Пощенски картички до Валери Петров

На 22 април се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров.

Тук публикуваме пощенски картички до великия поет, преводач и драматург, и още думи по повод на неговия юбилей, специално написани от поетите Виктор Самуилов, Рада Александрова и Стефан Иванов, от театралната режисьорка проф. Маргарита Младенова, както и от неговия внук Огнян Самоковлийски, когото помним като Оги от любимата приказка „Копче за сън“.

Любими поете,

Неведнъж е спохождал мислите ми твоят герой Велин – пазачът на планинската станция. Помниш го, разбира се. Онзи, с когото осъмнахте в две раздалечени сгради под преспите на снощния сняг. И ти му викна да остави веднага лопатата, с която бе тръгнал да пробива пъртина към теб. Велин я остави – и нищо. Но сред белотата на следващото утро те посрещна пътеката, довършена от Велин:

Не го е карал никой, а ето – проста, ясна,
кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна –
върви, върви и тихо достига моя праг
пътечката от обич през трите педи сняг.

Знаем, в литературата герой и автор нерядко се смесват. Велин си е Велин, ала Велин си и ти, поете. Смесват се и сезоните – зимна пролет е днес, мрачни са преспите в пандемичните пространства помежду ни, но под априлското слънце току блесне онази „кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна“ проложена от теб пъртина. Към нас. Тъй че няма как пощальонът – пък бил той Велин, Марин или Виктор – да не те открие в другия ѝ край, щом е стъпил веднъж на пътечката. Заради поверената ни безсмъртна надежда, че добрите писма са на път.

Виктор Самуилов

Валери в сегашно време. Когато вървим по улицата с моя внук Андрей и изричаме заедно „Ах, колко е хубаво, листата са всички сякаш от блокче за водни боички“ – неподражаемият глас на Валери го изрича заедно с нас. Когато казвам на някого от студентите „малко е това“, до мен го казва и Валери, защото той е задействал тази мярка в мен. Когато мисля за „опакометаморфозите“ като диагноза на нашия общ живот – правя го под строгия му поглед на поет и лекар, защото той настоява да не сме безразлични. Валери е винаги сега, безкрайно умножаван през нашата благодарност, че го имаме.

Проф. Маргарита Младенова

Валери Петров ни остави богато и прекрасно творчество. Той наистина доскоро беше сред нас и пишеше своите леко закачливи, леко насмешливи и съвсем сериозни стихове. И наистина, за своите 94 години, което е изключителна рядкост в традицията на българските поети, за тези работни около 70 години той написа десетки изключителни стихове и поеми, детски приказки и филмови сценарии, и да не забравяме – преводите! – освен тези от руски поети, целия Шекспир на български. Критиката от самото начало беше раздвоена по отношение на творчеството му – едни го приемаха с възторг, а други (например Кръстьо Куюмджиев) направо заявяваха: „Аз никога не съм обичал този поет.“

Ако се опитаме да обособим темите, които вълнуват Валери Петров, ще се затрудним. Защото негова основна тема е животът, обикновеното битие. Но погледнато през очите и сърцето на един магьосник на словото. Иска ми се сега да помоля младите, а и не съвсем млади поети, тези даровити деца на Фортуна: прочетете Валери Петров, моля ви, някои от вас не познават римата, да, да, прочетете го и ще научите много от неговия искрящ стих! Това, което не знаете.

Но ето една извадка от последните стихове на майстора:

Напоследък вкусът ти честно казано слисан е
и даже стъписан е
пред най-новия вид поетическо писане.
„Който в нас търси смисъл, въобще не владее постмодернизма
И съвсем демоде е.“
– Кой, аз демоде? – казваш ти. – Хайде де!

Но нека да се върнем към началото. Към онзи „Палечко“, към „Ювенес дум сумус“ и „Тавански спомен“, „Край синьото море“ и още… Удивителна е способността на поета да извлича от ежедневното, дори от баналното и трудно забележимото, да извлича поезия! Това го могат малцина. И преди всички – Валери Петров.

В цялото му творчество няма да намерим отегчение, безразличие, отхвърляне на нелекото битие. Валери Петров е автор на чудото на дните, които, за жалост, бързо отминават. Впрочем тази тема е ярко забележима нишка през цялото му творчество. В богатите на цветове, мириси и вятър, морска сол и лед изображения винаги ще забележим една светла печал, понякога усмивка с тъга по прекрасното отминало време. Сякаш авторът непрестанно се обръща назад и през рамо съзира светли и пъстри есени, чудна, но вече несъществуваща любов и цялото разнообразие на изчезналия свят.

Поезията на Валери Петров е нежна възхвала на битието, ненатрапчива, дори малко тъжна и изразена със звънки стихове, усмивка в ъгълчето на устните, понякога лек смях, но и скрита сълза. За майсторството на автора може да се говори дълго, за тези двойни, тройни, вътрешни и съставни рими – всичко това е прелест, подарена на неговото сърце, която той иска да сподели с нас. Никакви викове и високи тонове, плътта на тези стихове се запомня с мелодията си. Валери Петров има и сатири, които пак са меки и ненатрапчиви, той се отдръпва и ни показва кои страни от битието са му чужди и непрепоръчвани от него, но и песни за малцината в материалното ни битие, които поетът с възхищение нарича Хвърчащите хора.

Рада Александрова

Винаги ще бъда задължен и благодарен, че Валери Петров прие съученика ми Мартин и мен в дома си, за да го „интервюираме“, когато бях осми клас. Дядото на Мартин, писателят Любен Овчаров, ни остави пред дома на Валери Петров, запозна ни с него и си тръгна. Благодаря и на него. Седяхме в кабинета му на втория етаж и го слушахме с часове. Говореше за Шекспир, за приказки, за Миклош Радноти, за преводи, за Рангел Вълчанов. Не мисля, че каза нещо за собствената си поезия или за себе си. Говореше щедро за другите. С дни не спирах да споделям за тази среща и да мисля за нея. Седмицата на тези дни няма да свърши. Благодаря за света, който ми показа.

Стефан Иванов

Мили дядо,

Честит рожден ден! Оставям две парченца шоколад във вашата стая – за теб и за баба.

Днес ти си до мен, както в онази отминала вечност.

Помниш ли кънтящата стълба по пътеката към плажа? Каменните ѝ стъпала издаваха весели звуци под босите ни крака, докато тичахме към морето.

Помниш ли моята детска кола с педали? Ти ми нарисува шофьорска книжка, която гордо показвах на хората по тротоара.

Помниш ли борчето, което засадихме пред къщата? И стихчето за него:

Расти, расти, борче,
под нашто прозорче,
пускай иглички
за радост на всички.

Разхождай се волно по пътеките на Витоша, мой мили дядо!

Твой внук Оги
(Огнян Самоковлийски)

По идея на Марин Бодаков. Илюстрациите на Кирил Златков са част от предстоящото издание на „Бяла приказка“ на Валери Петров, подготвяно от изд. „Колибри“.