Прикривай! Прикривай! Прикривай!

На фона на епидемията от COVID-19 и новините за затегнатия контрол върху и бездруго не твърде свободните академични изследвания в Китай, писателката Йен Гълин е поредният интелектуалец, който поставя на дневен ред темата за паметта.

Родена през 1958 г. в Шанхай, Йен Гълин е завършила литература в Уханския университет, а понастоящем е с американско гражданство. Автор е на множество разкази, романи и сценарии, по-известните от които са екранизираните от Джан Имоу „Завръщане у дома“ и „Цветя на войната“.

Заглавието на нейното есе от март т.г. е заето от края на стихотворение на Тан Уан (1130–1156), в което поетесата описва принудата да крие любовните си чувства.

Далеч в Ухан задуха пролетният вятър и бреговете на река Хандзян се раззелениха. Но тази пролет подмина тринайсет милиона уханци и остави толкова много покойници нецелунати за сбогом.

Далеч в Берлин, затворили се зад желязната ограда на двора, също като уханците подминати от дните на ранната пролет, ние сме в самоизолация вече трета седмица, заедно с всички уханци и хубейци, с всички разпръснати из Китай и света приятели и сънародници.

Навред са нацъфтели диви цветя – напоследък незабравки, чиито малки цветчета обагрят всичко наоколо в синьо и нашепват с тиха тъга: „Не забравяй! Не забравяй!“, сякаш осъзнали колко непостоянни и слабопаметни са хората. Та кой не забравя?

Ако нацията ни имаше достатъчно добра памет, която да съхранява всяко бедствие, дискът ѝ отдавна щеше да е гръмнал.

Миналата седмица в „Олимпиащадион“ до нас се игра редовен футболен мач. Такива гълчащи, гръмовни тълпи принципно ме подтикват към самоизолация. Гледах как оттатък желязната ограда берлинските запалянковци минават с викове край двора ни и покриват улицата ни с бирени бутилки и пликове от чипс. Временното оттегляне на обществения морал и възпитание се приема с разбиращи усмивки навсякъде, още повече че това щеше да е последната им виканица до лятото, понеже скоро всички масови събития в Берлин щяха да бъдат отменени. Направо им съчувствах. За сдържаните германци това беше единствената възможност да излеят насъбралите се в тях викове.

В края на декември приятел от Китай ми изпрати една от първите новини за вируса – екранна снимка на съобщение от лекар, който предупреждава медицинските сестри за опасността. Веднага препратих на една уханска приятелка в Берлин, но се съмнявам, че тя е предала навреме притесненията ми на семейството си в Ухан.

Стане ли беля, китайците прикриват, прикриват, прикриват.

Аз съм го правила, ти си го правил, той и тя са го правили, всички сме го правили, нали? Едни прикриват, за да не са вестители на лоши новини – в което има известна доброжелателност. Други прикриват, за да не си навлекат неприятности – сблъсъкът със страха, ужаса, гнева и дори истерията на получателите на лоши новини си е неудобна работа, поносима само за хора, за които отговорността е по-важна от неудобството. Трети обаче прикриват поради напълно непонятни за мен причини.

Да го оставим първо да се наяде, пък тогава ще му кажем лошата новина; да отпразнуваме първо Нова година, пък след това ще му мислим; да се позабавляваме още малко в пълно неведение, да прикриваме, докогато можем, пък накрая току-виж сме извадили късмет – лошото полека ще изчезне, голямото полека ще се смали, затова да поприкриваме още малко.

Този вирус обаче е толкова микроскопичен и толкова свиреп, че се изплъзва много по-бързо, отколкото може да се прикрие.

Колко хора умряха още преди да са разбрали за него? И тяхната смърт ни даде да разберем, че истината няма как да се прикрие.

През последните няколко часа живот на доктор Ли Уън-лян, който пръв даде сигнал за вируса, но беше смълчан от властите, моята уханска приятелка ми предаваше новини за състоянието му. В тези часове аз тихичко се молех за него. Впоследствие разбрах, че дори тези последни няколко часа са били прикриване – прикриване пред всички загрижени за него хора по света, включително пред старата му майка, съпругата му, сина му, както и детето в утробата на съпругата му, което щеше да се роди само след няколко месеца, детето, което тази пролет щеше за пръв път да изрече „тате“.

Болничното ръководство прикрило реалния час на смъртта на доктор Ли. След което, напълно наясно, че вече няма никакъв смисъл, го подложили на продължителен сърдечен масаж. Колко часа механично натискане са могли да издържат ребрата му – това са човешки кости, не стоманен скелет. Дори да са успели да съживят изстиналото му сърце, през това време ребрата му са станали на пихтия.

Първо те принуждават да направиш морален компромис, после те погребват като герой.

През онези два дни китайците са заклеха никога да не забравят първовестителя Ли Уън-лян. Но колко време ще издържи паметта за него? Колко по-дълго от цъфтежа на незабравките?

Доктор Ли си отиде онеправдан – набеден първо от началниците си, после от полицията, а накрая и по телевизията, пред цялата нация. И смъртта му показа на всички, включително на опетнилите го телевизионни водещи, че тази завинаги замлъкнала уста е говорила истината. Има ли нещо по-пробождащо за нас от тази истина? Той е говорил за наше добро. А ние сме се превърнали в нация, която не различава доброто от злото.

Животът на Ли Уън-лян е бил най-обикновен – обичал е жена си, детето си и храната и като повечето обикновени бащи след разхлабването на политиката за планирана раждаемост се е зарадвал, че синът му най-после ще си има другарче.

Смъртта му обаче е като смърт на светец, чиято саможертва ни напътства и изкупва греховете ни.

Защото не са ли това грехове – безбройните загинали хора и съсипани семейства? По пътя си отгоре надолу греховете постепенно се напластяват и на най-ниското ниво добиват конкретни проявления: запечатват се домове; нанасят се побоища; двугодишни деца умират от глад; насилствено се разпръскват семейства, събрали се да играят на карти, за да убият времето. Ще забравим ли всичко това? Трудно е да се каже.

Не мога да си представя какво изпитват болните, когато вирусът отнема живота им, но много лекари и сестри разказват, че хората с тежки симптоми викат за помощ. Това ми напомня за бившата ми свекърва и за баща ми – и двамата бяха на осемдесет и нещо, когато сърдечните им проблеми доведоха до дихателна недостатъчност. Бившата ми свекърва викаше по същия начин на дъщеря си: „Помогни ми!“ В това време нивото на кислород в кръвта ѝ сигурно беше паднало под шейсет процента – колкото на умиращ удавник, когото хората на брега само стоят и гледат. Но за разлика от удавника, който се мъчи само около половин минута,

при заболелите от тази инфекция задушаването продължава цели няколко дни, всяка секунда от които е агония.

В главата ми все изниква лицето на баща ми – как е раззинал устата си под кислородната маска, впряга всичките си сили, за да поеме още една глътка въздух, но колкото и да се мъчи, кислородът все не стига до алвеолите. Толкова клет изглеждаше – като риба на сухо. Накрая си отиде от мозъчна хипоксия. Невидимото въже обаче не го обеси веднага, а го мъчи всяка секунда в продължение на цяло денонощие. Ако можех, щях да избера баща ми да не преживява последните си двайсет и четири часа – щом така или иначе щеше да умре, поне да не умре в мъки.

Знам, че мъчението на баща ми се е повторило при всички хора с тежки симптоми в Ухан, включително при доктор Ли Уън-лян. В последните си мигове всички тези изтормозени хора със съсипани бели дробове не са имали до себе си нито едно познато лице, което да им вдъхне смелост, да им каже колко ще липсват, да ги хване за ръката и да остави в дланта им топлина. Те са като чужденци, попаднали в непозната земя, закопчани в чувалите за мъртъвци. А в последните си мигове човек не бива да остава без думите на близките си: „Обичаме те и няма да те забравим.“ Но никой от покойните уханци не е чул тези думи.

Доктор Ли Уън-лян – също. Неговите последни думи и до днес стоят в профила му в Weibo, където продължават да се сипят коментари. Хората не искат да го забравят и удължават живота му чрез въображението си, макар и в друго измерение. Както каза писателката Фан Фан, профилът му се превърна в китайската стена на плача. Хората си говорят с доктор Ли за какво ли не – за делнични баналности, за дреболии от семейния живот, за храна, за любов… сякаш той им е психотерапевт или просто добър съсед. Много хора казват, че никога няма да го забравят. Дано тази стена на плача между този и онзи свят никога не бъде съборена, за да напомня на оцелелите.

Берлин, където живея в момента, е град, който отказва да забрави.

В настилките на много улици са вградени медни плочи с надписи: „На еди-коя си дата еди-кой си евреин или еврейско семейство бяха отведени от еди-кой си номер на еди-коя си улица“, след това се казва къде са загинали, повечето от тях – в концентрационни лагери.

Старият ни съсед ни е разказвал, че първите собственици на нашата къща също били евреи, но след войната никой не я поискал, не се появили дори далечни роднини, затова правителството я национализирало, след което я пуснало на търг. Къщата е построена през 1922 г. – хубава, здрава къща, по всяка вероятност предназначена за дом на няколко поколения напред. Този род обаче е останал без оцелели наследници.

Недалеч от вкъщи е улица „Флатовалее“, която води към главния вход на „Олимпиащадион“ и е именувана на двама евреи – братовчедите Алфред и Густав Флатов, с които немският отбор по гимнастика печели пет златни медала на Олимпийските игри през 1896 г. и които умират от глад в лагера в Терезин.

В библиотеката на Хумболтовия университет нацистите са горили книги и сега същите тези лавици стоят празни, за да не забравят хората отвратителното деяние.

Така Германия пази сметката за кръвния дълг към евреите и цялото човечество. Запазването на тази сметка е болезнено, но без нея няма как да се запази и чувството за национален срам, а без срам няма и чест. Германската нация предпочита болката пред безчестието. Те вярват, че само споменът за собствения им срам може да предотврати повторението му.

След жертвата на Ли Уън-лян се появи още един вестител – доктор Ай Фън.

Тя изрази съжаление, че не е надала по-силен глас, за да се разпространи вестта навсякъде и да не се стига до това бедствие. Доктор Ай е смела жена, каквито са много уханци – настрадали се от всичкото прикриване, те не се страхуват да посочат лъжата. И докато мълчаливото понасяне е ценно, смелостта е още по-ценна.

Прикриваме миналите бедствия пред следващите поколения, но най-абсурдното е, че ги прикриваме и пред самите себе си. Едва седемнайсет години след като понесохме епидемията от SARS, влязохме в борба с новия коронавирус. Прикриването ни пречи да търсим отговорност – отговорност, която винаги е на прикриващия. А ако не търсим отговорност, как очакваме да помним? Ако не изровим същината на трагедията, какво изобщо ще ни остане от нея?

Ние сме народ, неспособен да помни.

Нандзинското клане, трите години глад, Културната революция – прикриваме всичко. А който не прикрива, той не предава „положителна енергия“. Да не сме злопаметни и да не се занимаваме със скандали – това сякаш е част от националния ни характер. Умеем да приемаме и опрощаваме, но поради това се налага да прикриваме.

Не бива да крием нищо от следващите поколения. Трябва да им предадем всичко – защо доктор Ли Уън-лян беше посрамен, как умря. Не бива да крием от тях как толкова невинни уханци, хубейци, китайци бяха заключени, оставени да умрат и погребани набързо. Трябва да се запитаме: защо да прикриваме хората, които ни вредят? Защо да прикриваме техния срам? В историята ни има толкова моменти, когато те е трябвало да се срамуват и да поискат прошка от хората, които са пожертвали. Но не са го направили и ние сме ги оставили. Трагедията свършва неусетно и не след дълго на сцената се разиграва друга, сякаш с изплагиатстван сюжет. И пак следва прикриване.

Нацията ни страда, защото за две хиляди години нито веднъж не сме намерили време да ожалим себе си. Както е казал поетът Ду Му: не намерили време да ожалят себе си и оставили тези след тях да ги жалят, но ако тези след тях само ги ожалят, без да се поучат, тогава и по-следващите ще има кого да жалят. Ду Му отдавна го е пророкувал, само не знам дали е предвидил насилствената амнезия, заради която все по-малко хора тъгуват за страданията на бащите си.

Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.