Отново на кръстопът: Българската външна политика между Вашингтон и Москва (първа част)

Исторически факт е, че геостратегическото разположение на България неведнъж е имало решаващо значение за външната политика на нашата страна както в положителен, така и в негативен план. Кой знае защо, поколения български интелектуалци посочваха този факт с нескрита гордост, като че ли българската външна политика следва да бъде продукт от нашето географско аз, пречупено през балканския постсоциалистически манталитет на голяма част от политиците ни. Но това, разбира се, е само едната страна на монетата. 

Съществува и едно сенчесто, трудно доловимо измерение на външнополитическия процес у нас, което обикновено се пренебрегва с аргумента, че не е от решаващо значение, особено след края на Студената война и падането на социализма в България. Точно там е работата обаче, че разпадът на социалистическата система и началото на Прехода ознаменуваха един добре прикрит геополитически консенсус за бъдещето на нашата страна, който беше не толкова плод на българския политически живот, колкото на договарянето на нови сфери на влияние, които прекроиха границите на бившия социалистически лагер в полза на САЩ. 

Мнозина български политици са склонни да гледат с носталгия към тези години, защото тогава изборът на България беше относително прост. В сегашните геополитически условия обаче задачата на политическия елит се усложнява от два факта. Първият – че консенсусът между Вашингтон и Москва за постсоциалистическия блок вече не съществува, и вторият – че на България отново се пада незавидната съдба да изпие горчивата чаша на нов геополитически избор, който ще предопредели бъдещето и на идните поколения. В този материал ще се опитаме да анализираме точно тази реалност, за която се говори плахо и нерешително както от политиците, така и от много анализатори.

Постсоциалистическата реалност в българската външна политика

Теорията за постсоциалистическата реалност във външната политика на балканските страни е разработена от група американски историци начело с професорката от Тексаския университет Мери Нюбъргър. Непосредствено след разпадането на СССР учените лансират тезата, че демокрациите в тези държави и в бившия социалистически блок като цяло ще се отличават коренно от демокрацията в САЩ и Западна Европа. В този контекст можем да разграничим няколко основни периода в българската външна политика след падането на социализма у нас. 

Първият период започва след срещата между американския президент Джордж Буш-старши и последния съветски лидер Михаил Горбачов през декември 1989 г. в Малта. На тази среща се обсъжда бъдещето на социалистическия блок след началото на дисидентските движения и „нежните революции“ и в крайна сметка се постигат три основни договорки. Първата е готовността на Горбачов да приеме обединението на все още разделената Германия и пълноценното ѝ интегриране в НАТО, а с втората Москва дава възможност на страните от Централна Европа да изберат самостоятелно геополитическия път на своето развитие – предрешен избор, който по-късно ще постави тези държави в американската зона на влияние. 

За България и Румъния е постигнат консенсус влиянието на Вашингтон и Москва да бъде поделено 50:50 поради стратегическото разположение на двете страни. И ако анализираме внимателно анатомията на Прехода у нас, ще видим, че неговите архитекти работиха точно в тази посока – военно-политически и икономически България се обвърза с Европейския съюз и САЩ и стана част от евроатлантическото семейство, но енергийно и културно тя остана в руската сфера на влияние. В този смисъл присъединяването на страната ни към ЕС и НАТО не разчупи, а напротив – циментира този консенсус и легитимира архитектите на Прехода, както и тяхната стратегия да позиционират България като междинна зона, където интересите на Вашингтон и Москва се пресичат.

Вторият период в българската външна политика започна веднага след като България стана част от европейското семейство и колективната система за сигурност на НАТО. Покрай цялата еуфория, някак си незабелязано и паралелно с това, беше реабилитиран образът на Русия като партньор на нашата страна. На макрониво това извърши не кой да е, а самата Европа, тъй като европейските елити години наред нямаха проблем София и Москва да развиват сътрудничеството си в сферата на енергетиката, културата и дори икономиката.

Особено силен застъпник на този консенсус беше Германия, която неусетно се превърна в един от най-големите приятели на Русия в Европа – така руското влияние в Източна Европа беше гарантирано, а канцлерът Герхард Шрьодер се оказа сред най-големите привърженици на (тогава) новоизбрания руски президент Владимир Путин. Или казано с други думи, ако през 90-те години в България хората се мусеха, когато чуеха някой да говори на руски, това започна да става все по-привлекателно и някак си модерно, след като страната ни беше приета в европейското семейство.

В лицето на България обаче Вашингтон виждаше съюзник и затова се стараеше да балансира между отношенията си с Москва и военното си присъствие у нас. Така присъединяването на нашата страна към НАТО беше не толкова уникална заслуга на група български политици, а продукт от консенсуса между САЩ и Русия, който новите дисиденти – много от тях с добре известно минало – си приписаха като изключителна заслуга и така легитимираха политическия си мандат.

В тези условия политическият елит у нас управляваше необезпокояван, тъй като САЩ пазеха небето ни, Европа даваше пари по еврофондовете, а Русия щедро градеше културни връзки за приятелство с България, скрепени с огромните газови тръби на „Южен поток“. Към тази конфигурация беше добавен и Китай с неговото намерение да инвестира в мащабни инфраструктурни проекти у нас, а политическият елит – малка част от който вероятно е чел за Конфуций – изработи златния аргумент, че България е една от първите страни в света, признали Китайската народна република. 

Идилията обаче беше прекалено хубава, за да продължава, и така се озовахме на прага на третия етап от геополитическото съзряване на постсоциалистическа България, когато консенсусът между Вашингтон и Москва рухна, след като Русия нахлу в Украйна. Доказателство за началото на този етап е, че малко преди Кремъл да даде фаталната за Европа заповед, Путин призова НАТО да се изтегли от България и Румъния, намеквайки, че САЩ трябва да спазват червените линии, които са очертани някога от Малтийския консенсус. На това президентът Байдън отговори, че Русия няма право на сфери на влияние и че САЩ имат свещени задължения към тези нации, които ще спазят по силата на Вашингтонския договор. 

А по това време в България и Румъния вече бяха започнали значими политически промени, нови „нежни революции“, които целяха и окончателното откъсване на двете страни от руската сфера на влияние. Политическият елит, който говореше за баланс и консенсус във външната политика, отдавна не беше на мода в Румъния. В България обаче се оказа точно обратното – голяма част от избирателите и политиците гледаха с нескрита носталгия към Малтийския консенсус, не желаеха да се разделят с него или поне бяха против радикални промени в българската външна политика, които да се усетят както на икономическо, така и на културно ниво.

Уви, Европа не можеше да помогне, тъй като Ангела Меркел отдавна вече не беше на власт, а Макрон виждаше, че войната в Украйна заплашва пряко границите на Стария континент. В тези условия САЩ се позиционираха като единствения надежден съюзник на България, но администрацията на Байдън нямаше намерение да прави компромиси нито с корупцията в страната, нито с липсата на културен плурализъм.

Защо България не пожела разчупване на консенсуса?

Първата и основна причина, поради която България не пожела да разчупи Малтийския консенсус във външната си политика, е историческа и може да бъде проследена в годините преди 10 ноември 1989. Моделът, по който е построен българският социализъм, е уникален за Източния блок, тъй като в това семейство няма по-лоялен съюзник на СССР от Народна република България. Често, но погрешно се приема, че причините за това се коренят в Освобождението. 

Причините за силната привързаност към социализма в лоялни съветски сателити като България почиват върху два стълба. Единият е спецификата на българския социализъм, който посредством Живковата конституция гарантира пълна лоялност от страна на гражданите към член първи, легитимиращ господстващата роля на БКП. Другата страна на монетата е, че подобно на демокрацията, социализмът у нас също е строен като социализъм с български характеристики. Липсата на свободна инициатива, предвидимостта в битовите отношения, невъзможността за истинска конкуренция и свобода на пазара спомагат за формирането на нагласи, които виждат в амбициозния и преуспял западен човек, свободен от всякакви морални ограничения, враг на социалистическия строй и на традицията. 

В същото време образователната система изработва ефективни механизми за представянето на САЩ като капиталистически генератор на конфликти – теория, която, уви, днес се отстоява от много леви интелектуалци в Америка и у нас. Това фалшиво усещане за свобода под шапката на Москва рухва по време на Възродителния процес, когато става ясно, че времето на „спокойните хора“ вече е отминало, а след идването на Горбачов на власт различията между съветското и българското ръководство естествено доведоха до падането на социализма у нас. В тези условия политиците гледаха на Америка като на „новия голям брат“, който ще измести СССР като гарант за сигурността на страната ни. И затова по време на Прехода България заимства именно американския икономически модел, а не европейския, за да възстанови икономиката си след кризата от 1996–1997 г. 

И все пак българинът успя да съхрани носталгията по социализма както никой друг народ в Европа. Това е и втората причина, поради която разчупването на Малтийския консенсус изглежда почти невъзможно. Най-парадоксалното е, че тази носталгия се дължи не на някакви обективни политически причини, а просто на факта, че голяма част от носталгиците хранят такива чувства поради възрастта си. Проблемът няма как да бъде преодолян, тъй като има психологически характер и е обективно следствие от формата на социализъм, която доминираше в страната в продължение на 45 години.

За съжаление, голяма част от младото поколение също не е способно да компенсира този дефицит по множество причини. От една страна, е проблемът с демографията и емиграцията, а от друга страна – липсата на толерантна и плуралистична среда, която да генерира и насърчи професионалното развитие на младото поколение. Дали посочените проблеми могат да бъдат преодолени на този етап, е спорно поради политическата нестабилност в страна и липсата на желание за изграждане на дългосрочни стратегии.

Третата група причини засяга устойчивото руско влияние в страната и перспективата то да бъде заменено от сходни по идеология формули. Силната лоялност на България към СССР от времето на Студената война, която се запази устойчива след формирането на българския постсоциалистически елит, и дългосрочното нежелание на Европа да погледне сериозно на проблемите, с които се сблъсква обществото ни години наред, доведоха до политическа нестабилност, която изглежда непреодолима поради невъзможността за откриване на единна формула за българския национален интерес.

Докато такава липсва, патриотичните фракции ще продължат да гледат на понятието български национален интерес като на възможност да увеличат подкрепата си и да държат България колкото е възможно по-близо до своите идеи, а прозападните и ястребските крила да задълбочат механичната си реторика за цивилизационния избор на страната да бъде част от ЕС и НАТО. 

Това противопоставяне в обществото е основният генератор на конфликти, който не позволява разчупването на Малтийския консенсус и изработването на последователна стратегия, която да позиционира България трайно на геополитическата карта. Конспиративна теория е да смятаме, че тази поляризация крие някакви тайни, скрити измерения и че някой нарочно разделя българите, за да не могат да постигнат консенсус за интересите си.

Такива теории обикновено кореспондират с митовете, че американските президенти си лягат и стават с мисълта дали в България трябва да има редовно правителство, или не. Всъщност не САЩ, а българските избиратели решават това – и така ще отговори всеки американски дипломат. Лошата новина е, че в българското общество няма воля за разчупването на Малтийския консенсус и заради това той трябва да бъде заменен от някаква приемлива геополитическа формула, която да възстанови политическата стабилност у нас.