Откъси от Украйна: Тогава тихичко се появи страхът...

<< Към втора част

Дулото на танка сочи точно срещу изхода на метрото. Залива го пелена от проливен дъжд. Майданът и булевардът до него са притихнали под тежестта на сиви облаци и военна техника. Подготовката за парада на пленени руски бойни машини от сегашната война на Русия срещу Украйна започва ден преди 24 август, Деня на независимостта на Украйна. Дъждът в Киев полека-лека спира и мога да разгледам всичко по-отблизо.

Много от военните машини са обгорели, някои са без покриви, на трети има надписи: „Азов“, „Зарубежна“ (Чуждестранен), „ За Харкiв“ – с нарисувано до надписа сърце, „Никополь не бьi забуди“ (Никога не забравяйте Никопол), „Слава Україні“, „Дніпро“, „Руский иди на хуй“. Някои надписи са върху бетонни плочи, закрепени на танка. Вероятно са част от сграда или от нещо друго, взето от мястото, където танкът е рушил и убивал. Буквите са изкривени, набързо надраскани, задъхани и разтреперени.

Опитвам се да си представя ръцете, писали по тези танкове. Трескавия поглед. Страха, примесен с радостта от малката победа. Как изглеждат мъжете, пленили танка и изписали думи върху грозното му тяло.

Какъв мирис само има на фронта, направо воня! Но как да е другояче? Можехме да перем дрехите си само в някоя река. Нямахме вода за къпане, а беше лято. Къде ти сапун – търкаш си дрехите с камъни. Обличаш ги мокри, а наоколо всичко гори – каучук от гуми, човешки тела, поляните, горите. Навсякъде има пожари от стрелбата. Всичко гори. Миризмата е ужасна и прониква в дрехите ти, в тялото ти. Смърдиш целият на риба и огън.

Саша е ранен на фронта през лятото тази година. Очите му се движат бързо наляво-надясно. Прилича на тик. Пристъпва от крак на крак и ясно личи, че единият е по-къс от другия. Костта му е раздробена от куршум по време на бой. Сега на мястото на липсващата кост има метална пластина.

Представата ми за ветеран винаги е била за възрастен мъж със спомени от далечни времена, които никога няма да се върнат. Саша е висок, едър, с рехава черна брада.

Ветеран от настоящата война в Украйна, само на двайсет и четири години.

Володимир е на трийсет и пет. Запознахме се във Виница. И той е ветеран.

Въпросът за войната е много сложен. Как се чувства човек? Първо е страх и неразбиране. Когато тръгнахме, на една улица тлъст полицай ни отдаваше чест, докато колоната ни, километри дълга, преминаваше покрай него. В същото време ни махаха и жени с леко поведение. Горди бяхме, че щом и полицаят, и проститутките разбират къде отиваме, значи, ето ни! Но колкото повече се приближаваш към фронтовата линия и виждаш разрушенията, започваш да разбираш, че тук не е, както си си го представял, докато ти махат и отдават чест. Тогава тихичко, лично в мен, се появи страхът – какво ще бъде, как ще бъде...

Саша се сражава в Купянска, Миколаевска и Харкивска област. Губи най-близките си приятели на фронта. Те също са били момчета като него. Най-младият – на двайсет и една, най-възрастният – на двайсет и осем. Всички са убити по време на сраженията.

Единият загина от куршум и излезе късметлия, защото другия го разкъса мина и половин месец правиха ДНК експертиза, за да се разбере той ли е, или не е той. Просто нямаше достатъчно от тялото му, за да се направи експертизата, събирахме го на парчета. Друг мой приятел пък изгоря и също едва установиха кой е, защото беше сирак и нямаше от кого да се вземе ДНК. Едва намериха някакъв роднина, за да сравнят пробите и да разберат...

Според Саша двамата му приятели, разкъсани на фронта, са едва ли не щастливци, защото са успели да ги идентифицират. Тези, които не могат да бъдат разпознати, се водят безследно изчезнали в боя и семействата им не получават компенсация.

Пазим остатъците от вещите им и само си спомняме за тях. Толкоз.

Столът лекичко изскърцва, Володимир се намества в него и издишва дима от цигарата си. Изучава ме внимателно, сякаш се опитва да прозре колко от разказа му мога наистина да разбера. Започва бавно:

Пристигнахме на местоназначението. Момчетата, които сменихме, бързо-бързо си събраха нещата и си тръгнаха. И ние: „А..? Какво става..?“ Тези, които останаха, ни разказаха, че преди дни е имало няколко силни обстрела точно на нашите позиции. Бяха ни инструктирали, че веднага щом започнат взривове, трябва да се скрием, и затова ние постоянно тичахме. Щом чуехме непознат звук, падахме по очи. Пристигна втората група момчета. Имаше тревога „въздух“. След отбоя усетихме силна миризма на фекалии. Не разбрахме откъде идва. Излязохме от окопа и видяхме как едно момче седи до кръста във фекалии. Питаме го: какво правиш, какво е това? Той отговаря: аз току-що пристигнах и ми казаха, че при команда „нападение от въздуха“ трябва незабавно да скоча в някоя дълбока дупка, но никой не ми каза, че тази дупка е тоалетна. Смяхме се много, но това беше защитна реакция, защото след малко пак започна обстрел и усетихме какво е в действителност към теб да летят мини. Мой приятел го събрахме на части, в торба, защото върху него падна мина. В този момент разбираш, че истинската война не е като във филмите с Рамбо. В съзнанието ти изплува, че във всеки един момент би могло да...

Саша лекичко докосва крака си с ръка. Убеден е, че най-голямата трагедия е за тези момчета, които остават осакатени за цял живот, с откъснати от мините крака и ръце.

Да, живи са, но какъв живот е за човек на двайсет години това да е осакатен по този начин. Без крака, без ръце. Как ще си намери момиче, как ще живее, кой би се грижил за него?

На фронта постоянно те връхлитат черни мисли,

казва ми Володимир, докато поглежда телефона си. Изключва го и продължава:

Нашата част беше обкръжена. Тогава, за да преодолеем страха, започваме да правим различни полезни неща. Копаем окопи, почистваме оръжията, пишем писма, разговаряме с неправителствени организации. И през цялото време не спираме да се поддържаме един друг с думи, за да не зациклим върху това, което ни заобикаля, и максимално да потиснем емоциите.

Гледам този висок, хубав мъж и си представям, че съм негова майка, сестра, любима – какво ли бих почувствала, докато чета редовете, в които ми пише, че върху него падат бомби, приятелят му е разкъсан от мина, частта му е обкръжена и не е ясно дали ще оцелее, или ще го пленят. Какво ли бих му отговорила? Как бих го окуражила? Той ще ми повярва ли, знаейки, че докато преживява всичко това, аз съм в някой град, където животът все пак продължава.

Предадоха ни, че са нападнали наш пост. Чувахме картечници. Ние бяхме назад в кръгова отбрана. Имахме далекобойни оръдия, но за да стигнем до тях, трябваше да минем през минно поле. Това е преломен момент за психиката – да превъзмогнеш страха, защото си наясно, че ако настъпиш мината – край. В същото време обаче трябва да тичаш към оръжието. Каквото и да ти се случва, каквото и да ти се наложи да направиш, знаеш, че трябва да си свършиш работата. Стигнахме до оръжията, заехме позиция. В това време пристигна и нашият БТР, който ни помогна. Всичко приключи много бързо. Седнахме, запалихме по цигара и един от по-възрастните войници ни каза: „Браво, мъже! Рискът за живота е този повратен момент, който ви прави не просто войници, а военни, които могат да воюват.“

Виждам, че Саша е притеснен. Сякаш иска да сподели нещо, което смята, че няма да ми хареса. Казвам му да говори спокойно, защото, ако някой е държал в ръцете си разкъсания труп на свой приятел, има право да каже всичко, дори и да не ми хареса. Той се усмихва по детски и започва да говори бързо.

За мен е много важно да кажа, че това, дето се твърди, че руснаците не могат да воюват, не е вярно. Те могат да воюват добре, колкото и да ми е неприятно да го призная. Освен това ни превъзхождат числено. Ако при една битка от техните загинат двайсет души, веднага на тяхно място идват нови двайсет, и нови, и нови... При нас не е така. За тях загубата на двайсет души не е нищо. За нас е много. Затова и се грижим за хората си повече, но пак не е достатъчно.

Притихва. Гледа ме изпитателно и малко виновно. Търси в мен упрека. Не го намира. Добива кураж и продължава:

Освен това тяхната военна индустрия работи, и то явно добре, защото гилзите, които падаха при нас, бяха с дата от тази година, значи са направени сега. Страната им е много голяма и очевидно всички работят сега за фронта. Нашите заводи не могат да смогнат да произведат такова количество оръжия и ако нямаме помощ от НАТО и ЕС, не знам какво би станало.

Мълчим и се гледаме около минута, без да знам какво да му кажа. Той пристъпва и се поклаща. Кракът го боли. Предлагам му да седнем. Отказва. Тогава споделя с мен още една своя тревога. Викат го отново на военна комисия, за да го върнат на фронта. Саша се притеснява, че кракът му няма да издържи, защото пластината в него е от метал, който не е медицински, а и не е поставена както трябва. Оперирали са го при полеви условия. Някои от лекарите му казали, че само да скочи или да се затича, пластината, която свързва костта му, може да се счупи. Други обаче го посъветвали, ако се счупи, да си върже крака с колана. Докато ми разказва това, тялото му сякаш се смалява и прегърбва. Преживява всяка своя дума. Тревожи се за две неща. Едното е, че някой може да го помисли за страхливец. Другото – че металната пластина може да не издържи в боя, когато се върне там.

Саша се надява, ако отново отиде да се сражава, да е пак в артилерията, откъдето се връща. Защото в пехотата боевете се водят много отблизо, а окопите на двете страни са на десет метра разстояние един от друг.

Виждат се очи в очи и си мятат един на друг гранати. Това е някакъв кошмар.

За университета, в който е учил до началото на войната, вече не мечтае, защото не знае дали ще оцелее. Въпреки всичко Саша не се съмнява, че Украйна ще победи. Почти въпросително ми казва:

Но кога ще се случи това и колко още човешки животи ще коства...

Тревожи се, че доброволците за фронта намаляват и ще се наложи задължителна мобилизация.

Даваме много жертви и това ще обърне нещата към лошо, защото каква ще е тази армия с войници, които са изпратени на фронта насила? Войната трябва да приключи, преди да са свършили тези, които отиват да воюват като доброволци.

Володимир е убеден, че ще се върне на фронта, където е и по-големият му брат.

Знам и съм готов. Мъжете в Украйна днес разбират, че рано или късно всички ще трябва да воюват. Защото факторите войната да спре са твърде много и не вярвам да сработят. Този конфликт не го създава само един човек. И тях никой не ги кара насила да ни убиват, нали? Руснаците могат и да се предадат, ако не искат да ни убиват. Тоест и в главите на войниците трябва нещо да се случи, както и в тяхното правителство и командване.

С Володимир говорим дълго за преживяванията на момчетата, когато се върнат от фронта. Според него това е много тежък период, защото войната променя хората страшно много.

Ценности като „не убивай“, „хуманност“, „добрина“ се заличават. Войната ги изтрива. Каквото и да си чувствал преди, спираш да го чувстваш, защото чувства по време на война не може да има, не съществуват. Всичко се заличава.

Володимир разказва, че след като се завърнат от фронта, много негови приятели искат да се самоубият, а някои дори са се самоубили, защото съпругите им не разбират промяната в тях и ги напускат заедно с децата им. Или пък всеки ден пристигат вести за загинали на фронта техни приятели.

Те губят смисъл и доверие в цивилния свят. Чувстваш се сам и се питаш: а какво следва оттук нататък? Какво? Но искам да ви кажа, че войната е най-ужасното нещо, което може да ти се случи, и в същото време е най-прекрасното, защото ти се иска да се върнеш там. Тя е като наркотик. Да, там е тежко, но когато се прибереш в цивилния живот, си мислиш, че на фронта ти е по-добре, защото там разбираш всичко, там всичко ти е ясно и много просто. Има враг. Ти го убиваш – или той теб. Това е.

Мълча и за пореден път не знам какво да кажа. Толкова много болка има в тези момчета, толкова много тъга и в същото време такава решителност. Питам Володимир как му изглеждат Европа и останалият свят, докато е на бойното поле, под обстрела на ракетите.

Преди се ядосвах много, защото, за съжаление, Европа не разбира, че те няма да спрат до нас и ако превземат Украйна, ще продължат нататък. Кой и какво ще им попречи? Никой. Дори и аз не си помислях, че ще стигнат дотук, преди да започнат пълномащабната война. Но не, те се оказаха такива идиоти, че от тях явно може да се очаква всичко. Илюзия е, че страни от ЕС или НАТО са защитени, защото от руснаците може да се очаква абсолютно всичко. Най-ужасно е, че има хора в Европа, които не разбират как това не е само наша битка. Ние пазим безопасността на всички близки европейски страни.

Според Володимир най-страшното би било, ако Русия превземе Украйна.

Ще започнат да промиват мозъците и на украинците, които живеят тук, и ще стане така, че в един момент украинци ще воюват против Европа. Защото ако ни превземат, те ще ни заставят да воюваме за тях. А Европа си седи спокойно и си мисли: „Е, това се случва някъде там. Не е у дома. Защо трябва да им давам каквото и да било, ако са толкова далеч?“ На нас ни трябват още много оръжия, включително далекобойни, трябва ни ПВО, за да освободим територията си. А после ще построим такава граница, че те никога повече да не припарят тук. Трябва да се разбере и в Европа, и тук, че има враг и трябва да го спрем по всякакъв начин. Защото ако Украйна не ги спре, те ще продължат нататък и ще се опитат да провалят живота на всички. Знам, че във вашата страна има купени политици, които лъжат хората – не в името на благополучието на вашия народ, а по други причини. Откъде извират всички тези глупости за плоската земя, антиваксърските теории или за всемирния заговор и колективния Запад? От Русия идват и това не води до нищо добро. Трябва да го знаете.

В Киев вече е тъмно. Върху платформата на огромен камион лежи танк. Голям кран бавно го стоварва на площада до другите.

Момченце на около пет години пита баща си: „Татко, татко, какво е това?“ Баща му отговаря: „Това е танковоз.“

Била съм в подножието на танк само в музей. Зловещо е. Знаеш обаче, че това е било в предишни, далечни времена и когато си тръгнеш от музея, нищо не те грози. Тези танкове на Майдана в Киев са воювали току-що срещу Украйна. Разрушавали са градове, училища, убивали са невинни хора и деца насред Европа през ХХI век. Мисля си защо му е на малкото дете да научава дума като „танковоз“. Колко още ще му се налага да я чува и използва? Докато стане достатъчно голямо, за да воюва?

Време е да тръгваме, наближава комендантският час. Звъня на Юлия, доброволка, която носи помощи до фронтовата линия. Искам да се срещнем на другия ден във Виница. Разбира се, телефонният оператор се включва с вече познатото:

Моля, изчакайте. Абонатът говори за победата.

Вървим бавно към хотела. Сирени. Вибриращ телефон. Стрелки по тротоара сочат към „убежище“. Някак ми е все едно. Няма да се крием. Просто продължаваме по чистите, блестящи улици на Киев.