Подводните камъни на протеста

Случи се. На плажа в „Росенец“. Протестиращи етнически българи защитиха етнически турци, изправени срещу тях, от провокатори, които се опитваха да предизвикат бой между първите и вторите. По-късно, седнали заедно на една маса, активистите от ДПС почерпиха тези от „Да, България“ с минерална вода. Дребните жестове на хора от „двете страни на барикадата“ представляват

едно от най-сериозните пропуквания във враждебния към малцинствата национализъм,

грижливо отглеждан у нас още от 60-те години на миналия век. Можем само да гадаем дали събитията щяха да се развият по същия начин, ако на мястото на българските турци имаше роми.

На „Росенец“ (защитена зона „Отманли“) използването на електората на ДПС като плашило и щит, което партията практикува вече три десетилетия, придоби физически измерения. Блокирани часове наред в жегата, изнемогващи от жажда и осъзнаващи, че не са там, за да се видят с Ахмед Доган, немалко от присъстващите активисти са наясно, че са употребени.

И без перспективата да се споминат от слънчев удар, използвани като буфер поради липсата на гардове от НСО, наясно с това са и немалко от представителите на етнически малцинства у нас. Ромският активист Огнян Исаев например твърди във Facebook: „А българският етнически модел на толерантността е един провал, защото авторът му продължава да върти всичко около себе си, а не около благоденствието на хората, чиито свободи и права заявява, че е защитавал и защитава.

Не е проблем личността на Доган, а превръщането ѝ в идеология.“

Исаев смята, че „само безскрупулни хора могат да организират протести срещу естествения граждански порив за справедливост. И най-безсрамно да го нарекат етническо напрежение“. В социалната мрежа се разпространява и следният коментар: „Ето защо българите ще ни мразят. Не защото сме турци, а защото сме защитници на мафията. Доган ни води към морална гибел.“

Поставят ли събитията край лятната резиденция на почетния председател на ДПС обаче началото на края на олицетворявания от Доган „български етнически модел“? Ще се ориентират ли най-сетне етническите турци и ромите към политически сили, които не паразитират върху тях, а действително защитават интересите им? За да отговорим на този въпрос, трябва да зададем друг:

Кой у нас защитава интересите на етническите малцинства и би ги представлявал адекватно?

Има ли представител на институция или политическа формация с ясна заявка, че не етносът те прави български гражданин и че малцинствата заслужават равни права, уважение и приемане?

Живеещият в Белгия ромски активист Орхан Тахир насочва критиките си към президента, който трупа позитиви от протестите: „Аз бих искал да попитам г-н Радев защо мълча, когато министърът на отбраната обяви антихуманната си концепция срещу ромите в България? Защо мълча, когато го призовавахме от площадите на Брюксел, Гент, Хага, Скарбек да излезе с позиция като държавен глава? Още по-важно, защо мълчи в момента, когато сме се обърнали към него с писмо, в което има данни за противоконституционна и противозаконна дейност на ВМРО, от естество да застраши националната сигурност и гражданския мир? Какво демонстрира г-н Радев с това?“

За „Тоест“ Тахир уточни, че два пъти се е обаждал в Президентството по повод изпратеното до институцията писмо на „Граждани за демократична и правова държава“. Авторите му призовават Румен Радев да свика Консултативния съвет за национална сигурност, който да обсъди дали участието на ВМРО във властта е заплаха за гражданския мир, сигурността и правата на българските граждани. От президентската администрация са казали, че не знаят кога и дали ще има отговор на писмото.

„Когато българският президент започне да ни уважава, и ние ще започнем да го уважаваме.

На онези, които вдигнаха табелките Roma are equal [„Ромите са равни“ – б.р.], аз казвам: Practice what you preach! [„Практикувай това, което проповядваш“ – б.р.]“, обобщава активистът.

Огнян Исаев също иска да знае позицията на президента за малцинствата, но и тази на „Демократична България“. Според него избягването на темата ще води до възпроизвеждане на един и същи проблем:

„Президентът Радев е длъжник на малцинствата, защото досега не сме го чули какво мисли. Христо Иванов, Радан Кънев и „Зелено движение“ (Владислав Панев го прави) също трябва да заявят позициите си. ГЕРБ и БСП е ясно какво мислят. Ако заявилите се като алтернатива не тръгнат да тичат по този коридор, винаги ще трябва да се справят с „етнически напрежения“ и да търсят съглашение в някой сарай. Трябва всеки ясно да каже къде и как вижда малцинствата в България, да им върне достойнството, за да може те да се изправят и да разберат, че има и друг пристан за тях и че не са харизани на една или друга партия.“

Деликатният послевкус на ксенофобията в езика на протеста

Въпреки че опитът за провокиране на етнически сблъсък в „Росенец“ беше предотвратен, акцията в близост до лятната резиденция на Доган имаше, макар и деликатен, националистически оттенък. Вероятно това е била цената, която „Да, България“ е платила, за да получат посланията ѝ най-сетне отзвук извън София. Защото говоренето за корупция и правосъдна реформа казва нещо на един много тесен слой от хора, които живеят предимно в столицата.

Реториката за „приватизирането“ на държавна собственост пък звучи ляво. Но когато се каже как един „сарай“ е завзел „българска територия“, и когато се прави опит на плажа да се забие българският флаг, патриотичното чувство, което образователната ни система възпитава у поколения наред, се пробужда. От тази гледна точка акцията на акостирането на плажа беше изключително успешно таргетирана. Проблемът е обаче, че този успех има и обратна страна.

Според Радослав Стоянов от Българския хелзинкски комитет обществото ни е толкова пропито от расизъм и ксенофобия, че сме склонни да ги възпроизвеждаме, без да се усетим. „Актуалният казус с имението на Доган на „Росенец“ е пример за това как

расизмът и ксенофобията могат да бъдат и неосъзнати и да се възпроизвеждат без зъл умисъл.

Едно от най-коварните средства за това са устойчивите речеви практики на одругостяването – отбелязването и отчуждаването на другия и другостта. Така цялата лексика около събитията е изпълнена съвсем тенденциозно с турцизми, повече, отколкото срещаме в обичайната си ежедневна реч: именията на Доган непрестанно са наричани сараи, а полицаите понякога – заптиета и башибозук.“

Към това може да добавим и че към охранителите от НСО на плажа имаше упреци, че са „еничари“.

„Ако не ставаше въпрос за човек от турски произход, тази лексика или въобще нямаше да се употребява, или щеше да се употребява инцидентно и разговорно. В настоящия случай обаче я намираме в новинарски заглавия и политически изявления. И всичко това (независимо от принципното отсъствие на съзнание за етнизиране на проблема) етнизира проблема. Това са езикови ключове, които пасват на определени ключалки в съзнанието на тези, у които има плодородна почва за предразсъдъци. Тези ключове могат да отключват врати, които бихме искали да останат затворени“, предупреждава Стоянов и призовава: „Ето защо употребата на такава лексика трябва да спре, а нашите сънародници от турски произход да получат повече от всякога потвърждение, че са част от нас и това не е нападение срещу тях, а път към освобождение.“

Огнян Исаев смята, че етническите малцинства у нас несъзнателно възприемат негативните образи, които мнозинството им приписва. Някои български турци например се чувстват виновни заради това, което е ДПС, въпреки че не гласуват за тази партия. И решават, че отношението към тях е заслужено – като цитирания човек по-горе, който казва „затова българите ще ни мразят“. В разговора си пред „Тоест“ Исаев нарече този феномен

„интернализиран расизъм“.

Този интернализиран расизъм, това вменено чувство на вина, че си такъв, какъвто си се родил, се намества на мястото на травмите от т.нар. Възродителен процес. На спомена отпреди 10 години, когато последователи на „Атака“, протестиращи срещу новините на турски език, подпалиха джамията в София. На последствията от училищното образование, възпитаващо в омраза към турците. И на цялата антитурска реторика, за която говори Радослав Стоянов.

Признаване на другия и политическо представителство. И последствия от липсата им

Огнян Исаев казва нещо, което от гледна точка на малцинствата изглежда повече от естествено, но за представителите на малцинството е трудно постижимо. В думите му обаче се крие ключът към успеха на ДПС: „На обикновения етнически българин бих казал да не забелязва произхода на помаците, турците и ромите, които някой хвърля на пангара. Така както никой не забеляза произхода на българите от НСО преди няколко дни на същия бряг.

А и само ДПС им казват – къде от интерес, къде по принуда, че са хора и имат право на това и онова. Никой друг.

Вижте листите с кандидати по време на избори и ще се уверите.“

Така стигаме до точката, от която започнахме: етническите малцинства у нас имат нужда от адекватно политическо представителство. Това означава най-малко две неща. Първото е признаване, че представителите на етническите малцинства у нас са равноценни на етническите българи и не бива да бъдат преценявани според произхода си. Второто е практическо потвърждение на първото – включване на представители на малцинствата в политическите структури на партиите, които реално, а не декларативно искат да отслабят ДПС. И то на избираеми места. Защо помаци, турци и роми не станат водачи на листи, предлага Исаев.

Да, тази тема може да донесе политически негативи. Затова партиите у нас упорито я избягват и предпочитат вместо това да акцентират върху патриотизма, слагащ приоритет върху „българското“. Следствието от това обаче е, че

негативите се стоварват на по-късен етап.

Да вземем например акцията на „Да, България“ в „Росенец“, катализирала масови протести на много места в страната. Опит да си присвоят протестите направиха и президентът Румен Радев, и БСП, и Мая Манолова, и партията на Слави Трифонов, че и заточеният в Дубай Васил Божков. И ако значителна част от протестиращите ги припознават като „чуждо тяло“ и издигат плакати, с които се разграничават от тях, не така стои въпросът с ултранационалистическата партия на Костадин Костадинов – „Възраждане“.

В столицата тази партия и лидерът ѝ все още не са особено разпознаваеми, във Варна обаче Костадинов стигна до балотаж за кметския пост миналата есен. На много места в страната „Възраждане“ полага систематични усилия да оглави протеста. В Пловдив засега не ѝ се получава особено, но във Варна, Стара Загора и Русе например има сериозни успехи, като в някои градове партията е и официалният организатор на протестите. И голяма част от участниците в тях идентифицират борбата срещу корупцията, задкулисната власт на ДПС и главния прокурор Иван Гешев не с Христо Иванов, Иво Мирчев, „Да, България“ и „Демократична България“, а с „Възраждане“ и Костадин Костадинов.

„Възраждане“ обаче е новата „Атака“ –

пропутинска партия, която използва агресивен расистки и хомофобски език, за да обере националистическия вот. И има немалки шансове, защото харизмата на Волен Сидеров вече е в небитието, а „Обединените патриоти“ губят доста от аурата си заради участието си в управлението на ГЕРБ, чиято зависимост от ДПС вече излезе наяве. При евентуално бъдещо управление на БСП „Възраждане“ ще бъде желан коалиционен партньор, играещ същата роля, която „Атака“ изигра в правителството на Орешарски.

Е, очевидно не затова „ручаха жабетата“ в „Росенец“ Христо Иванов и Иво Мирчев. Не заради това организира протести „отровното трио“ – Николай Хаджигенов, Велислав Минеков и Арман Бабикян. Не заради това младежи бяха пребити от полицаи. И не заради това хиляди хора излизат всяка вечер на улицата.

„Не срещу етнос, а срещу мафията“,

гласеше един от плакатите в „Росенец“. Омагьосаният кръг на смяна на популистки правителства, съюзени с националистически партии, които са скрито зависими от ДПС, ще се възпроизвежда, докато с представителите на различни етнически групи у нас не започнем да говорим помежду си. И докато малцинствата не получат реално признание.

Важно е да им се каже, че България е и тяхна, убеден е Огнян Исаев. И добавя: „Труден процес, защото знаем, че десетилетия, може би повече от век, българската държава се прави, че тези хора ги няма, и е подхранвала с изкуствена враждебност и отрова отношенията между хората. Но е възможно. Без този разговор България ще си остане същата. Изборът е ваш. Наш.“

Заглавна снимка: © Гергана Манолова