Да надхитриш смъртта. Разговор с авторите на „Последният дар на човека“

За съжаление, не можем да спасим всички. Но в някои случаи можем да победим смъртта, да я надхитрим. Когато починалият стане донор и в смъртта си дари живот на други хора. Това е последното добро нещо, което човек може да направи на тази земя. Няма по-възвишено и благородно нещо.

Когато реализираш донорска ситуация, осъзнаваш, че смъртта не е краят. Че и в нея може да има надежда и утеха. Надежда за реципиента, че ще живее нормален живот. Утеха за близките на донора, че там някъде част от него е все още жива.

Д-р Сибила Маринова,
координатор по донорство

Думите на д-р Маринова са включени в интерактивния разказ за донорството на органи в България „Последният дар на човека“. Проектът на Александър Николов и Димитър Панайотов обхваща над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. В продължение на повече от шест години двамата снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. С младите документалисти разговаря Мартин Касабов.

За донорството често се говори с числа и данни. Вие сте избрали да разкажете за хората, които стоят зад тях. Безвъзмездно, чрез подхода на „бавната журналистика“. Това не се случва често у нас. Как се роди проектът и откъде взехте пример за оформянето му като интерактивен разказ?

Димитър: „Последният дар на човека“ се роди от само себе си – като естествено продължение на нашия професионален път. А темата, за огромно съжаление, ни откри сама.

Двамата се интересуваме от подобен тип журналистика още откакто бяхме студенти: аз – в Софийския университет, а Александър следваше фотожурналистика в Лондон. През 2015 г., тъкмо когато и двамата завършихме бакалавърските си степени, се случи инцидент с брата на Сашо – Георги. Той почина на 21 години от мозъчен кръвоизлив и стана донор на органи. Месец по-късно двамата със Сашо записахме една и съща магистърска програма – „Е-Европа“ на проф. Нели Огнянова. Програмата е интердисциплинарна, но с важен акцент върху медиите. Именно там се зароди и идеята да създадем документален проект, посветен на Георги и на донорството на органи.

Всъщност „Последният дар на човека“ започна като чисто учебен и експериментален проект. По-късно и двамата защитихме магистърските си тези на негова основа. Така че може да се каже, че той първо беше реализиран на теория, и то много задълбочено, а едва след това – и на практика.

Вдъхновявахме се от пионерите в този тип дигитална и мултимедийна журналистика, а именно The New York Times, TIME, The Guardian, носители на награди като „Пулицър“ и World Press Photo. Жанрът е нов и дори си има рождена дата – 20 декември 2012 г., когато излиза Snow Fall на NYT. Поради своето естество този жанр изисква много ресурси и до ден днешен не се практикува у нас. „Последният дар на човека“ е може би първият подобен български проект в такива мащаби.

Трябва ли лично да се сблъскаме със загуба или някой близък да се нуждае от трансплантация, за да се поинтересуваме от проблема с донорството у нас? Пораснали ли сме достатъчно като общество, за да помислим за другия въпреки себе си?

Димитър: За съжаление, явно трябва. Както сме написали в самия проект – ние всички се правим, че този проблем не съществува, защото си мислим, че такова нещо никога няма да се случи на нас или на хората, които обичаме. Реалността обаче е различна. Хиляди хора в България, в пъти повече от официалния списък, се нуждаят от нов орган. Десетки хиляди не са го дочакали, а на още десетки хиляди тепърва ще им се наложи да чакат.

Всъщност има хора, които се интересуват от темата и са провели този разговор. Но те са малко. Срещали сме се с много нуждаещи се от нов орган, малцина от тях признават, че преди да им се наложи, са мислили по този въпрос. Животът изведнъж е превърнал донорството на органи – нещо, за което са чували с половин ухо по телевизията – във фундаментална тема в тяхното съществуване. Често обаче тогава е твърде късно.

По-голямата част от обществото остава сляпа и глуха за проблема с донорството в България. А от нас не се изисква много – да проведем кратък, макар и труден разговор с близките си. Разговор, който скоро ще бъде забравен и няма да окаже влияние на живота ни, но в правилния момент ще изникне в спомените на хората, от които зависи решението за донорство. Този разговор може да спаси живота на четирима души.

Александър, първата глава е посветена на брат ти Георги. Историята е силно емоционална, освен с всичко друго, и с думите на майка ви, която въпреки загубата разграничава своя син от тялото му. Силен характер, доверие в науката, съчувствие – какво трябва да притежава човек, за да отвори сърцето си и да дари?

Александър: Универсалното качество, което обединява всички, дарили органите на свой близък, е преди всичко добротата. Всички донорски семейства в България са добри хора и са го направили единствено на базата на своите разбирания и убеждения. До този извод стигнахме след разговорите ни с координатори по донорство от цялата страна. Често ги питахме за причините, поради които някой дарява или отказва да дари, опитвахме се да изградим профил на двата типа хора. Мислехме, че основно образованите са склонни да направят този жест, но сгрешихме напълно. Оказа се, че нито социалното положение, нито етническата принадлежност, нито вярата, нито интелектуалният капацитет имат значение, когато човек е добър.

Относно брат ми – всички осъзнаваме, че телата ни са нещо преходно, че всяка личност е малкото камъче, което гради или спъва развитието на обществото. Именно вярата във взаимната помощ бе една от причините, поради които го направихме. Направихме го и заради Георги. Много малко хора могат да спасят пряко човешки живот, и то само на 21 години.

… И така смъртта на Георги се превръща в живот. Същата вечер, на 20 септември 2015 г., е транспортиран със самолет в София, където се извършват четири трансплантации – на два бъбрека, на черен дроб и на сърце. Преждевременната смърт на едно 21-годишно момче и волята на неговите близки дават надежда не само на четири други човешки същества, но и на техните семейства.

Из „Последният дар на човека“

Какви са основните предразсъдъци? Един от лекарите споделя, че е чувал като аргумент „Ами какво ще кажат комшиите?“. Към това със сигурност можем да прибавим суеверията, религиозността и недоверието в науката, които са пуснали дълбок корен у нас и избуяват още повече сега, по време на пандемията.

Димитър: Най-големият предразсъдък е тоталното недоверие в съвременната медицина, наука и особено в българската система на здравеопазване. Оказва се, че фактори като религията са по-скоро с второстепенно значение. Хората масово си мислят „как ще ги прецакат“ или „какво ще си кажат другите“. Ако трябва да сме откровени – можем ли да ги виним? Цялата ситуация с българската трансплантология е еманация на обществото и здравеопазването ни като цяло. Тази тема неслучайно е толкова важна в западните държави. В нея има от всичко. Медицина. Емоция. Философия. Вяра. Емпатия и човешка добродетел. Политика и логистика. Всички сфери на живота се обединяват в едно. Затова един бърз поглед към нея е достатъчен, за да се постави диагноза по много наболели за обществото ни въпроси.

Истина е, че хората не вярват в здравната система и лекарите, но нима нямат право? Медиите непрекъснато тръбят за най-скандалните случаи на злоупотреби, корупция, отвратително отношение и условия по болниците, каквито със сигурност има много. Но не по-малко са и белите лястовици – лекари, които въпреки всичко се борят за живота ни, защото това е тяхното призвание.

Не искам да звучим цинично и самият факт, че създадохме този проект, показва, че все още вярваме в обществото ни и че намираме смисъл да говорим. Но истината е, че имаме много път да извървим, преди да осъзнаем, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да мислим за другия. Това е един вид благороден егоизъм – помисли за другия, за да помисли и той за теб. За съжаление, все още сме далеч от този етап. И дори сме поели по обратния път. Самият факт какво се случва в момента в България по време на най-голямата здравна криза в новата ни история показва това. Страната ни е на първите места по смъртност от ковид в света и всеки ден у нас умират стотици хора. Всеки вече познава някой починал от ковид. Но това не само че не ни трогва и обединява като общество, но и сякаш изкарва най-лошото от нас. А в такъв случай какво остава да говорим за донорство…

България изостава. През 2019 г. у нас са извършени едва 53 трансплантации. Ако запазим сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да се помогне на всички чакащи към днешна дата. Това не е статистика, която може да бъде „излъгана“. Какво е отношението на властта към проблема с донорството у нас?

Димитър: Истината е, че най-големите проблеми на донорството у нас са именно политически и административни, а не медицински или социални. Макар много българи да отказват да дарят, не са малко и онези, които се съгласяват. Имаме достатъчно добри специалисти и лекари, които да извършват трансплантациите и да се погрижат за пациентите след това. В това отношение също има проблеми, но те са свързани с малкия брой трансплантации – колкото повече има, толкова по-рутинна ще става дейността за лекарите и толкова по-успешни ще бъдат операциите.

За съжаление, политическата мотивация за повишаване на трансплантациите у нас е нулева. И честно казано, тук не може да обвиним едно правителство или една политическа сила. Независимо кои са били на власт до момента, постигнатите резултати са сходни и се дължат единствено на ентусиазма на хора, които са в системата. По-скоро българската трансплантология, доколкото я има, се реализира не заради политиците, а въпреки тях.

Проблемите са много, но основният е липсата на адекватна подкрепа от страна на властите. Помощ в организацията, достойно заплащане и мотивиране на екипите, които извършват трансплантации и донорски ситуации, както и на тези в самите болници. Трансплантологията не е приоритет – тя е поредната брънка в една система на здравеопазване с много проблеми. Това е особено валидно в условията на глобална пандемия и национална катастрофа.

В третата глава разказвате за координацията и оперативната намеса при донорска ситуация, която е „10% медицина и 90% организация“. Разполагаме ли с бърза и адекватна система, на която да имаме доверие, че ефективно ще направи всичко възможно органите да спасят човешки живот?

Александър: Разполагаме, да, и самият факт, че се реализират донорски ситуации, макар и недостатъчно, показва ясно, че организацията работи. Въпросът е екипите да имат повече мотивация, за да реализират повече донорски ситуации.

В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия. Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват… но всичко това са догадки. В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в личните чувства на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и близките са абсолютно убедени, че това трябва да направят.

Д-р Валентин Маринчев, координатор по донорство
Из „Последният дар на човека“

Запознати сте, вярвам, с донорските карти, за които се оказа, че нямат юридическа стойност. Гласът на човека се чува, но в крайна сметка роднините решават какво да стане с тялото му. Мислите ли, че има полза от картите в този им вид?

Александър: Донорските карти се появиха като част от кампанията на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“. Въпреки че те наистина нямат юридическа стойност, смятаме, че помагат или могат да помогнат по два начина. От една страна, да бъдат поводът, който да провокира разговор по темата в семейството, а от друга – ако волята на донора не е споделена с близките му, при инцидент самата карта може да насочи близките за мнението, отношението и желанието на пациента по темата.

От какво се нуждаем? От адекватна държавна политика и от емпатични сърца може би? Достатъчно ли ще е, ако повече хора имат самосъзнанието да дарят, или това е само началото?

Александър: Да започнем от самосъзнаването и склонността да даряваме – това би било прекрасно начало. Защото можем да обвиняваме властите, политиците и лекарите. Но промяната не се прави от масата или от гневни коментари в социалните мрежи. Промяната настъпва и зависи от самите нас.

Как можем да помогнем на „Последният дар на човека“?

Димитър: Най-вече ако споделите и разпространите историята. Нашата цел е за проекта и за донорството да се говори повече. Подобно на „Тоест“, ние също се опитваме да развием модела на гражданско финансиране за качествено медийно съдържание. Затова, който желае, би могъл да ни подкрепи с дарение в „Платформата“.

В деня, в който мама разписа документите и всички формалности, които бяха нужни, разбрахме, че сърцето е трансплантирано. Тогава нещо стана в мен… сякаш… той си е жив, но в някой друг. Това, което аз харесвам като мисъл, е, че винаги животът и смъртта са част от една и съща история. Двете взети заедно правят един нов живот…

Алена Терзиева
Из „Последният дар на човека“

Заглавна снимка: © Александър Николов