други неща, давани свише.

Чрез популяризирането на Турция като туристическа дестинация пък правителството се стреми към икономически ползи и създаване на образ на красива, древна, велика, гостоприемна и светска държава – държава на неограничените възможности, и при желание – на неограничените разходи.

Превърнати в идеологически инструмент, тези три сектора благоприятстват отклоняването на общественото внимание от актуалните политически, икономически, социални и други предизвикателства, както и поддържането на относително политическо спокойствие.

Заглавна снимка: Стопкадър на репортаж на Би Би Си