Идеи за площад „Света Неделя“: От транзитно движение към градски живот

В сърцето на Мексико сити се намира „Пласа дел Сокало“ – площад, който с впечатляващите 240 х 240 метра подобава на един от най-големите градове в света. Но голямата площ сама по себе си не е свойство, което допринася за приютяването на пълноценен градски живот. Не една анекдотична снимка показва скупчени в редица хора, криещи се в игловидната сянка на пилона в средата му, докато извън нея огромният площад пустее. Това е следствие, разбира се, от особеностите на климата в Мексико, където сянката е по-желана от слънцето в по-голямата част от годината. Поуката от този прост пример е, че начинът, по който хората използват едно пространство, е наука сама по себе си – и то наука, която може би предоставя най-ценния показател за успехите и неуспехите на архитектурата.

През 1999 г. живеещият в Мексико белгийски артист Франсис Алис заснема 12-часов филм, с който проследява движението на хората по сянката на пилона на „Пласа дел Сокало“

В сърцето на София, Ларгото също е тема на етюд, който поражда подобни изводи. Със своите монументални мащаби, непропускливо, еднообразно покритие и все още интензивно автомобилно движение това парче от града няма качествата на градски център. За да разберем причините, си струва да се запитаме отново: къде, ако въобще някъде, се скупчват хората?

На този и на други (риторични) въпроси търсиха решения финалистите в конкурса за новия облик на площад „Света Неделя“. Отговорите им изплуваха на повърхността на общественото внимание в края на миналата седмица и породиха вълна от полемика. Но сякаш най-добрата новина дори не е в победата на екипа на световноизвестния архитект Максимилиано Фуксас, която създаде прецедент в историята на конкурсите в роден мащаб, а по-скоро в богатството на идеи на различните екипи, някои от които заслужават повторен прочит.

Формулата на „Фуксас“

Проектът на студио „Фуксас“ със своята ясна визия безспорно е най-запомнящият се сред финалистите. Откроява се прецизното проучване на българския контекст и предпочитания: а именно желанието в идеалния център да се създаде нещо неслучайно и емблематично. Желание, което при несбъдване оставя публиката силно разочарована, както неотдавнашните събития около ремонта на „Граф Игнатиев“ доказаха. Неслучайна е и фотогеничността на проекта от птичи поглед: фотографията с дрон е пословична за начина, по който архитектурата се възприема и получава публичност в обществото ни.

Една от трудностите при проектирането на голям площад, парадоксално, е неговата откритост, защото в нея, както на „Пласа дел Сокало“, така и в Ларгото, поначало няма разнообразие. Архитектите трябва да създадат кътчета, които да приютяват хората, но същевременно да запазят площада отворен и цял. За целта е необходимо да дефинират чрез архитектурата си различни условия. Тук проектът на студио „Фуксас“ използва класически принцип: геометрична мрежа, в която са разположени различни елементи – дървета, навеси, фонтани и пейки. Така с една настилка едновременно се постига непрекъснатост на пешеходното пространство и в нейните рамки се обособяват пространства с човешки мащаб. Този прост, но прихващащ окото подход определено е най-силната карта на проекта и нещо, което го откроява от другите участници.

Хладен прием предизвика обаче отношението на „Фуксас“ към историческите пластове на площада. От студиото предлагат да се отстранят дърветата, които опасват църквата „Света Неделя“, за да се създадат по-далечни гледки към сградата. Ключова част от заданието беше в новото пространство да се интегрира археологията, разкрита пред хотел „Балкан“ (бивш „Шератон“), и тук решението на студиото е да се постави стъклен под. В същото време мнозинството финалисти залагат на вкопаване на площада. Асоциациите с предишните фази на ремонта на Ларгото правят тази част от заданието деликатна и не е съвсем изненадващо, че идеята за още един подлез с археология под стъклен покрив не успя да се приземи меко.

На кръстопът

Критичният подход на всички международни финалисти към ситуацията с автомобилния трафик през Ларгото е силно обнадеждаващ поглед в едно бъдеще, в което пешеходците са поставени на първо място в проектирането на градската инфраструктура. Въпреки някогашното стесняване на пътните платна на площад „Независимост“, до днес той остава преди всичко един излишно голям пътен възел. Макар и пресичащите се артерии отчасти да съвпадат с оригиналната улична структура на Сердика, тази приемственост с античното градоустройство едва ли бива оценена от прозорците на преминаващите коли. А скоростта като качество на пространството е важно, както обяснява известният урбанист Ян Геел в „Градове за хората“, защото в „бързото“ пространство хората не спират, а просто преминават.

Победилият проект например предвижда затварянето на автомобилния достъп от „Цар Освободител“ както към новото пешеходно пространство около „Света Неделя“, така и по булевард „Мария Луиза“ към Халите. Така се създава второ пешеходно пространство пред ЦУМ, като двете се свързват на едно ниво с пешеходна пътека.

Подходът на класираните на второ място архитекти от обединение AI Architects обаче е дори по-смел: предлага се изцяло затварянето на кръстовището и така пространството от площад „Света Неделя“ до Халите се поставя в една непрекъсната пешеходна повърхност. Същевременно единственият проект, който не предвижда съществени промени за автомобилното движение, е и единственият, създаден от български екип – този на „Конкурент-90“.

Поглед назад към неотдавнашния конкурс за площад „Александър Невски“ показва, че амбициозните предложения не са застраховани отвъд конкурсната фаза. Там пешеходното пространство на спечелилия проект около храм-паметника впоследствие беше жертвано в името на паркоместата на синята зона. В този смисъл, за всяко добро намерение на архитекта е нужна воля в Общината (или поне липса на активно противодействие), която да доведе смелите предложения до изпълнение. И все пак единодушието на тази международна общност от архитекти създава усещане, че ако досега решенията за градската среда са диктувани по инерция, то е време за промяна.

Високо- и нискотехнологични навеси

Нуждата от сянка е присъща не само за Мексико сити, но и за София в топлата половина от годината. По тази причина проектът на студио „Фуксас“ компенсира премахването на дърветата около „Света Неделя“ с „високотехнологични“ навеси, които, освен че ще събират дъждовна вода за поливане на зелените площи, ще имат контакти за зареждане на мобилни телефони. Но както знаем от новооткрития площад „Славейков“, навесите, които се очакваше да подслонят книжния пазар, сами по себе си не създават нови възможности за използване на пространството. И също като тези – не предлагат сянка.

Далеч по-нискотехнологичен, но и загрижен за кислородния запас на града е подходът към предоставянето на сянка на френското студио „Вилмот“, което заема пето място в конкурса: чрез дървета. Във визията на архитектите му площадът е под платно от дървесна растителност, която създава едновременно навес и интимност, будещи асоциации със зелените пространства в Париж – като цветния пазар на Ил дьо ла Сите или градините на „Пале Роял“.

Този подход, привичен и за българския урбанистичен диалект, е използван в отговор на климата по нашите ширини в продължение на векове: от сенчестите дворове на възрожденските къщи на Стария Пловдив до междублоковите пространства на панелните жилищни комплекси, като столичния „Изток“. И макар скромността на проекта да не печели точките на журито, то поне в простотата на доказания опит не остава съмнение за неговата удачност.

Друг акцент, свързан с гъсто озеленяване, е предложението на AI Architects за превръщане на пространството под стъклените куполи на Ларгото в оранжерия. Макар и да не се вписва в темата на Древна Сердика, това е едновременно духовит и достъпен начин да рационализираме постфактум пространствата, които сме създали в недалечното минало, без да знаем защо.

От формулата към непредвидимото

Общественият фокус, разбираемо, е върху победителя, който ще бъде поканен да подготви работен проект за Общината. А за нея този проект и реализацията му през настоящия мандат ще бъдат възможност за изкупление за провала на „Граф Игнатиев“. Възможност от голям мащаб, каквато няма да се появи повторно.

Конкурсите обаче са просто преходна част от работата на архитектите. За кратко време и с ограничена връзка с евентуалния клиент те трябва да подготвят не няколко половинчато работещи варианта, а само един, който да изглежда убедителен и завършен. Често това е плод на минутни решения и пропуските са не опасност, а даденост: те просто биват умело скрити в представянето.

Затова и най-значимият резултат от конкурса е съвкупността от различни идеи, които са се родили за това кратко време. Макар и в този процес да има победител, като архитект още в университета научаваш, че дори да си най-добрият, не бива да си позволяваш да се влюбиш в собствения си труд. Винаги има много повече в работата на другите, от която можеш да се учиш.

А може би най-важният урок за един архитект идва тогава, когато хората се нуждаят от нещо съвършено просто като сянката, а тя се окаже оскъдна. Сред не-архитектите битува схващането, че ни трябва въображение, за да рисуваме и скулптираме форми. Вероятно помага, но далеч по-ценно въображение е способността да си представиш пълнокръвния живот в местата, които описваш, с неговите нужди и желания. Иска ми се да кажа, че знаем правилните отговори и формули, но истината е, че в процеса сме въоръжени единствено с модели, сравнения и собствените си сетива. А успехите и неуспехите на местата, които създаваме, стават ясни едва след като бъдат населени от хора: тогава в тях се случват истории, които ние с нашите илюстрации не бихме могли да разкажем.

Заглавна снимка: Изглед към храма „Света Неделя“, без съществуващите дървета / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com