По буквите: Георги Господинов

„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

Имам една любима картина на финския художник Хуго Симберг – „Градината на Смъртта“. В нея Смъртта кротко полива подредени върху висока леха крехки растения. Самата Смърт също е крехка, вглъбена, грижовна. Не знаем дали е мъж, или жена – бял скелет с черна пелерина, тъмнозелена лейка, едната ръка опряна на лехата, зад която се подава тънка бяла пета. В съседство виси бяла кърпа. На заден план – още лехи, още смърти. И все тъй нежни.

Свикнали сме да мислим, че градината е обратното на смъртта. Да градинарстваш значи да заставаш на страната на живота – през август хортензиите ми издържат само ден, ако не ги полея. Разбира се, природата няма много нужда от подобно съучастничество; тя прекрасно се справя и без нас. Градинарят обаче се грижи за конкретния живот, не за живота като цяло. Пази го от суша и от врагове, пресажда го, помага му да се прероди.

„Градинарят и смъртта“ е такава книга. Така се случи, че познавам много книги за смъртта – някои прекалено отблизо. „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън я преведох; тя описва в детайли какво чувства човек през първата година след опустошителна загуба. Такъв е и „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. И двете са болезнено точни; могат да ви накарат да бъдете мили с близките си, ако са още живи, и да се стреснете от образа си в огледалото, ако не са. Или да усетите несподелимото като все пак споделено.

Това, което изцяло отсъства и от двете книги, е образът на човека, който си е отишъл. Този образ присъства като отпечатък, разранен отпечатък. Други книги – всички биографии, да речем – се опитват да направят обратното: да възстановят отделния живот като разказ, в който смъртта е само (макар и финален) епизод.

„Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов не е нито биография, нито дневник на скръбта – и все пак някак е и двете. Тя е мрежа за улавяне на живота, конкретния живот, който ни се изплъзва. Мрежа от истории. В романа „В памет на паметта“ Мария Степанова говори за една особена привилегия, срещу която никой още не се е сетил да се бори – привилегията на онези, чийто живот е интересен, онези, които запомняме. И това е дарът, който писателят може да направи за своите близки – да ги запази в истории, защото паметта е устроена като литературата.

„Градинарят и смъртта“ е портрет, който се състои от истории – подредени в привидно безредната, асоциативна вселена на паметта. Истории за бащата и истории за отпечатъка, за раната от неговото отсъствие.

Тук книгата се родее със сборника „Бащите не си отиват“ на издателство ICU, и с книги като „Наивно изкуство“ на Марин Бодаков. Включва се в улавянето на бащиния образ чрез истории на сборника, подхваща теми, които звучат в стихосбирката –

Каква супа е обичал баща ми като дете, дояждал ли си е чинията, какво е криел под голямата възглавница, на коя дума от приказките е заспивал, наистина ли се е плашил от бомбардировките, никога няма да науча това, моето отечество е безвъзвратно загубено.

Бих казала, че за първи път у нас едно поколение писатели (и не само) осмисля на глас смъртта и загубата – и отваря пространство за разговор към другите. „Градинарят и смъртта“ е част от този опит за братство пред бездната. И това е сила, не недостатък на книгата.

Кога, ако не в осиротяването на света, имаме нужда от общност, от действителния смисъл на „аз сме“?

Именно общото е и начинът да избегнеш дилемата при всяко говорене за мъртвите. Обичта те заставя да кажеш „или добро, или нищо“ – но паметта не понася плоски образи, едностранчиви герои, семейни светци. Без сянка образът се изтрива – или по-лошо, бива подменен и този, когото уж сме издърпали от подземното царство, се оказва някой друг, благообразно усмихнат… двойник. „Градинарят и смъртта“ решава тази дилема, като разказва за сянката – но я скрива в полето от сенки, в поколенческото, в общото. Бащите ни пускаха шамарената фабрика, казва книгата. Или „бащите ни отсъстваха“.

Книгата черпи от утехата на общото – но и умее да я дава, милостива е към читателя, който търси изречения за пластир върху раната. Някои са прастари коренища, за които човечеството се лови от векове, като ботаническото безсмъртие и Сенека. Други са нови. В трети се усещат – и предават – терапевтични модели. По-важното е, че споделяйки, книгата разширява отвореното от други книги пространство за споделяне, пуска в себе си читателя да разкаже и своята история, историята на своята мъка и на своите мъртви. И да каже наум – като автора в една среща от книгата – „и аз“.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Лист“, ICU и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.