Халета, кланици, хипстъри – или пак за индустриалното наследство

Тухлени стени, високи тавани с видима мрежа от инсталации и лампи, бетон и черно желязо. Вътре е топло, а шумът е постоянен – тракат прибори, хора се смеят, сервитьори разнасят халби с тъмна бира. Отвън, на паветата под табелата със синия герб, тълпа чака да се освободят места. Ресторантът е Bullerei – бивша кланица в хамбургския квартал Sternschanze, открит през 2009 г. и собственост на популярния немски шеф-готвач Тим Мелцер.

Welcome to Carlsberg City District (Добре дошли в градския квартал „Карлсберг“) гласи реклама под визуализация на група тухлени сгради с нови метални и стъклени надстройки около кипящ от живот градски площад. Бившите пивоварни на „Карлсберг“ в югозападната част на Копенхаген са в процес на бурна трансформация. Целта е до 2024 г. те да се превърнат в най-добрия нов квартал на датската столица – запазил индустриалния шик на миналото, но с минимален въглероден отпечатък.

Това са само част от популярните начини да използваме индустриалното наследство днес.

В края на април 2021 г. историци от Софийския университет представиха проекта си „Дигитален архив на индустриалното наследство“ и филма „Хора, фабрики, общности“ с главни герои изоставени, рушащи се или вече разрушени места от разцвета на българската индустрия преди Втората световна война – месокомбинат „Родопа“, Захарната фабрика, Железопътния завод и Прошековата бирена фабрика в София, Шоколадовата фабрика в Своге и редица други. Проектът набра популярност, а екипът се надява да привлече вниманието на обществеността към потенциала на тези места за градско развитие и да накара хората да ги припознаят като културно наследство.

Всъщност хората май отдавна са ги припознали.

Фабриките, които стават за всичко

Старите жп заводи, складови халета, трамвайни депа и бирени фабрики, превърнати в галерии, хитови ресторанти, бутикови хотели, нощни клубове, лофтове (части от бивша индустриална или търговска сграда, приспособени за жилища) или стартъп хъбове, са вече неделима част от градския дух в стара Европа, че и по света. В предковидната ера именно това бяха задължителните места от пътеводителите на Wallpaper и Monocle, ресторантите с най-висок рейтинг в Tripadvisor, които трябва да резервираш седмици предварително, и новите реконструкции, които всеки уважаващ себе си архитект трябва да посети.

Със своите щедри територии, често на отлични, макар западнали локации, с впечатляващите си конструкции и големи подпорни разстояния, индустриалната архитектура носи носталгичния дух на миналото и пасва на всичко. А това нямаше как да остане неизползвано. През последните няколко десетки години, след изнасяне или спиране на редица производства в развитите страни, огромно количество бивши складови, пристанищни, железопътни и производствени зони бяха върнати в градския живот с чисто нови функции. Това стана благодарение на централизирани градски политики или на чист предприемачески ентусиазъм и резултатите са налице навсякъде – от Хамбург, Лондон и Ню Йорк до Амстердам, Копенхаген и Есен.

Нещо повече, световните организации за опазване на културното наследство обичат да говорят за тези места като за потенциал за нов вид културен туризъм, апелирайки за тяхното опазване, рефункционализация, социализация и все по-активно включване в списъците със световно културно наследство (например изследването към UNESCO от далечната 2001 г., озаглавено „Недостатъчно ли е представено индустриалното наследство в списъка на световното наследство?“). И действително, получаваме все повече чудесно реконструирани бивши индустриални зони, превърнати в музеи и места за култура.

Звучи като градска приказка, но не е точно така.

Ревитализацията на западнали територии позволява градът да се развива без излишно разрастване, създава мултифункционални вторични центрове и е добре за икономиката и туризма. Но същевременно е перфектен начин за скоростна джентрификация – онзи процес на изменяне характера на квартала чрез приток на по-богати жители и бизнеси, при който обаче повишените наеми и цени на имотите изтласкват дотогавашното по-бедно население ĸъм други гpaдcĸи зoни.

Често този процес се представя като устойчиво решение на проблемите на града, но също толкова често това далеч не е така. Местното население около кланиците в Хамбург отдавна е продало или превърнало апартаментите си в Airbnb квартири за бърз туризъм, споделените офиси и ателиета в Берлин и Лисабон отдавна не са пространства за бедни талантливи артисти, а лофтовете около Tate Modern и в манхатънския Hudson Yards са сред най-скъпите в света въобще.

Българският случай

Индустриалното културно наследство е любима тема в архитектурните среди от десетилетия, включително и в екосистемата на българското опазване. За тях постоянно се правят архитектурни дипломни проекти и се пишат изследвания още от времето на соца (да не забравяме, че музеят „Земята и хората“ е всъщност реконструкция от 1987 г. на Голямата коларска работилница на Софийския военен арсенал, запазена от разрушаване след активна кампания на българските опазители тогава).

Захарната фабрика в София има статут на недвижимо културно наследство от 70-те години на миналия век, с национално значение – от 1998 г., и не вярвам някой да одобрява нейната нерадостна съдба в момента. Събарянето на сгради като жп завода зад Централна гара в София през 2019 г. винаги предизвикват бурно недоволство, а обществото пределно ясно показа какво мисли за опожаряването на тютюневите складове в Пловдив.

Нещо повече, артистите отдавна ги използват – легално или не. Партита в стари складове се правят още от 90-те години, инсталации и пърформанси – също, а „Водна кула арт фест“ например направи юбилейното си десето издание в Хладилното депо „Подуяне“ в столицата през 2017 г. Дори общините се опитват да наваксат – разбира се, късно, бавно и непохватно. През 2019 г. Пловдив премести централата на Общинска фондация „Пловдив 2019“ и част от събитията за Европейска столица на културата в един от тютюневите складове (неопожарен). Столичната община работи от много години по превръщането на бившата топлоцентрала на НДК в Център за изкуство и култура и се опитва да измисли какво да прави с места като трамвайното депо „Клокотница“.

Но всичко това са капки в морето.

Интересно защо в България така и не се появи Meatpacking District, a Тютюневият град на Пловдив така и не заприлича на Tate Modern? Отговорът е: защото работата с индустриалното наследство не е нито лесна, нито евтина.

Дизайнерският шоурум „Склада“ в софийската печатница „Мадара“ просъществува няколко години след блестяща и очевидно скъпа реконструкция, достойна за индустриалния шик на миланската зона „Тортона“, но в крайна сметка затвори и се премести в стандартен малък магазин на централна софийска улица. През 2017 г. Generator отвори врати като обещаващо място „за дизайн, вдъхновение и кооперация“ в задния двор на бившия завод „Витоша“ в София, направи куп силни събития, но в крайна сметка не издържа (на локацията, на пандемията или на променения ни живот по принцип) и затвори през 2020 г.

Проблемът с всички тези постиндустриални места и сгради е, че са: а) адски скъпи за реконструкция и поддръжка, б) на неудобни места, които устройствено са зле, а когато ги оправят устройствено, родните инвеститори предпочитат да строят там небостъргачи, вместо да си губят времето с някакви хипстърски зони за изкуство и култура, и в) всъщност у нас реално нямаме социалната култура за използване на такива сгради „като на запад“. Справка – съдбата на малкото героични опити за индустриален дизайн и шик от по-горе.

Преди няколко години аз самата, подобно на историците от Софийския университет, се ядосвах как може да нямаме лофтове в Захарната фабрика и музеи за съвременно изкуство в завод „Родопа“. Днес си мисля, че ако ги ползвахме „като на запад“, щяхме просто да джентрифицираме по-бързо някакви територии, но надали щяхме да постигнем качеството на културния живот на Хамбург, Лисабон, Лондон… давайте нататък.

У нас на практика феномени като Сохо и Шордич липсват (може би с изключение на пловдивския „Капана“ и евентуално софийския „КвАРТал“). И това всъщност е добре. Както винаги се случва с малката ни периферна култура, европейският регрес се среща с нашия роден тромав прогрес, което в крайна сметка ни дава

шанс да се поучим от чуждите грешки.

Разбира се, не е лошо първо да спрем да събаряме сградите си. А после да видим как да образоваме общини и частни инвеститори, та дано най-после постигнем заветния мултикултурен, шарен и привлекателен град, за който всички мечтаем.