Посещението на българската делегация в Битоля като активно мероприятие

В края на март премиерът Кирил Петков обяви, че Държавната агенция за национална сигурност разследва руска агентурна мрежа в собствените си редици. „Част от нещата, които са ми докладвали, са, че има руски агенти, които са работили срещу разбирателството ни със Северна Македония и [за това] да няма европейско бъдеще за Западните Балкани“, добави той.

Миналата седмица представители на българската държава посетиха Битоля, за да присъстват на откриването на клуб към българския Културен център „Иван Михайлов“ в града. Делегацията включваше министър-председателя, вицепрезидентката Илияна Йотова, външната министърка Теодора Генчовска. В нея бяха и представители на различни политически сили, между които Драгомир Стойнев от БСП, Елисавета Белобрадова от „Демократична България“, Цвета Караянчева и Екатерина Захариева от ГЕРБ, Красимир Каракачанов от ВМРО. Май само от „Възраждане“ липсваха на събитието. Независимо дали са в основата на посещението,

споменатите от Кирил Петков руски агенти имат основания доволно да потриват ръце.

Преди да се върнем към посещението в Битоля, нека поговорим за службите, за да стане ясно защо случилото се е в техен интерес. В интервю от 2017 г. за украинския канал „Апостроф TV“ военният експерт Олексий Арестович обяснява как работят руските специални служби. Той дава следния пример: ако сме агенти и не знаем кои са патриотите, а искаме да научим имената и основните им характеристики, как ще постъпим? Ще потърсим в интернет? Ще разпитваме? Не. Ще основем патриотична организация. Даже няколко организации. Ще наемем офиси за тях, ще ги оборудваме с техника. И… патриотите сами ще дойдат. Никой няма да знае кой е в основата на организациите. А ние не само ще знаем кои са патриотите, а ще можем да контролираме дейността им и да я насочваме в желаната от нас посока.

Затова и активните мероприятия се наричат така – агентите не наблюдават пасивно, а сами създават онова, което им е нужно, казва Арестович. По този начин интересните за тях лица (а такива може да се окажем всички ние) стават прозрачни, манипулируеми и податливи на натиск, без да подозират никаква опасност. След това изяснение

да се върнем към Културния център „Иван Михайлов“ в Битоля.

Центърът всъщност е създаден още през 2019 г., по времето, когато ВМРО е коалиционен партньор в правителството на ГЕРБ, а Красимир Каракачанов е вицепремиер и военен министър. Впрочем Каракачанов, който е агент на Държавна сигурност, така и не предостави убедителни аргументи срещу твърденията, че през 80-те е бил вербуван и от македонските служби. Вместо това се позова на официалната си автобиография, налична в интернет.

Начело на Културния център, който през февруари беше вандализиран, стои лице на име Люпчо Георгиевски (да не се бърка с бившия македонски премиер със същото име). Говорейки от името на българските македонци, в интервю по bTV Георгиевски се възмущава, че в македонските учебници българите са представени като фашисти, агресори и окупатори. Подобни тези може да се прочетат и на страницата на центъра във Facebook. В същото време Културният център е кръстен на Иван (Ванче) Михайлов, в което нито членовете му, нито очевидно и българската държава не вижда никакъв проблем. Не така стои въпросът обаче от гледна точка на Северна Македония.

Какъв е проблемът с Иван Михайлов?

В Македония е широко разпространено схващането, че България е „фашистки окупатор“, което от гледна точка на българската държава е „слово на омразата“. Тази представа за страната ни е, разбира се, крайна и стереотипна. Както повечето стереотипни позиции обаче, тя почива на реални исторически събития. По време на Втората световна война България, бидейки съюзник на Германия, окупира и анексира териториите на Вардарска Македония, Пирот и Беломорието и праща в лагерите на смъртта 11 343 евреи от тези земи. По-сериозният проблем е, че страната ни все още не е дала еднозначна историческа оценка на този акт и не си е взела поука.

Само така може да се обясни безкритично положителното отношение у нас към името на Иван Михайлов. Начело на ВМРО той участва в организирането на терористични атентати, включително операция „Тевтонски меч“ под ръководството на Гьоринг – атентат в Марсилия, в който са убити кралят на Югославия и френският външен министър. По време на Втората световна война Михайлов е близък с немските и италианските разузнавателни служби и разчита на тяхната помощ за извоюването на политическа независимост на Македония. За тази цел поддържа контакт лично с Хайнрих Химлер, а самият Хитлер му предлага той (Ванче Михайлов) да провъзгласи независимостта на македонската държава. В последна сметка комитата се отказва – това се случва по времето, когато Германия е на път да загуби войната.

Днес „Иван Михайлов“ се нарича една от основните улици в Благоевград – тя тръгва от центъра на града и води до края му в посока към София. Адресът на централната сграда на Югозападния университет е именно на тази улица.

У нас има сериозен проблем с критериите за оценка на исторически личности и събития.

Това важи както за оценката на социализма, така и за съюзничеството с Хитлерова Германия и за личности като Богдан Филов и Христо Луков, без дори да споменаваме Дянко Марков. Близък ли е бил Ванче Михайлов до режимите на Хитлер и Мусолини, или просто е търсил съюзници за осъществяването на политическите си цели? По-сериозният проблем е: какъв е критерият ни, с помощта на който можем да преценим това?

Нека направим аналогия с актуалната война на Русия срещу Украйна. Ако някоя етническа група, бореща се за политическа независимост, поиска съдействие от Русия точно в този момент, това прави ли я съучастник на агресията на режима на Путин? Или едното няма нищо общо с другото? По всяка вероятност действията на въпросната група ще бъдат осъдени от демократичната международна общност. Защото искането на помощ от агресора означава легитимирането му. И нещо повече – възможност за разширяване на териториалния обхват на агресията.

В Северна Македония реагират на името на Иван Михайлов, както Корнелия Нинова на думата „джендър“.

В България на това се реагира с демонстриране на абсолютно неразбиране на проблема и аргументи от типа „Той не може да е бил фашист, защото след войната е приет в Италия и е финансиран от евреин“. (Сещате ли се за оправданието „Аз не съм хомофоб, защото имам приятел гей“?)

След откриването на клуба към Културния център в Битоля югозападната ни съседка продължава да ври и кипи. Според председателя от македонска страна на Съвместната историческа комисия Драги Георгиев „когато името на такъв човек се налага като име на културен клуб на територията на македонската държава, а Иван Михайлов няма нищо общо с културата, това може да се разбира само като арогантна провокация или дори като акт, противоположен на т.нар. приятелство“.

„Защо Петков и неговото политическо обкръжение не отидоха вчера да се извинят и да се поклонят на паметника на 3000-те евреи, които бяха депортирани от Битоля, а дойдоха да се отбележат в откриването на културен клуб на името на Иван Михайлов?“, реторично пита македонският историк Тодор Чепреганов в потвърждение на тезата си, че

в периода на Втората световна война България е била „не само фашистка, а и националфашистка държава“.

Македонският премиер Димитър Ковачевски, който принципно демонстрира желание за стопляне на отношенията с България, също остро осъди държавното посещение: „Действията на българската делегация в Битоля събудиха духовете от миналото, разпалвайки отново езика на омразата и недоверието. Това са ходове, които целят еднодневна политическа печалба и дългосрочно увреждане на крехките отношения […] Антифашистката ангажираност на гражданите е част от националната ни идентичност, с която се гордеем в демократична Европа. Македонските граждани са за членство в ЕС, но провокации, които нараняват чувствата ни като граждани, застрашават този ангажимент.“

Абстрахирайки се от предишните му политически действия, президентът Румен Радев защити личността на Иван Михайлов с аргумента, че той е „човекът, който отказва на Хитлер да въвлече Македония в братоубийствена война с България“. Нетипично за себе си, Радев дори използва антикомунистическа реторика: „Не Иван Михайлов, а други хора след установяване на югославската комунистическа диктатура в Македония избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери само заради това, че решиха да продължат да се наричат българи, а не македонци – ето това е истинският фашизъм.“

Посещението на българската делегация в Битоля е истински подарък за Русия.

То води до изостряне на отношенията между двете страни и до възпроизвеждане на опорни точки, типични за руската пропаганда. Българските опорки за Македония плашещо напомнят на руските за Украйна. Един от аргументите на Русия да нападне Украйна беше, че… украинска нация няма и украинците нямат право на собствена територия, защото всъщност са руснаци и всичко дължат на Русия. По подобен начин у нас се смята, че македонците нямат свой език, история и право на собствена национална идентичност, а са, един вид, българи предатели. А убеждението, че българският национален интерес е Северна Македония да не е в ЕС, е от полза на Русия, която цели възможно повече източноевропейски страни да са под нейно, а не под западно влияние.

В Северна Македония пък враждебното отношение към България се изостря допълнително и поради руската пропаганда, и поради войната в Украйна. Нека се опитаме да си представим как изглеждаме през погледа на югозападните ни съседи – „фашистки окупатори“, които, отричайки националната им идентичност, току-виж сме тръгнали да ги „освобождаваме“. Разбира се, докато България е в ЕС и НАТО, вероятността тя да нападне суверенна държава клони към нула. Това обаче не означава, че впечатлението, което създаваме, няма политически последствия.

Да не забравяме и „денацификацията“.

Две седмици след провеждането на „Луковмарш“ външната министърка на Русия Мария Захарова се сети да осъди шествието като неонацистко. Реакцията ѝ, на пръв поглед по никое време, всъщност изобщо не е в случаен момент – тя се случва ден след като Русия напада Украйна, за да я „денацифицира“. И в този смисъл може да се разбира като индиректна заплаха към България. Подобен аргумент да се обяви България за нацистка/фашистка държава е „изсмукан от пръстите“, защото повечето политически сили у нас официално осъждат провеждането на неонацисткото шествие. (От друга страна, фактът, че крайнодесните имат едва около 2% подкрепа в Украйна, а президентът на страната Володимир Зеленски е с еврейски произход, не попречи на Русия да пристъпи към „денацификация“.)

„Иван Михайлов“ не е официален държавен културен център, а е създаден от български македонци в Битоля. В делегацията за откриването на клуб към него обаче присъстват представители на почти всички политически сили. Така държавата ни на практика официално легитимира спорната личност на Иван Михайлов. А когато осъществяваната от Русия „денацификация“ се провежда с бомби, танкове, убийства на цивилни и изнасилвания, подобни жестове не са по-безобидни от отказа на страната ни да изпрати директна военна помощ за Украйна.

Дори руските агенти, работещи против отношенията ни с Македония, за които говори Кирил Петков, да нямат нищо общо с посещението в Битоля, очевидно добре са си свършили работата. Пропагандата, която е в интерес на режима в Русия, е пуснала толкова дълбоки корени у нас, че дори искрено критични към управлението на Путин политици действат като навити на пружинка. Всъщност това е целта на всяко активно мероприятие – то да се развие толкова успешно, че да няма нужда от допълнителна намеса.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на посещението на българската делегация. Източник: Facebook страницата на Министерския съвет