По буквите: Гомбрович, Лойполд

„Фердидурке“ от Витолд Гомбрович

превод от полски Димитрина Лау-Буковска, София: изд. НИКЕ, 2024

Имате ли чувството, че времето върви наобратно? Че вместо да ставаме по-умни, по-справедливи, по-способни да живеем заедно във все по-пренаселения и крехък свят, с една дума – по-зрели, – ние крачим с бързи стъпки назад? Че се вдетиняваме, но не със сладката невинност на първото си, действително детство, а с уродливостта на онзи непоносим Хофманов герой, малкия Цахес?

Или пък ни вдетиняват, казва героят на Витолд Гомбрович от „Фердидурке“.

Не се подлъгвайте да четете този роман като модернистична игра, като разкършване на старите кокали на въображението. Разбира се, той може да се разглежда и така – като едно гигантско, ужасяващо, но и ужасяващо смешно „ами ако“, в което попадаме заедно с героя.

Ами ако в един хубав ден хората спрат да забелязват, че сме възрастни?

Че сме хора с достойнство, с позиции, с независим живот? Ако започнат отново да се държат с нас като с ученици, да ни карат да повтаряме заучени фрази за задължителни ценности, да ни забраняват да даваме глас на досадата си – или на друга автентична емоция? Ако започнат да се държат снизходително към неизбежно появилата се у нас агресия, защото тя е отгледана от тях, очаквана, инфантилна – триумфално доказателство, че сме се вдетинили?

Ето това става с героя от „Фердидурке“. А той, започнал като жертва, твърде скоро открива, че е неспособен просто да си тръгне. Твърде скоро открива, че в не една и две ситуации това му харесва. Защото всъщност никой не го държи истински отговорен за действията му – нали никой не го вижда като автономен възрастен човек. Или защото зрелостта е била само илюзия? Неслучайно романът започва със сън, в който героят бърза за гарата, за да не изпусне влака, но внезапно осъзнава, че никакъв влак не го чака, че цялото предстоящо пътуване е самозаблуда.

Дали не наслагвам сегашната си обществена тревожност върху романа на Гомбрович? Зрелостта като лична илюзия също е абсолютно възможен ключ за четене на тази книга. Но факт е, че романът е забранен в Полша след излизането му през 1937-ма и дълги години след това. Факт е, че през 1939 г. Гомбрович отива за малко в Аржентина – и войната превръща пътуването в изгнание. Факт е най-сетне, че

този роман се чете съвсем ясно като бесен, неистов, подигравателен протест срещу тоталната инфантилизация, която ни налагат тоталитарните режими.

Виждаме я и у нас. И неслучайно – и в романа, и в действителността училищата са мощен, жесток инструмент за потискане на зрелостта. Четеш Гомбрович и разпознаваш ситуациите едно към едно; в предвоенна Полша също е било така.

Преводът е като цяло майсторски: езикът не е никак лесен; особено в началото правят впечатление разни стилистични игри, които са хванати много добре (например двойните епитети). В послеслова си преводачката казва, че доста голям препъникамък е бил полски израз, в който думата „дупе“ е част от идиом за инфантилност, инфантилизация. Вероятно е било сериозна дилема дали да се смени с някой български идиом, или да се запази, защото влиза в немалко разширени образи. Какво да изберем – неизбежната загуба на естественост или неизбежната загуба на изразителност? Решението според мен е вярно, доколкото самата дума е най-детската от синонимното си гнездо – от инфантилното време на самия език.

Потискащо е човек да се впуска в паралели, както е потискащо да пресмята пътя от инфантилната свръхподготовка на церемонията за встъпването в длъжност на Медведев (Опрахосмучени павета? Репетиция с двойници?) до наркоманите в изоставения строеж на болница – агресивни и инфантилизирани също като учениците на Гомбрович. Особено пък докато слуша поредна реална история за побоища в училищен коридор.

„За разлика от слоновете“ от Дагмар Лойполд

превод от немски Майа Разбойникова-Фратева, София: изд. „Аквариус“, 2024

„За разлика от слоновете“ звучи като планирано бягство от описаното по-горе. Бягство в един конкретен човек, доколкото книгата може да се нарече разгърнат портрет. Признавам, че я избрах заради обещанието за частно защитено пространство, в което можеш малко по-спокойно да изчакаш драмите да свършат. Героят на книгата впрочем прави точно това – гардеробиер е в операта (и в няколко други концертни зали и театри в града). Как да не поискаш да влезеш точно в неговата роля, да нахлузиш белите ръкавици, с които да докосваш почтително всяка поверена ти дреха, и да се оттеглиш да учиш италиански до антракта.

Да четеш само по лицата на другите какво точно са видели и преживели. Съпреживели, нали и те са само зрители.

Да си измисляш малки привички, които да придават структура и вкус на деня и седмицата ти. Да си измислиш любов, фантазия на фантазията, но да не се движиш към нейното осъществяване или да обикаляш около нея в окръжности с извънредно голям радиус.

Да се скриеш в неподвластното на времето – в класиката, в библиотеката (провери дали вестникът ти не е наобратно), в научнопопулярния филм, в изяществото на стила, с който си описан. Да не личи в коя епоха се развива действието, освен по дискретната поява на мобилен телефон в някое изречение. Да бъдеш идеалният контрапункт на новините – до появата на един шлифер, шлифер с пистолет.

Ако на сцената в първо действие има пистолет, до края трябва да гръмне. Ами ако е в гардеробиерната?

Заредени с оръжие и цитат от Чехов, ние започваме да разнасяме очакванията си сюжетът да свърне рязко. Докато не разбираме, че развитието е именно в героя, който не е просто сладка изискана фантазия, а реален портрет на съвременния, нормален, божем, човек и неговите обречени бягства – метафора за собствените ни мрачни прогнози, на собствените ни очаквания за големия разказ на историята, която не спира да обръща нотите.

П.П. И понеже не бива да се завършва така драматично, слагам тук по някое изречение от двете книги, за да видите какво имам предвид под „бягства“ и „убежища“. И под „добър превод“.

Във вторник се събудих в онзи бездушен и мимолетен миг, когато нощта всъщност е свършила, а все още не е почнало да се зазорява. Събудих се внезапно, исках да полетя с такси към гарата, защото ми се струваше, че заминавам – едва в следващата минута с усилие осъзнах, че влак за мен на гарата няма, че никакъв час не е ударил.

Това беше уплаха от несъществуването, страх от небитието, тревога пред безжизнеността, биологичен вик на всички мои клетки пред лицето на вътрешното разцепление, разпиляване и раздробяване.

Март започва със студ. Когато господин Харалд поглежда пъпките на магнолиите, има чувството, че те с радост биха се оттеглили обратно в мъхестата си шушулка. Накокошинен от студа, господин Харалд пристига в най-красивия театър в града. Кокошата кожа се вижда само след като кокошката вече е оскубана. Това е повод да се замислиш.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на НИКЕ, „Аквариус“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.