Посоки

Здравей, Нева!

Мисля си напоследък за „компасите“ в живота – тези, които не позволяват да се „изгубиш“; тези, които ти помагат да следваш „светлата“ си страна въпреки обстоятелствата; тези, благодарение на които успяваш да се съхраниш (идентичността си) и да останеш в мир със себе си… Аз ги нарекох компаси условно, разбира се. Друг би могъл да ги определи по друг начин… Според теб има ли в днешно време такива „компаси“ и кои са твоите лични, в случай че си склонна да споделиш… Благодаря ти от сърце!

Таня В.

Аз благодаря, мила Таня – от дни мисля само за твоето писмо… и за координатни системи, начини да прецениш разстоянието между реалното и желаното, възможности за определяне на цел и маршрут.

Искам да започна с нещо, което моята приятелка Вера каза преди малко по съвсем друг повод, но което изведнъж ми даде нужното начало: „… как ще знаеш къде да идеш, като не знаеш кой си?“ Мисля, че преди всеки разговор за компаси, първо това трябва да определим (каква изразителна дума – о-предел-ям, поставям в точните граници): кой съм аз? Кое в мен е не просто съчетанието от биологията ми, семейството, обществото и епохата плюс куп други стечения на обстоятелствата? Кое в мен е неслучайното и избраното със собствената ми воля, добавеното и изграденото съзнателно (но защо не и интуитивно), така че сред всичките милиарди непознати аз да съм си свой и да мога да се давам, без да се губя?

„Злоупотребилият със себе си е лесна плячка за външно посегателство“, прочетох в една хубава филмова рецензия и пак се сетих за твоя въпрос и за началото на един възможен отговор: ако „употребата“ на „себе си“ е небрежна или насилствена, човек става като прашинка върху картата – всяко подухване го мести, всяко ново разположение не зависи от него. В психологията на английски се говори за четирите F, които ни движат през еволюцията: fight, flight, feed, fornicate – да се бием, да бягаме, да се храним или да се размножаваме в подходящия момент, така че да оцелеем като вид (макар и не задължително като индивиди). Идентичността, за която говориш, е верността към себе си през всичко еволюционно и революционно; тъждествеността на твоята личност от вчера до утре (idem е „същото“ на латински); това да останеш неповторимият ти във взаимодействието си със света или след моментите, в които е вредно да си ти и се гмурваш в обстоятелствата, за да изплуваш отвъд тях непокътнат в сърцевината си.

За да се опазиш, предполагам, трябва да имаш добро сцепление на елементите, от които си се създал, и така да си ги подредил, че цялото да продължава да функционира и да доставя наслада и полза на теб и на други. Нещо такова… Ако трябва да кажа как аз очертавам пределите на личността си – да речем така: гледам какво ми се удава и какво – не, като се опитвам да задълбая в първото и да огранича второто. Гледам как да съм в най-ефикасни двупосочни отношения с живота: кога аз най му се радвам и кога той реагира най-положително на факта, че ме има. Избирам да съм близка с хора, които правят разлика между мен и другите (и отново: ако не е взаимно, не става).

„Компас“ идва през романските езици от глагола за „меря с крачки“. Първото, което ми хрумна, когато получих писмото ти, беше, че ми е най-лесно да кажа как се ориентирам в чужд град – обожавам да меря с крачки нови места, а нямам грам пространствено въображение. Ето, значи: намирам най-голямата улица до мястото, където нощувам, и се старая да запомня кое къде е спрямо нея (големите улици са удобни и с това, че като попиташ, повечето хора могат да те насочат към тях). Ако съм в град с море или река, служа си и с водата – бързо се вижда на картата, а и в случая с морето е достатъчно да следваш надолнищата, за да стигнеш до него. Това беше буквално, а сега ще го повторя преносно, защото ми върши работа и в живота, на всякакви равнища: за да се ориентирам в чужда среда, ми трябват база (убежище, място за сън, тоест за безнаказана беззащитност), главен път (на който да мога да се върна и от който мога да поправя ненужните отклонения), яснота за нагоре и надолу, хора за питане… Ето и още малко. По стълпотворенията от местни жители познавам къде е добре да се яде; чрез картичките по будките си създавам бърза представа кои са местните забележителности. „Дефектите“ (порутени и изрисувани къщи, преградени улици и счупени лампи) са отличен ориентир. Подвижните предмети – точно обратното, освен ако движението им не е регулярно и предвидимо (това на Слънцето, на швейцарските влакове и подобни)…

„Ориентир“ също идва от латински – „изток“ е „ориент“ („местораждането“ на Слънцето) и намирането му помага за позициониране в пространството. На испански изразът perder el Norte – „губя си севера“ (заради Полярната звезда, която от край време служи за отправна точка) – се ползва, за да се каже, че човек се е залутал… Как се ориентирам сред хора, които не познавам, кое ми е северът? Общите прочетени книги, гледани филми, любими места и говорени езици са като бърз тест за семейна принадлежност – веднага ме разполагат наблизо или надалеч. Добронамереното чувство за хумор ми действа предразполагащо (особено самоиронията), както и щедрото, разбиращо отношение към останалите и уважението към личното ми пространство. Как се изразяват (всяко изречение е способ за подредба на света), доколко ги движи суетата, какво правят за другите. Познавам ги по плодовете. И по принципите („принципи“ на латински са първите неща, изходните такива).

Сред непознати се ориентирам и по себе си: с добрите, честни хора е лесно, спокойно и трайно. Гледам да не забравям кога и как съм била най-щастлива, за да знам от кое искам повече. Старая се да съм наясно кое какво значи, защото нищо не е просто едно и изолирано – всяко нещо представлява букет от значения, които се променят според обстоятелствата. В нов език се намествам, като се постарая възможно най-скоро да започна да отличавам съществителните от глаголите (инертната материя от действието). В нова къща първо запомням къде е банята, после – чашите за вода. Имам си и един „трик“, който възникна неволно, но остана за постоянно: меря с усещането си за красота. Когато имам пред себе си нещо много добре направено, вдъхновено, пълно с въображение и обич – картина, филм, книга, дом, градина – „полагам“ до него онова от живота си, което в същия момент смятам за важно. Ако двете завибрират в хармония – чудесно. Ако красивото се отдръпне стреснато от житейското, значи някъде бъркам във второто.

Струва ми се, че както и да се погледне, ориентирането е свързано с три основни наличности: себе си, знанието и другите. Колкото повече ти е известно, включително за себе си, толкова по-добре схващаш къде си и накъде да се отправиш. А другите те ситуират с буквалното си присъствие, с вещо или грешно напътствие, с точна или неточна обратна връзка (тук също плявата се отделя от зърното през ситото на познанието). При това положение нямаше как да не се допитам до още някого какво прави срещу изгубването, и избрах двама съвсем неслучайни спецове, за чиито отговори сърдечно благодаря: Петър Тодоров, доктор по астрофизика в Париж, и Константин Койнов („всеки маршрут е един малък живот“), експерт по спортно ориентиране. Ще завърша с техните думи, защото това, което казаха, звучи и практично, и метафизично, та по пряк или парадоксален начин може също да ни послужи за ориентир, мила Таня.

Да предположим, че ме отвлекат в автомобилен багажник – писа Петър, – после ме натоварят на самолет и ме пуснат на съвършено непознато място. Първата ми задача ще бъде да определя в кое полукълбо съм. През деня сенките в Северното се движат по посоката на часовника, а в Южното – обратно. През нощта в Северното полукълбо ще виждам северните съзвездия, например незалязващите Голяма и Малка мечка. В Южното незалязващите са Южен кръст, Райска птица, Хамелеон. Полярната звезда е основен репер в Северното полукълбо и през вековете определянето на нейното положение е било от основна важност за морската навигация (за нея мореплавателите са използвали секстанти). Тя има постоянна височина над хоризонта: не изгрява и не залязва. Намира се лесно, като се вземат двете крайни звезди от „черпака“ на Голямата мечка и разстоянието между тях се нанесе 4–5 пъти по продължението на линията, която ги свързва. За потвърждение наблюдателят трябва да идентифицира и цялото съзвездие Малка мечка…

Ето едно практично указание. В Северното полукълбо Слънцето и Луната никога не са на север. Това правило е лесноприложимо за навигация дори в голям град. Често когато след пълна загуба на посоките на света при подземно пътуване с метрото изляза на повърхността, ако небето е ясно, търся Слънцето: в Северното полукълбо то не може да е на север, тоест там, където го видя, ще е или юг (по обед), или изток (сутрин), или запад (вечер). През останалите часове, ако човек има часовник, насочва малката стрелка към Слънцето. Ъглополовящата на ъгъла, сключен между малката стрелка, насочена към Слънцето, и 12 часа на циферблата, сочи юг…

Сред хората се ориентирам много простичко: онези, с които се срещам, трябва да ме променят и аз да ги променям. Те да имат критично и самокритично мислене. Да могат да оспорват всеки авторитет, но и да могат да защитават позиция, в която са се убедили с много труд, и да се опитат да убедят и мен. Ако след среща с друг и двамата си останем същите, ние сме си изгубили времето. Това е моята Полярна звезда.

Да защитаваш идентичността си чрез качествената ѝ промяна – не знам за теб, Таня, но за мен това е много вълнуваща идея… Константин Койнов също започна със смисъла от нееднаквото:

Веднъж виждаш нещата на картата – все едно от птичи поглед, – а после стъпка по стъпка изминаваш реалния вариант на местността по пътечка или полянка, през гората или блатото. Има нещо много приятно в движението не по традиционните туристически маршрути, а всеки път през различно място във всеки сезон. Ориентирането е най-хубавият спорт: иска се мислене, разбиране, решаване – „движение на мозъчните гънки“, а после движение сред гънките на местността. Мисля, че няма „най-правилен и най-грешен подход“ – всичко зависи от това кой действа и каква е неговата подготвеност, опит, компетентност…

Първото, което правя аз, е да ориентирам или „осеверя“ картата, така че всички посоки от нея да отговарят на тези на местността. После хвърлям поглед върху целия маршрут, за да добия най-обща представа какво ми предстои. Чак тогава започвам да избирам вариант за първата контролна точка и тръгвам да го изпълнявам. Съдията, който подготвя маршрута, е мислил и коригирал дълго, докато аз трябва за съвсем кратко време да разгадая неговия замисъл и да открия най-добрия вариант за мен. Постепенно с навлизането в маршрута увеличавам и темпото, но винаги съм готов да намаля или спра, ако високата скорост ми пречи да избера или да изпълня варианта си…

Как се ориентирам сред хората ли? Заповядайте на 23 май след 14 часа на поляната с гълъбите в Южния парк в София – тогава ще отбележим Световния ден на ориентирането и ще видите.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.