Пет начина за борба с борбата

Здравей, Нева,

Какво правиш, когато всичко загуби смисъл и никъде не се чувстваш на мястото си, дори пътуванията, които обичаш, вече не ти носят тази наслада? Или когато осъзнаеш, че те е страх да си направиш план за бъдещето сама – само защото това означава да приемеш възможността, че може да останеш сама до края…

Де

Имам един приятел от Саламанка, който ме научи на „или не“. Едно „или не“, добавено с въпросителен тон в края на най-уверените твърдения, което пука всякакви балони – и тези на еуфорията, и тези на тъгата, и дребните плюски на лъжите, и гигантския мехур на рутината. Откакто го чух за първи път и взех да го прилагам, ми върши чудесна работа.

„Всичко, което не те убива, те прави по-силен… Или не?“
„Две плюс две е четири… Или не?“
„Побързай, побързай, на спиртника прашен / тури тенекийно джезве – / на винени пари под пристъпа страшен, / свари си горчиво кафе… Или не?“

От тази „подправка“ може изведнъж да ти стане по-смешно или по-страшно, може да се обнадеждиш или отрезвиш, да се разсееш или концентрираш и т.н., и т.н. – важното е, че чрез нея изведнъж се оказваш извън сигурността, в полето на непредвиденото, където виреят страхът и свободата. И това често е за добро – особено когато, както казваш ти, всичко изгуби смисъл. Щом го е изгубило, значи го е имало, а щом го е имало, значи пак ще го има, само трябва да прецениш как да се случи това.

Психолозите, по силата на своето образование и опит, казват, че една добра стратегия в случай на генерална неудовлетвореност е да се върнеш назад до моментите, в които си била удовлетворена, за да видиш основните разлики и да си направиш изводите. Към крачката назад аз искам да добавя (най-вече по силата на това, че съм на 46, а за толкова години „и магаре да вържеш – както казва майка ми, – все на нещо ще се научи“) и крачката встрани, която помага да добиеш по-спокойна представа за размерите на проблема, както и за малко да се отървеш от тормоза му… Или не?

Вън

Ето, значи, какво ми помага да се наместя поне частично, когато спра да разпознавам себе си или средата. Да изкарам грижата си навън, ако е формулируема в думи, и да я повтарям пред различни хора – от приятели до приятелски настроени непознати, – докато не ѝ изстискам отровата. Ползите, най-общо казано, са две: да назовеш е поне донякъде да опитомиш, а да споделиш е врата към неочаквани решения. Всички имат трудности и начини за справяне с тях, за които ще чуеш в отговор – първото е утешително, второто е практично.

Алтернатива на споменатото е да изкарам себе си навън и да ходя, ходя, ходя. Разходката, освен че е от явна и неявна полза за здравето, е и начин, „като забравиш за миг ограниченията на гравитацията, логиката и условностите, да оставиш магията да се случи“, както казва американският математик Дан Рокмор, докато обяснява защо най-добрите идеи му хрумват, докато въобще не се опитва да ги произведе. Но не само. Да си способен да се движиш самостоятелно и да има къде да повървиш мирно, са огромни привилегии, недостъпни за мнозина на тази земя – заслужава си да се възползваш от тях, ако ще да е леко неохотно. Функциониращото тяло, щедрата природа, възможността да разполагаш със себе си – това е чиста благодат.

Кротко

Когато бях малка, баща ми каза, че животът е борба, а от часовете по биология и литература аз вече знаех, че борбата е за съществуване и е „безмилостно жестока“, та нищо след това (дори „ранъта прави борбъта“) не можа да ме успокои достатъчно по този въпрос. И все пак дълбокото ми лично чувство, дори след десетилетия по-преки и по-косвени отношения с мъчителните измерения на живота, е, че той е търсене и създаване на наслада (и ако не е, може да стане). Което ме връща към твоето писмо.

Да, има моменти, даже цели периоди, в които достъпът до насладата е ограничен или несъществуващ. За мен такъв беше от края на тийнейджърските ми години почти до 30: чувствах се нелепо в обкръжението и в кожата си (бяха 90-те на „промените“, това блато на вечната воня), работех залудо; почти никоя от причинно-следствените връзки между усилие и резултат, които ми подсказваха логиката и образованието, не работеше; смисълът беше далечен лукс. И все пак нещата се промениха.

Научих следното. Умората е закономерно състояние, идва в пакет с всичко останало. Тъгата е вид умора; разочарованието, пренасищането с безсмислие, безсилието пред непрогледното бъдеще – също. Въпрос на живот и смърт е да не се вцепеня там, където ми е зле, но и да не се разбързам да се махна до такава степен, че да изпотроша себе си и близките си околности. Ако няма друг изход обаче, между болезненото срутване на познати или дори желани сегменти от живота ми и срутването на цялата ми личност, да избера по-малкото разрушение. Излизането от умората е осъществимо, но е процес, така че гледам да не се впечатлявам от бавността му, а да се движа първо в педята овладяно пространство, която ми е останала, а после и по-надалеч. Чувството понякога е като в кошмар, в който не можеш да помръднеш. Но кошмарите свършват с утрото.

Напук

Има и такива моменти, даже цели периоди, в които човек се чувства като част от масовката в собствения си сюжет. По-горе споменах разрушението, но истината е, че не ми е известен нито един сполучлив начин за връщане на насладата, който да е изцяло основан на разрушение. Единственият изпитан способ да реанимирам илюзията, че нещо зависи от мен, е да се поставя в ситуация, в която със сигурност нещо зависи от мен. И дори да съм изгубила усещането за смисъл, да действам в посока, в която независимо от моите усещания, направеното ще е от полза.

Когато се почувствам обидно бедна например, дарявам пари (най-често на „Лекари без граници“). Когато са се отнесли грубо с мен, утроявам произволно разхвърляните жестове на симпатия към света. Има още куп варианти за „захващане“ в тъканта на цялото, които могат да се практикуват и без душевни сили, но с ясното съзнание за уместност, напук на даденостите: да четеш художествени произведения за библиотеката на незрящите, да чистиш планината, да даряваш кръв, да разхождаш кучета от приют и прочее, и прочее. Някъде по тези пътища човек може да си преоткрие любопитството, желанието за игра, усещането за част от витално цяло. Но и да не си ги възстанови така, когато в крайна сметка успее, от прехода ще са му останали не махмурлук и рани, а ред поводи за мир със себе си.

Картофи

Беленето на картофи страшно ме успокоява. Като прочетох писмото ти, Де, това беше първото, което ми се дощя да ти кажа. Единствената причина, поради която не отговарям само с това изречение, е, че както понякога е нужно да се успокоиш, така и друг път се налага да се доразстроиш, да се разсипеш на части, за да видиш какво вече не работи и какво никога не е работило. И да го отстраниш.

Някой веднъж ме обвини, че мисля „апокалиптично“, защото му обърнах внимание, че на този свят да си горе-долу здрав и горе-долу независим в зона, където хората не умират от насилие и глад, е вече печалба от тотото. Разбира се, че трябва да се иска и да се прави повече от минимума. Но когато човек загуби хъс за всичко, е хубаво да си спомни именно него и от тази тънка първа бримка да се опита да си заплете причините за радост.

Ето и още една бримка. Не мисля, че при нашите обстоятелства (приблизително европейски, повече или по-малко свободни, почти в ХХI век, макар и с типично закъснение) някой може да остане абсолютно сам. Самотен – да, но това е друга тема, която никакви планове и никакви обкръжения не могат да направят по-сигурна или по-сладка. Човекът с късмет има семейство, приятели, учители, колеги, съседи и/или сънародници, на които може да разчита и да се възхищава. Но и съвсем да не е случил на спътници, бъди уверена, че някъде наоколо има непознат, на когото ще му пука за нашия хипотетичен кутсузлия – просто защото сме хора.

Рибка

Всеки път, като мина по коридора на старата къща, виждам в ъгъла, закачен с тясното нагоре и с леко открехната тъмна вътрешност, оранжевия спален чувал на моята съквартирантка, художничка от Финландия. И всеки път си мисля: „А, пашкулът на Суви!“ – защото той точно на това прилича, на гигантски пашкул, от който преди малко е излетяла странстваща пеперуда.

Седим от двете страни на дървената маса, сред трохи от кекс и заглъхващи откъслеци от разговор, когато тя се обажда: „Ще ти разкажа една история, която не е точно история… Когато бях малка, у баба и дядо, на езерото, веднъж отидох до края на мостика, легнах на дъските, потопих ръцете си във водата и зачаках в шепите ми да влезе рибка… И тя влезе.“

Скъпа Де, начините, разбира се, не са само пет, и за теб най-вероятно няма да са точно по-горните, да не говорим че може да обичаш да се бориш, та липсата на надпревара, риск и мускулести отношения, която на мен ми е толкова уютна, за теб да е загуба на време. Каквото и да е – желая ти да го размърдаш натам, накъдето ти е добре. И ти желая доверието и търпението на детенцето от мостика.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.