Приемане – ключ към успешното образование на най-бедните деца

Ренета Кривонозова е експерт „Политики и застъпничество по темата за детската бедност“ в международната мрежа от организации Eurochild. Работата ѝ включва мониторинг върху нивата на детска бедност в различните европейски държави и върху мерките, които те предприемат, за да се преодолее бедността.

В България специфичен фокус на работата ѝ е ромската общност. По данни на УНИЦЕФ България е сред страните с най-висока концентрация на деца, живеещи в бедност или в риск от бедност, която е един от факторите, влияещи сериозно на достъпа до образование.

През последните години множество доклади на различни национални и международни институции подчертават, че един от най-тревожните рискове пред българското образование е все по-широко разтварящата се ножица между учениците, които имат най-висок успех и съответно достъп до най-много ресурси, и учениците, които имат най-нисък успех – те все повече се маргинализират и като че ли присъстват само физически в системата. Каква е ролята на бедността в тази ножица? Вижда ли се тя от Брюксел?

Определено се забелязва от Брюксел, защото работата на организации като нашата е да вижда подобни проблеми и да помага с възможни решения. А и ролята на бедността се вижда лесно – ако нямам какво да ям вкъщи, ако нямам къде да седна да си напиша домашното, ако не мога да спя от студ, ученето едва ли ще ми е приоритет. Как ще се облека и обуя за училище, как ще стигна дотам, как ще се запиша в една или друга извънкласна дейност, как ще ме възприемат другите деца и учителите ми?

Децата, които живеят в бедност, не разбират изцяло това, докато са в общността. Но в училище разликата веднага става ясна и такова дете се маргинализира. То често едновременно е нежелано в клас, но и самò не желае да отива там, където ще се чувства неравностойно на другите. Такива деца много трудно могат да се мотивират, за да развиват потенциала си, защото се сблъскват с много повече бариери по пътя си.

Предполагам, че България не е единствената държава, която се е сблъсквала с този проблем. Има ли добри примери за приобщаване в образованието на децата, живеещи в бедност, и как изглеждат те?

Моделите са известни, но не са лесни. Ключова стъпка е бедността да не се стигматизира, да се преодолее нагласата, че бедността е едва ли не житейският избор на дадено семейство, на дадено дете. Финландия често се дава като добър пример как образователната система подкрепя едно дете, точно защото тази ножица, за която споменахте, е много по-затворена там. Това се измерва най-лесно чрез децата от мигрантски произход, които се обучават в тяхната система. Там дори наративът е друг. Не се говори за „проблеми“, а за „нужди“. Така приемането на детето минава през осигуряване на базисните му нужди, което да направи приобщаването в образованието възможно. Затова се работи с цялото семейство.

В училище децата от семейства със затруднения обичайно получават безплатно хранене. Предоставя се и индивидуална подкрепа, защото нерядко тези деца вкъщи не получават нужната подкрепа, а понякога, дори и да искат, родителите им няма как да я окажат, ако самите те не са образовани или не говорят езика. Но се връщам там, откъдето започнах – че за да работи, всичко това трябва да мине през приемане на тези деца и мислене за потенциала им в позитивен контекст, а не като допълнителен проблем на системата.

Вие самата сте от ромски произход и сте преминала през образователната система в България. Споменавам го, защото данните сочат, че сред ромските деца два пъти повече са тези, които живеят в бедност или в риск от бедност. Имате наблюдения как у нас подкрепяме децата, както от професионалната си дейност сега, така и от личния си опит като дете. Може ли да споделите?

В България, за съжаление, често съм се сблъсквала с неразбиране или неприемане, че ромските деца често имат нужда от социална подкрепа, но още по-често се нуждаят от специфична образователна подкрепа, защото са двуезични. Те са билингва деца и това изисква специфична работа с тях в училище.

Например в моя град, преди България да стане член на Европейския съюз, хората живееха доста бедно. След 2007 г. обаче същите семейства заминаха в чужбина да работят. Тогава аз бях ученичка и за мен разликата беше видима – забелязвах, че в първите ми години в училище там нямаше много ромски деца, защото родителите им едва свързваха двата края. Впоследствие започнаха да идват все повече, защото родителите им вече можеха да осигуряват базовите им нужди. Към настоящия момент училището е достъпно за много повече деца, чиито семейства работят в чужбина.

С това обаче проблемите не се изчерпват. Тези деца често отиват в училища, които са сегрегирани. Причините са комплексни: от една страна, самите училища се страхуват да приемат ромски деца, от друга страна, мнозинството не е подготвено да ги приеме в клас. Това ги оставя заключени в общността – в семейството, с приятелите, а след това и в училище те общуват само на ромски език, виждат примери само от своята среда. Много е трудно да пожелаеш да поемеш по различен път, ако не знаеш, че този път съществува. Ако децата от ромски произход не са излизали от махалата до осми клас, не им се е налагало да общуват на български език, после е много по-трудно както за тях, така и за несегрегираните гимназиални училища, в които биха продължили образованието си. И рискът да отпаднат от системата нараства неимоверно.

Паралелно с това трябва да се спомене и проблемът с приемането на базисно ниво. В съвременната българска образователна система има много проблеми, от които страдат всички учители и ученици. Децата от уязвими общности обаче като че ли се срещат с по-ниска търпимост и по-висока взискателност, което допълнително затруднява включването и адаптацията им.

Това са много важни въпроси, защото проблемът с достъпа до образование на ромската общност не е проблем само на ромската общност, а на цялото общество. Колкото повече и по-добре образовани граждани има едно общество, толкова повече то ще просперира.

Правилно ли Ви разбирам, че освен системните мерки за преодоляване на бедността и въвеждане на определени подкрепящи образователни практики, за пълноценното включване на ромските деца е нужно и приемането им от училищната общност?

Да. И тук бих искала да разширя фокуса и да кажа, че това важи за всички деца, които живеят с някаква различност от мнозинството – дали ще е двигателно увреждане, особеност в развитието, етнически произход, бедност или каквото и да е друго. От ключово значение е дали на тези деца се гледа като на проблем за системата, или като на хора, които системата трябва да подкрепи.

Липсата на подкрепа води до изолация, защото тези деца не могат да си представят различен път за себе си, те познават един-единствен модел. А не може да очакваме от едно такова дете чудеса – да се развива, да се реализира, да се приобщи... Всичко това изглежда много, много нереалистично.

Тъй като говорихме с Вас по-конкретно за децата, живеещи в бедност, в частност от ромската общност, можете ли да дадете пример за работещ модел за включване на тези деца?

От скорошния ми опит имахме среща с една испанска организация, която работи в автономна област Мадрид. Там в последните 15 години фокус на местната власт е да се ликвидират гетата, които в техния случай представляваха големи струпвания на хора, живеещи в паянтови постройки – отново общности с концентрация на крайна бедност. Започнаха с преместването им в различни социални жилища.

Другият фокус на тази програма беше образованието на децата. Бяха обучени доста професионалисти, доста кадри в тази сфера. Те са нещо средно между учител и социален работник (може би най-близкото от българската система са медиаторите, но не се припокриват напълно). Функциите им са разнообразни – от една страна, да подкрепят детето образователно, да разбират всичките му нужди, да са наясно и с културните разлики. От друга страна, да имат цялостен поглед върху ситуацията на семейството, да му помагат да си изработи собствени механизми за справяне – намиране на работа, изграждане на родителски капацитет и т.н. Един такъв специалист е „закачен“ за семейството и следи как се справя то финансово, как се справя в обществото, в което е поставено – защото тези хора са извадени от гетото и са настанени в изцяло непозната среда. Супервизията продължава две години. Подходът дава добри резултати за приобщаването на децата в системата на образованието, но както виждате, е много повече от образователна мярка.

Опитвам се да си представя как в настоящата политическа ситуация в България би изглеждал дебатът около една подобна мярка. Вероятно биха се чули много гласове против, защото това означава да извадиш хората от една общност и да ги вкараш малко изкуствено в друга.

Така е, да. Но като се замислите, това е единственият начин човек да се научи да живее в различна общност. Най-елементарният пример: ако някой в България реши да иде да работи в чужбина утре, то той няма да знае как да живее например в Белгия, защото никога не е живял като белгиец. Но ако отиде там, ако живее сред белгийците, вероятно ще научи привичките им и ще започне да се адаптира към тях.

За да може да се приобщи едно дете към социума, към който искаме да принадлежи, то трябва да бъде част от него. Според мен обществото не може да си позволи деца с някаква особеност – дали с физически, или ментални особености, дали заради етнически произход, или бедност – да изостават, да „изпадат“ от образователната система. Финансирането е задължение на държавата и на Европейския съюз, но оттам нататък личната отговорност е онова, което води нещата към прогрес.

Казвате, че едно общество не може да си позволи да изостави деца. Има ли изследвания всъщност какво губи обществото, като се лишава от възможността да подкрепя и образова адекватно децата от уязвими групи? Защото в България например децата, които живеят в риск от бедност, са изключително голям дял – една трета от всички деца. И ако достъпът им до образование е ограничен, това означава, че една трета от бъдещите граждани няма да могат да участват пълноценно в икономическия живот на страната.

Дори в краткосрочен план детската бeдност струва на едно общество повече, отколкото би струвало семейството да се подпомогне, за да излезе от цикъла на бедност. Но в дългосрочен план това е още по-ясно видимо, защото тези деца най-често са лишени от житейски избори и просто продължават цикъла. В България съществува един мит за щедрите социални помощи, на които ромите „лежат“. Той не е верен, всъщност социалните плащания изобщо не са щедри. И един човек, който не е получил достъп до образование, защото е бил беден, най-често след това не е в състояние и да допринася за обществото, нито пък допринася достатъчно за пенсионното или за здравното осигуряване. Демографската ситуация в България ясно показва, че обществото не може да си позволи деца, които остават необхванати от образованието – това тежи на цялото производство и разпределение на ресурсите.

В последните години сякаш виждаме все повече истории на високообразовани млади роми, които са дошли от семейства с родители без високо образование. Но някак колелото се е завъртяло. Политиките за интеграция ли дават резултат, или общността се оттласква на собствени мускули от социалното дъно?

Не бих могла да го кажа по по-добър начин от израза, който използвахте – „на собствени мускули“. Пак ще споделя наблюденията си, че това се дължи основно на възможността много роми да работят в чужбина и така да издържат децата си, докато те учат.

В рамките на Европейската гаранция за детето има ли предвидени конкретни действия, които държавата е длъжна да изпълни, или някакви конкретни резултати, които е длъжна да постигне, свързани с образованието на най-бедните деца?

Европейският съюз си е поставил за цел да намали бедността при децата наполовина до 2030 г. За мен лично това е много амбициозна цел, защото бедността изглежда различно във всяка държава. В страните в Източна Европа като най-бедни се посочват ромските деца и ако няма специфични мерки или грижи за тях, този амбициозен план трудно ще се осъществи. Но конкретните мерки и действия са оставени на всяка отделна държава, тъй като се предполага, че са добре съобразени с националния контекст и нужди.

По какъв начин се отчита напредъкът по Европейската гаранция и всъщност в какъв момент преди 2030 г. ние бихме могли да си сверим часовника?

Има мониторингова рамка, в която Европейската комисия предложи различни индикатори как се измерва прогресът във всяка държава. Тази рамка е задължителна за всички държави членки. На всеки две години те са длъжни да отчитат напредъка си, но в момента мисля, че само 16 от 27 държави са внесли доклади в Европейската комисия, а крайният срок беше април тази година.

Има ли общи предизвикателства при преодоляването на детската бедност в различните европейски страни?

Проблем, който срещаме във всички държави от Европейския съюз, е липсата на общуване между институциите, които са отговорни за прилагането на Европейската гаранция за детето. В България, Испания, Румъния този проблем е много стар. Говорим за комуникацията между Министерството на труда и социалната политика, Министерството на образованието и Министерството на здравеопазването. Тези институции работят напълно отделно или си прехвърлят даден проблем.

Нещо, което организации като моята се стараем да постигнем, е да сме мост между тези институции, за да свикнат да работят заедно в интерес на децата. Това би било ключов момент, за да получават децата в риск от бедност адекватна подкрепа както за включването си в образованието, така и за преодоляване на всички други трудности, с които бедността ги сблъсква.

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.