По буквите: Тан, Стойкова

„Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан

превод от английски Нева Мичева, Пловдив: „Жанет 45“, 2024

В един разказ на Бредбъри човек, останал сам на обитаема, но безлюдна планета, чува телефонен звън. Хвърля се към слушалката, но оттатък е само неговият собствен глас, записан преди десетилетия в очакване на самотата. Гласът звъни отвсякъде – и се превръща в подигравка, в безкрайно присмехулно ехо, което те сочи отвсякъде: сам си, не можеш да избягаш от това.

В „Приказки от сърцето на града“ човекът (изобщо) е смътно, но неудържимо самотен, макар да крие това от себе си. Самотен е като биологичен вид – защото унищожава другите животни, макар да копнее за тяхното присъствие до себе си. Копнее за топлината на една природа, на едно естество, което не е неговото – и точно затова е свръх-естествено. Чудо. Шон Тан умее да рисува чудото в целия му библейски блясък – сетивно чудо, като едва доловимия допир на милиарди спуснали се над града пеперуди, на обърнатите нагоре очи и протегнатите ръце. Чудо, което може да разтегля времето, докато исполинските охлюви бавно правят любов насред града. Може да го разтегли до хилядолетия, докато човекът и кучето – различен човек и различно куче, но всъщност едни и същи – крачат един до друг през историята. Тази част е без думи, мълчаливо разказана единствено от рисунките. В друга образите и думите се дописват, допълват – също както човека и неговите мълчаливи спътници.

Българските читатели познават Шон Тан. „Приказки от сърцето на града“ е публикувана няколко години след „Приказки от крайните квартали“, също преведена от Нева Мичева и също издадена от „Жанет-45“. И тя е пропита от копнежа по нещо изгубено, което дори не можем да си спомним напълно – докато не ни прониже внезапното прозрение, внезапното припомняне до какво сме имали достъп. 25-те разказа от „сърцето на града“ не са притчи, нито приказки, нито магически реализъм – те са внимателно описание на един изгубен вътрешен пейзаж, на изгубен вътрешен рай – рая да не бъдем сами. И на отчаяното чувство за вина, което човекът отново бърза да замаже.

Впрочем Шон Тан има у нас заклети почитатели, които отдавна са изнамерили и другите му книги – например „Цикада“ (за насекомото – корпоративен служител) и „Пристигане“, и коя ли не още. Тези от почитателите, които познавам, се занимават с поддържането на малко ъгълче от онзи вътрешен рай, до който ту губим, ту възвръщаме достъп – езиковото биоразнообразие, бавното време на стила, тихите строежи на духа. Мисля, че с новата книга на Шон Тан на български тези хора ще станат повече.

„Нокомис“ от Катерина Стойкова

София: изд. ICU, 2024

В едно емблематично за мен стихотворение героинята на Катерина Стойкова решава да остане във връзката си толкова време, колкото е нужно на нахапаната ябълка да изгние – и после панически я прибира в хладилника, опитва се да я съхрани, но в същото време я наблюдава как се сгърчва, как се свива над празното.

„Нокомис“ разгръща в проза подобен процес, само че не в двойката мъж–жена, а учител–ученик, водач и последовател. Връзка, чиято емоционална дълбочина е оставена да отекне из книгата – и в същото време е наблюдавана, проследена, изложена. Книга, написана в скептичното второ лице на отворените писма, съдържащи едновременно съкровеността на разговора и десакрализиращия, рязък жест на неговото разбулване, на оголването му пред публика: това вече не е между мен и теб. Вратата на хладилника е отворена; очите на читателя наблюдават ябълката.
Наблюдават следовниците, какво ги кара да тръгнат след някого; какви празнини се стремим да затъкнем. Виждат лични трагедии, самота, чувство за безтегловност, остра нужда от свързаност. Наблюдават „Баба“, духовния водач, и виждат същото, но с примес на преднамерена лъжа. На различни видове лъжи – активни, избирателни, пасивни или смесица от трите, заплетени на снежнобяла плитка. Наблюдават най-вече себе си – както героинята на тази книга „иска да разбере и случилото се, и собствените си действия“, и „да разкаже това, в което вярва“.

Докато четях, виждах нещата, пред които аз съм склонна да сваля рационалните защити, конструктите, които аз съм склонна да заменя с лични истории, четях и виждах защо размагьосването се случва толкова неохотно, и в конкретния сюжет с предполагаемото учение на индианците хопи, и въобще; защо човек е толкова склонен да уволни the fact-checkers в главата си. Защото ако твърдим, че искаме и двете части от приказната ябълка в „Американски деликатеси“, и двете части на истината – удобната и неудобната, – най-вероятно лъжем.

А Катя Стойкова успява да ни задържи на място, от което поне за кратко се виждат и двете страни на този парадокс. Това е впрочем място, което присъства във всяка нейна книга. Мястото на скептичното, горчиво прозрение, което не носи надежда за по-добър живот в истината, не носи увереност, а разколебава, раздвоява. Така, както е двойна черната фигура на корицата на Люба Халева – от една страна, се вглежда в гигантската маска, от друга страна, я поддържа. В „Нокомис“ обаче изборът е направен. И интимното „баба“ е очуждено.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, ICU и много други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.