През 2019 г. „Подуене блус бенд“ празнува своя 30-годишен юбилей. 30 години отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.

„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.

Но отиде ли си комунизмът и старият режим, или мимикрира в нова форма, продължаваща да потиска свободата, за която групи като „Подуене блус бенд“ се бореха чрез музиката си? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорим две седмици след още един юбилей, отбелязан от него – 60-тата му годишнина.

Борбата като че ли ще бъде вечна. Това е една вечна мисия. Припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която 30 години доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила:

„Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.

Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.“

Значи аз съм го казал още тогава – че това е една вечна мисия.

С Васко Кръпката си говорим също така за музикалната сцена днес, за възможностите пред младите, за състоянието и теченията в музиката в България и по света.

Ние сме си добре в опозиция. Аз не си представям моите песни да станат институция. Зарадвах се, че се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и [същевременно] да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. […] Смятам, че сцената в България все повече се увеличава откъм такава музика. Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“, – фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди всяка година, и все повече, и повече. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фест. Има рок фест в Севлиево, в Петрич.

Обръщаме поглед и към музиката днес през очите или по-скоро през гласа на една от най-талантливите млади изпълнителки в България – Ния Петрова.

Има неща, които хората си мислят и си представят как „ех, това се случва само на мен, никога не се случва на други хора“, или пък се притесняват дори да ги обсъждат. Искам да правя такъв тип песни, които да им показват: аджеба, не си сам в това!

Ния спечели „Гласът на България“ през 2018 г., а през януари пусна и дебютния си сингъл By Myself.

Винаги когато имаш нужда от музиката, тя се появява. Тъжен си и се появява едно парче, което знае всъщност дали да те вдигне, или дали да ти помогне да си останеш така още малко и после да ти мине. Откакто се помня, винаги е имало някакъв постоянен саундтрак в живота ми и мисля, че всеки си има един такъв – който се напасва и променя.

Начало на музикалното ни пътешествие обаче дава рубриката „Паралели“, посветена на концерта LiveAid – един от символите на обединяващото послание на музиката и ролята, която тя може да изиграе за важни и болезнени обществени теми.

Целия епизод на подкаста чуйте в аудиофайла.

В подкаста „Паралели и меридиани“ потегляме по света в опит да намерим обяснение на актуалните проблеми в България. Ще търсим мнението на българи в страната и чужбина, които са експерти по темите, заели сериозно място в общественото и медийното пространство. Ще изграждаме нужните паралели с миналото и ще обикаляме релевантните меридиани в настоящето, за да откриваме комплексните и детайлни отговори на актуалните въпроси. Ще се опитаме да гледаме отвъд предлаганите прости решения в търсене на баланса и истината.
Александър Детев

Александър Детев

Разделя времето си между Виена и София. Работи като експерт по дигитален маркетинг. Създател на авторската рубрика „Отвъд границите“ по БНТ съвместно с Николета Атанасова. Автор и водещ на подкаста ни „Паралели и меридиани“. Вярва, че правилният път е да търсим общото помежду ни, без да губим онова, което ни прави уникални.