Поредното лято на нашето недоволство

Пословично търпеливите българи отново избухнаха. Чашата на търпението им преля, а основанието им да излязат на улиците и площадите в страната е моралното им отвращение от начина, по който се консумира властта в България, от корупцията и арогантния стил на управление, от мафиотизирането на институциите и използването на прокуратурата за разчистване на сметки между политици и бизнесмени.

За една седмица протестът се разви и разшири и показа най-важното – че гражданското общество у нас е живо.

Младите хора на България бяха „възпалени“, по израза на Борисов, и излязоха да защитят правото си да останат да живеят тук със своите деца, но не в тази отровна среда, която бавно ще ги убие. Обаче ако протестът им бъде обезсилен и не успее, и те ще си тръгнат, както направиха няколко поколения преди тях през тези 30 години, наречени Преход.

Този протест е многолик, но с много ясен фокус на исканията. Да, младите хора знаят срещу какво са се изправили, знаят и какво искат – законът да е равен за всички и никой да не може да се поставя над него само защото има власт, пари или и двете.

И ако в началото протестиращите скандираха за оставка на Борисов и Гешев, в последните дни отново изплува лицето на депутата от ДПС Делян Пеевски като събирателен образ на всичко, което днес улицата отрицава – и като синоним на мафията в България. С името му започнаха да се замерят премиер и президент, а подозрението, че трима министри в кабинета са свързани с одиозния народен представител, накараха Борисов да поиска оставките им – какъв фарс! В агонията си управляващите са готови да се отрекат от скритата си (само за нежелаещите да виждат) зависимост от този човек.

Обаче съществува голяма опасност протестите и този път да не успеят да осветят лицата, скрити в сянката на задкулисието.

Това са лицата на онези, които създават политически проекти и им дават живот, колкото е необходимо; на онези, които изграждат конструкции във властта; на онези, които са крайните бенефициери на европейските субсидии, на обществените поръчки за милиарди, на мръсните пари от наркотрафика и други дейности извън закона.

Само обществената енергия за войната с мафията не стига. В цял свят тя се води не изобщо и само от прокуратурата, а от прокурори като Джовани Фалконе и Паоло Борселино, за които тази битка беше каузата на живота им. След тяхната смърт италианците извикаха „Баста!“ и стотици хиляди излязоха на улицата с настояване за промяна. Последваха законодателни промени и операцията „Чисти ръце“ – политически мотивиран „кръстоносен поход“ срещу мафията в Италия, нанесъл тежки удари на организираната престъпност и корупцията на Апенините. Тогава главен прокурор на Италия е Франческо Борели, който през 2002 г., в реч по повод своето излизане в пенсия, призова магистратите „да се съпротивяват, да се съпротивяват, да се съпротивяват“.

В България Иван Гешев, чието име се превърна в синоним на мафиотската обвързаност на държавното обвинение с паралелната власт и престъпния свят, се бори да подчини целия Висш съдебен съвет, в който отделни магистрати се съпротивяваха както на избора му за главен прокурор, така и на стила, който наложи в прокуратурата. Той успя да принуди преди няколко дни Пленума на ВСС да гласува декларация в негова защита, за да демонстрира своето надмощие в този най-висш орган на съдебната ни система.

Декларацията беше и знак на обвинител №1 в държавата към протестиращите, че те не са заплаха за статута му.

Затова основен акцент в националния граждански изблик на нетърпимост към корумпираната система и управляващата върхушка трябва да остане неотложното свикване на Велико народно събрание, промяна на Конституцията и реформиране на прокуратурата, последната останала в ЕС от съветско-сталинистки тип, с неограничени пълномощия на главния прокурор. В противен случай смяната на персоните в изпълнителната власт ще има минимален и краткотраен ефект, а мафията ще остане недосегаема.

Но за подобни промени е необходим политически консенсус, който за мнозина днес изглежда труднопостижим. Както изглежда утопично на една нова Кръгла маса да седнат представители на старите системни партии и на протестиращите, които настояват за принципно нова политическа конструкция.

Изводът е, че не можем да очакваме от протестиращите млади българи да ни дадат формула как да бъдат постигнати техните искания. Това е морално задължение на бащите към техните синове, които сами ги обрекоха на перманентно емигрантство или на вътрешно духовно емигрантство. Апропо, голяма част от бащите, които не можаха да се преборят със системата, също станаха част от маргиналната общност на вътрешните емигранти.

Днес част от бащите (също като синовете си) не знаят „как“, но заявяват, че повече така не може. И че Борисов не бива да остава и ден повече във властта.

Докато улицата седем дни скандира срещу това управление, премиерът запъна крака и заяви след подкрепа от коалиционните си партньори, че кабинетът няма да подава оставка. Въпреки че откровено се страхува от протести и е готов да плати с министерски глави потушаването им, сега завършването на мандата сякаш се е превърнало във фикс идея за премиера. Освен това, дори и да не е чувал, че историята често се повтаря като фарс, той знае, че едва ли номерът с оставката му ще мине за трети път. И макар социологията да не измерва драматичен обрат в електоралната подкрепа за ГЕРБ, все пак тези, които искат край на авторитарното управление на Борисов изглеждат мнозинство.

В същото време на хоризонта са милиардите евро, които България трябва да получи от новия бюджет на ЕС, а премиерът има нос на хрътка, когато надуши следата на пари. Сред страните членки липсва консенсус относно въпроса дали върховенството на закона трябва да остане условие за получаването на бюджетните средства. Няма постигнато съгласие и за намаляване на размера на вноските на някои от клуба на богатите, както и дали във фонда за икономическо възстановяване трябва да бъдат насочени 750 млрд. евро.

Затова първоначално премиерът беше категоричен, че ще заяви окончателната си позиция за бъдещето на кабинета след двудневното заседание на Европейския съвет в Брюксел в края на седмицата. Но после някак се разколеба. Може би след телефонни разговори с някои от лидерите на ЕС, а може би достатъчно основание да се почувства стабилен във властта му е дала и заявената публично подкрепа от председателя на фракцията на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер.

Колко дълго ще издържи на натиска на протестите кабинетът, зависи от не едно и две обстоятелства. Интересен факт е, че

в основата на всички протести срещу властта от 2013 г. досега виждаме един и същи образ – този на депутата Делян Пеевски.

На среща на премиера с българската общност в Лондон през 2016 г. един от емигрантите попита Борисов: „Като четете неговите медии, употребявате неговите бизнеси или всъщност общите такива… започнахте ли да виждате в огледалото образа на Пеевски?“ С този въпрос започна агонията на кабинета „Борисов 2“, който падна, след като Румен Радев спечели президентските избори срещу кандидатката на ГЕРБ Цецка Цачева.

Тогава Борисов заяви, че свикването на Велико народно събрание е задължително, но дали премиерът помни думите си? И дали и днес застава зад тях? Първото еднопартийно правителство на Бойко Борисов с малцинство на ГЕРБ в Народното събрание падна на 11-тия ден от антимонополните протести, а преди да депозира оставката си, премиерът заяви пред народните представители: „Не мога да гледам окървавен „Орлов мост“. Всяка капчица кръв за нас е петно. Нито ни е цел властта, нито ни е изгода, ако трябва да се пазим от народа.“

Днес Борисов отново заявява, че властта не е самоцел за него и партията му.

Но действията обезсилват думите му. Те вече нямат тежест за никого – нито за народа му, нито за света. Затова най-доброто, което може да направи Брюксел за България, е да не се намесва във вътрешната ни политика, защото така може само да опетни проевропейските партии заради отвратителната политика на българските им членове, заявява Димитър Бечев пред европейското издание на „Политико“. Според него „борбата за душата на Европа отново се води в периферията на Европа“.

Брюксел трябва да внимава с изказванията си за събитията у нас, защото с тях може да усили антиевропейската риторика и настроения в България, за което ще се погрижат и от Кремъл след влизането ни в чакалнята на еврозоната. Политическата участ на Борисов и на неговата партия е поставена в зависимост от геополитически интереси, които се пресичат на територията на страната ни. Още повече когато в посолства на западни държави притежават уличаващи доказателства за миналото на българския премиер.

Позицията на САЩ към събитията у нас беше качена на официалната интернет страница на Посолството от посланичката Херо Мустафа. А предупреждението на държавния секретар Майк Помпео, че „компании, подпомагащи и насърчаващи зловредно руско влияние, няма да бъдат толерирани“, което се отнася за строителството в България на втора газова тръба от Русия за Европа, внася още яснота в тази позиция.

Колкото повече продължава агонията на кабинета, толкова повече ще се стопява електоралната подкрепа за Борисов и ГЕРБ за следващите парламентарни избори – предсрочни или редовни. Само в хипотезата на един сценарий за разпалване на конфликт на етническа и верска основа премиерът има шансове да поиска обединение на всички национално отговорни партии в името на запазването на мира и гражданските права и свободи. Но този сценарий, поне към днешна дата, е с минимални шансове. Затова най-важното е протестите да продължат, без да ескалират омраза и да нагнетяват напрежение между участниците в тях и органите на реда.

Досега протестите показаха високо ниво на гражданска култура.

За първи път участниците направиха кордон между полицаите и провокаторите, готови да предизвикат безредици на всяка цена. За първи път видяхме и как униформените свалят предпазните си щитове на земята и застават срещу протестиращите без никаква защита срещу евентуална агресия.

Тези жестове заслужават внимание и показват, че по площадите и улиците в страната не е „тинята на обществото“, както се изрази Тома Биков от ГЕРБ от трибуната на Народното събрание. Протестиращите не се поддадоха на стадните страсти и емоции и не се превърнаха в тълпа, управлявана дистанционно, както очакваше олигархът от Дубай Васил Божков. Който след тези свои думи трябва да се откаже от всякакви мераци да прави политически проекти.

Днес всяка прогноза за бъдещето на един кабинет с непредсказуем и емоционално нестабилен премиер рискува да бъде невярна. Единствено важно е обществената енергия за промяна да не изтече някъде по трасето.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков