Политиката като правене на вино

Изглежда, както в природата, така и в политиката има цикличност. Хора, които в началото на Прехода са били в съзнателна възраст, могат да сравнят политическите събития (както и енергията им) отпреди 30-ина години с днешните. Метафорично те наподобяват процесите, през които преминава гроздовият сок, преди да се превърне във вино – събиране на достатъчно добре узряло грозде, отстраняване на гнилите зърна, поставяне на гроздето в чист съд, където се смачква, след това започва ферментацията, а после се чака да се случи тайнството.

В началото на Прехода в България имаше голяма енергия за демократични промени и достатъчно голяма маса от хора, които искаха и можеха да ги постигнат. Само че още в първите парламенти влязоха съвсем неслучайно и много сътрудници на Държавна сигурност, и то не само от средите на бившата БКП, а и от другите партии на матрицата, както и лица, които виждаха в политиката доходоносен занаят или трамплин за бъдеща кариера.

И така, очакванията Народното събрание да бъде чист съд, в който трябваше да „ферментират“ идеи, да се прокарват политики в името на гражданите и да се създава демократично законодателство, не се сбъднаха. Затова трийсет години по-късно българите, търпеливи по природа хора, отново излязоха на улиците и площадите, за да излеят своя гняв срещу партиите на статуквото и да поискат промяна.

Само че вместо промяна, два поредни парламента предлагат на обществото подмяна.

А т.нар. протестни партии не оправдаха очакванията, с които ги бяха натоварили участниците във „Великото народно въстание“ срещу управлението на Борисов и срещу корупцията, проникнала във всички власти.

В първите години след самосвалянето на тоталитарния режим на Тодор Живков българите скандираха, че времето е тяхно, но се оказа, че то продължава да работи за върхушката на бившата комунистическа партия и за нейните репресивни служби. И докато стотици хиляди творяха история по площадите на големите градове, огласяни от викове „Кой не скача, е червен“ и от култовите песни на демокрацията „45 години стигат“ и „Последен валс“, номенклатурата на БКП го използва тихомълком, за да ограби националния капитал и да създаде кастата на новите капиталисти. А чрез своите медии утвърди в общественото съзнание митовете за Прехода и за главните виновници за разбойническата (според тяхната терминология) приватизация, съсипала държавата. Те изместиха от дневния ред темата за лустрацията, за която така и не се намери мнозинство и политически кураж да бъде извършена.

Миналогодишните протести срещу Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев, продължили повече от 100 дни и главно в столицата, минаха под знака на лозунга „Мутри вън!“ и на вдигнатия юмрук на президента Румен Радев, самопровъзгласил се за народен трибун в битката срещу престъпния авторитарен модел на управление от джипката. Моделът ще остане в историята, символизиран от пачките с банкноти, кюлчетата злато, пистолета под възглавницата и жените в спалнята на Борисов, най-дълго задържалия се във властта (след диктатора Тодор Живков) премиер в най-новата ни история.

Градусът на политическото напрежение не спадна през горещото лято на 2021 г.,

в което парламентът работеше с пълна пара. Небивал в последните години ентусиазъм да се осветят корупционните практики по време на управлението на кабинета „Борисов“ обхвана депутатите от протестните партии в двете Народни събрания след изборите на 4 април и 11 юли т.г. Слави Трифонов дори се закани да „изчегърта“ всичко, сторено през годините от ГЕРБ, със законни средства. Заразителната еуфория се предаде и на народа, който бившият шоумен, станал зорлем политик, и неговите сценаристи, сега и партийни сподвижници, започнаха да наричат „суверен“.

Заседанията на Комисията по ревизия на кабинета „Борисов“, излъчвани онлайн в традиционните и социалните медии, приковаха погледите на гражданите, петимни да видят възмездие за вакханалиите на управниците и ограбването на милиони и милиарди от бюджета и от програмите за европейска солидарност. Но надеждата им партиите на протеста да излъчат правителство не се оправдаха нито в 45-тото, нито в 46-тото Народно събрание.

Ако в предишния парламент ГЕРБ все още беше първа политическа сила, в настоящия „Има такъв народ“ за първи път от десет години измести партията на Борисов от тази позиция.

Само че нито Трифонов, нито сценаристите му се оказаха готови да поемат отговорността за управлението на страната,

макар и да демонстрираха друго самочувствие. Не успяха, дори не се опитаха да преговарят с останалите партии от протестите, с които уж имаха едни и същи политически цели – да възстановят парламентаризма и законността в държавата, потъпкани от Борисов под чадъра на Гешев.

Вместо това действаха като солов играч и се опитаха да прокарат кабинет ултимативно, без да консултират с политическите си партньори в Народното събрание кандидатите си за премиер и за министри. При това с пълното съзнание, че със своите 65 депутати, дори да бяха получили безрезервната подкрепа на „Демократична България“ и на „Изправи се БГ! Ние идваме!“, пак не можеха да излъчат правителство без гласовете на поне една от т.нар. партии на статуквото. Но Слави Трифонов предварително беше заявил, че в коалиции с тях няма да влиза. Затова не можеше да направи крачка назад и да приеме подадената му от БСП ръка. И не му остана друг полезен ход, освен да върне мандата на президента.

Заричането „с този може, с този – не“ на пръв поглед може и да изглежда принципно, но противоречи на изпитаната в практиката мисъл на германския държавник Ото фон Бисмарк, че „политиката е изкуство на възможното“. Подкрепа от социалистите в парламента за избирането на редовен кабинет с мандата на „Има такъв народ“ и без претенции за министерски постове едва ли би се приела драматично от избирателите на новата популистка формация. В същото време за партия като „Демократична България“ колаборация под каквато и да е форма с БСП би била равносилна на политическо самоубийство.

В края на 46-тото Народно събрание изход от политическата криза в държавата не се вижда. По-лошото от това, че то не успя да излъчи легитимно правителство, е, че

партиите на протеста разрушиха мостовете помежду си.

Вместо да започнат да изчегъртват ГЕРБ, те оставиха това на служебния кабинет и неговите министри. И те го правят последователно и настойчиво от началото на мандата си (кой повече, кой по-малко), като изнасят компрометиращи факти за огромни злоупотреби с публични ресурси и корупция, уволняват бордове на директори на големи държавни компании и се опитват да спрат течове на милиони от държавната хазна.

В същото време сценаристите на Слави скалъпиха сюжет, в който вкараха Татяна Дончева, за да я компрометират и накарат да се оттегли сама от политиката, както направи някога. И то само защото си позволи да изрази позиция, че зад Трифонов прозира задкулисието, създало инженерния политически проект „Има такъв народ“. Още по-грозно изглеждат нападките между партньорите в „Изправи се БГ! Ние идваме!“ и особено между Татяна Дончева и адвокат Николай Хаджигенов, които явно се недолюбват – както прокурори и адвокати. За най-остроумни квалификации на политическите си опоненти депутатите в 46-тото Народно събрание можеха да се състезават в конкурс, който трудно щеше да излъчи победител.

Така вместо да използват продуктивно енергията си за законодателни промени (особено в съдебната система и статута на главния прокурор) в краткия живот на последните два парламента, партиите я разпиляха в изтощителни словесни свади и страсти, а депутати бяха на ръба на физическа саморазправа. Сцените в пленарната зала може и да са били забавни за част от публиката, но за други се оказаха демотивиращи да продължат да съучастват в избора на бъдещите ни законотворци.

В това изгубено за гражданите и за партиите на промените време бившият премиер Бойко Борисов успя да се окопити

и да преодолее първоначалния страх от разследване на престъпленията му – неговите лични и на правителствата, които е оглавявал. Нещо повече, с инстинкта си на политическо животно той бързо се ориентира в променената ситуация и веднага се опита да обърне тренда в своя полза. Затова някои социологически агенции вече излязоха с прогнози, че на следващите предсрочни избори през ноември ГЕРБ може отново да е първа политическа сила.

Ловко използва ситуацията и главният прокурор. Той запази самообладание при изслушването му в Правната комисия в парламента и не пропусна топката, която му подадоха от воле от „Има такъв народ“ по повод Татяна Дончева. Иван Гешев веднага „самосезира“ Специализираната прокуратура, а тя още на следващия ден обяви, че започва разследване за търговия с влияние.

На прага сме на третите за годината и втори предсрочни парламентарни избори. Те може и да не са панацея за политическата криза, в която се намираме, но са единственият конституционен начин да се опитаме да излезем от нея. Кои партии ще попаднат в следващото Народно събрание и как ще се подредят по численост,

зависи единствено от вота на избирателите.

Затова е време те да проумеят, че философия от рода на „какво зависи от един глас“ е непродуктивна и вредна. При пропорционална система на избори за парламент от партиите зависи какви хора ще попаднат в него и дали ще остане чист съдът, в който ще прекипяват и ще се избистрят идеи и политики.

Защото повече гнили зърна в него може и да не попречат на ферментацията, но виното просто няма да става за пиене.

Заглавна снимка: Ilja Frei / Unsplash